Тук сме

Лица и истории

  • Лица
  • Истории
    • Дара и Пан
    • Истории от Варна
  • Урокът
  • За „Тук сме“
    • Визитка

Как беше сандвичът, г-н Хемингуей? (3 част)

Как беше сандвичът, г-н Хемингуей? (1 част)

Как беше сандвичът, г-н Хемингуей? (2 част)



„Спеше различно от жена му, която прави кариера. Не обичаше да си спомня как спи тя, но не можеше да го избегне, въпреки че искаше да го забрави. Тя не спи хубаво…“

Марта Гелхорн

„Историята с Марта странно прилича на случилото се с Полин. Също като Полин Марта е млада, привлекателна, чаровна и модно облечена жена. Също като нея и тя се вмъква в дома им, ухажвайки пасивния Хемингуей, който става неин спортен инструктор, докато жена му е ангажирана с домакинството, и пише мили писма, като благодари на съпругата за любезното ù гостоприемство. И в двата случая любовните срещи се осъществяват тайно и на безопасно разстояние. Когато Полин узнава за връзката им, и тя (като Хадли) остава толерантна, като се бори да запази съпруга си и се опитва да спаси брака им. Но любовницата в крайна сметка измества съпругата. Хемингуей се оженва за Марта, но се чувства виновен…“

Коя е Марта Гелхорн?

С девет години по-млада от Хемингуей (и с 13 по-млада от Полин), Марта е дете на баща професор в Медицинския факултет във Вашингтонския университет и майка изтъкнат социален реформатор и активист за избирателни права на жените. Самата Марта работи като журналист в Америка и Европа и е автор на 2 книги. Тя е висока, грациозна, с дълга руса коса, сини очи, изключително интелигентна и амбициозна. Ето какво споделя за Ърнест, скоро след запознанството им, на приятелката си Еленор Рузвелт, съпруга на тогавашния президент на САЩ Франклин Рузвелт:

„Той е странна птица, много обичлив, пламенен и съчинява чудесни истории…“

Това, което сякаш най-силно свързва двамата любовници, е страстта към войната. Марта е военен кореспондент и от 30-те до 80-те години успява да отрази повечето големи въоръжени конфликти по света. Хемингуей няма търпение двамата заедно да заминат за Испания, за да бъдат в центъра на събитията в разразилата се война.

 

През пролетта на 1939 г., малко след като Ърнест окончателно напуска Полин, Марта намира ферма на 22 км от Хавана. Едноетажната испанска колониална къща е с високи тавани, 20-метрова дневна, плувен басейн и тенискорт. Заобиколена е от 15 акра земя и се намира на висок хълм с прекрасна гледка към столицата. Марта успява да стегне занемарената къща и Ърнест остава изключително доволен от техния дом. Отначало наемат къщата, но година по-късно Хемингуей успява да я купи за $12 500, с първите приходи от „За кого бие камбаната“.

През 1940 г. Ърнест и Марта сключват брак. Това е неговата най-красива, но и най-амбициозна съпруга. Тя единствена няма да склони покорно глава и да забрави за себе си в брака с известния писател. Напротив, за Марта е изключително важно да развива кариерата си и да бъде равностоен партньор в съжителството им. Тя приема всички ангажименти, до всяка точка на света и настоява да плаща по равно семейните разноски. Хемингуей се чувства засегнат от честите отсъствия на жена си. Когато са разделени, си изпращат любовни писма, нетърпеливи да бъдат отново заедно. Но, щом се съберат, трудно живеят под един покрив.

„Марта е доста критична, с остър език и не се двоуми да изразява гнева и раздразнението си по повод нечистоплътността му, лъжите, пиенето, грубостта и миризливите му котки. Хемингуей, свикнал да предизвиква възхищение и да бъде абсолютно свободен, започва да се държи ужасно оскърбително.“

Сред най-сериозните проблеми в брака им е непрекъснатото пиене на Ърнест, което му помага да преживее периодите на творчески застой. „Започнах с абсент, изпих бутилка добро червено вино на обед, обърнах на водка в града преди играта на пелота и после заседнах на уиски и сода до три часа през нощта“. Скандалите между съпрузите зачестяват и стават все по-ожесточени. Марта често флиртува с други мъже и нейното непокорство все повече я отдалечава от идеала за съпруга на Хемингуей. Но има и още нещо.

Ърнест продължава да мечтае за дъщеря. Марта категорично отказва да имат деца – тя е изцяло отдадена на кариерата си и изключително суетна относно външния си вид. Според близки Марта е била силно влюбена и привлечена от писателя Хемингуей, не от мъжа, и винаги е очаквала, че този брак е „със срок на годност“, което вероятно също я е спирало да забременее от съпруга си.

По време на Втората световна война Ърнест приема предложението на Марта и също става кореспондент. Но докладите му са слаби и той не успява да засенчи своята съпруга. В този период Хемингуей става изключително злобен и агресивен към Марта. Неговият син Грегори коментира: „Той просто малтретираше Марти и когато окончателно унищожи цялата ù любов към него и тя го напусна, той заяви, че тя го е изоставила.“

Двамата се разделят през декември 1944 г. Между тях остава единствено омраза и огорчение. Раздялата с Марта го травмира най-силно. Веселата, романтична, пленителна и авантюристична Гелхорн той е обичал най-силно от всички. Единствена тя е равностойна с него и отказва да му се подчини. Не съжалява за края на брака, но остава влюбен в нея. Години след това не спира да говори по неин адрес. „Въпреки всичко, носът ѝ е лошо скроен и като всички амбициозни жени тя има набръчкана като гофрета шия.“

Но Хемингуей продължава напред, към следващата жена.



„Исках той да бъде господарят, да бъде по-силният и по-умният от мен, да помни постоянно колко е велик той и колко малка съм аз.“

Мери Уелш

Мери израства в градче в Северна Минесота, завършва колеж и става журналистка. Веднага след първата им среща Хемингуей е готов да се оженят. Мери има остро малко лице, хубава фигура, къса и къдрава коса. Не е красавица, но е привлекателна жена с дребно, атлетично тяло. Докато за предишните си три съпруги Ърнест е първи съпруг, то Мери има един минал и един настоящ брак. С нея обаче семейство Хемингуей ще просъществува най-дълго – 17 години. Докато смъртта ги раздели.

Мери е светски репортер в „Чикаго Дейли Нюз“, след това в „Дейли Експрес“ в Лондон и в „Тайм“. За нея говорят, че притежава абсолютна смелост и винаги е спокойна по време на бомбардировки. Описват я като добра журналистка, която внася „яркост на войната в Англия“. Според друг неин колега „е една банална, много работеща, лишена от вдъхновение журналистка, която може да открие и да представи факти по един директен начин, но не е в състояние да предаде или интерпретира по-дълбокото значение на случващото се“. Мери не се свени да направи, каквото е нужно, за да получи информация, дори от високопоставени военни служители. По-късно Ърнест ще каже презрително по неин адрес „не съм чукал генерали, за да получа материал за списание „Тайм“.

Мери обича вниманието, обича и знаменитостите. Когато през 1944 г. се среща с Хемингуей, е готова на всичко, за да го привлече. Прибягва до очевидното – да бъде всичко онова, което тогавашната му жена, Марта, не е. Докато Марта е критична, конкурираща се с Ърнест, често коравосърдечна и сексуално отчуждена от съпруга си, то Мери се стреми да бъде винаги весела, обожаваща го, отнасяйки се към него като към „отличен воин и мъжествен мъж – страшен в леглото“. Мери гали егото му, готова е да изпълни всички негови желания и непрекъснато му повтаря колко е неповторим.

Както и с предишните му съпруги, най-щастливото време за Ърнест и Мери е преди сватбата. Тогава той я ухажва, държи се възможно най-добре и почти успява да скрие демоните си. Но на няколко пъти те излизат наяве. Казва на свой приятел, че иска да удари Мери, а на нея – „че когато е болна, изглежда като паяк“. Тя обижда военните му другари, а той я удря в челюстта. В отговор Мери заявява, че бившият ѝ мъж – писателят Ъруин Шоу, има по-голям пенис. Залозите на всички са, че бракът между тези двамата няма да издържи повече от шест месеца.

Още преди да се оженят, Мери се съмнява дали това не е една огромна грешка. Хемингуей решително подхранва тревогите на бъдещата булка, когато хвърля снимка на тогавашния ѝ съпруг в тоалетната чиния и стреля по нея с пистолет, при което наводняват хотелската стая в „Риц“, където се разиграва драмата. Въпреки всичко, Ърнест желае най-после да бъде добър съпруг. На 36 години Мери оставя кариерата си, за да се посвети на великия писател. Заминава при него в Куба, приема спортните му страсти, забавлява приятелите му, създава отлично впечатление в синовете му и дори ще толерира по-късните му увлечения по по-млади жени.

„Тя беше добра и достатъчно силна личност, за да го съжалява. Уважаваше го достатъчно и се възмущаваше от цялата тази бъркотия, може би повече заради него самия (тъй като ние, неговите приятели, го обсъждахме), отколкото заради нея самата“, разказва близък до писателя по повод реакцията на Мери при неговото сляпо влюбване в почти 30 години по-младата Адриана. Техните отношения остават само платонични, затова и Ърнест идеализира момичето. „Хемингуей се влюбва в Адриана като гимназист от първата им среща… Тя представлява изгубената му младост, изгубената му дъщеря, неговата муза и вдъхновение.“

Десет години по-късно страничните наблюдатели отново ще цъкат с език по Ърнест и отношението му към Мери. „Той беше забележимо студен и безразличен, сякаш беше чужденец, който просто живееше с нея. Намираше си извинения да не прави любов с нея.“ Този път причината е 19-годишната Валери, която той взема за своя секретарка и спътница. Докато са заедно в Испания, ще предизвикат следния коментар: „Той не може да се въздържи да не хвърля крадешком погледи към привлекателното ирландско момиче с несресана коса или да не я докосва… Тя непрекъснато се галеше и се държеше, повече или по-малко, като млада разгонена кучка.“

Този път Мери е на крачка да напусне Хемингуей. Тя вече чувства, че той не просто има любовница, а не желае да бъде със съпругата си. Въпреки че е дълбоко наранена, решава да не се впуска в „прибързани истерични действия“ и се научава да търпи Валери. По-късно двете дори се сприятеляват и, когато поведението на Ърнест става нетърпимо, съпругата е доволна, че младото момиче го радва и прави по-поносим. През 1960 г. Мери дори пише в писмо, че забавлява едно хубаво деветнайсетгодишно ирландско момиче, което му „секретарства“ и се вмества елегантно в живота им.

„Довиждане, бъди щастлива, каквото и да правиш. Завинаги (т.е. където и да) отидеш.“

Това е последната объркана телеграма, която Хемингуей изпраща на Валери. След месец той постъпва в клиника „Мейо“ и животът поема рязко надолу.



„Това е чудесно лечение, но загубихме пациента.“

17-годишният брак на Ърнест и Мери е истинско влакче на ужасите – тя преминава с него през най-голямата му слава, когато получава Нобелова награда, както и през най-дълбокото дъно, когато писателят поема към клиниката „Мейо“.

В романа „Сбогом на оръжията“ Хемингуей пише: „Лекарите ти направиха нещо и тялото ти вече не беше твоето.“ Жестоката истина обаче е, че през последните 10 години от живота на писателя тялото му рязко започва да отказва да му служи – и това е резултат от дълги години безразсъдни постъпки. Катастрофите с мотоциклети, автомобили и самолети, преболедуването на малария, дизентерия, пневмонии и, не на последно място, алкохолизмът дават своето отражение. „Събуждаш се през нощта и нещата са непоносими. Пийваш едно питие и те стават поносими.“ Но зависимостта става все по-силна и болезнена. В края на живота му черният дроб е толкова болен, че се вижда изпъкнал през кожата, „като дълга и дебела пиявица“. Диагностициран е и с рядка форма на диабет, която причинява слепота и импотентност. Малко по-късно лекарите откриват и бъбречно заболяване. Привидната причина да влезе в клиниката „Мейо“ е високото кръвно налягане. Лекарствата, с които го контролира, обаче задълбочават депресията му, което е най-голямата тревога за близките му.

През ноември 1960 г. Хемингуей претърпява психически срив, породен от натрапчиви идеи, параноя от бедност и преследване от ФБР, невъзможност за работа и желание за самоубийство. На 30 ноември Ърнест влиза в клиниката „Мейо“ под чуждо име. Сприятелява се с лекарите и всички гледат на него повече като на знаменитост, отколкото като на пациент. Лекуващият го лекар препоръчва електроконвулсна терапия, която по онова време е най-ползваното лечение при безнадеждни случаи. Това „грубо прилагане на електричество към една изключително чувствителна част на тялото (мозъка)“ се извършва върху него между 11 и 15 пъти през декември. Весела Коледа, г-н Хемингуей! Единственият ефект, който открива от „лечението“, е почти изцяло съсипана памет. „Какъв е смисълът от унищожаването на съзнанието и изтриването на паметта ми, което е моят капитал, ако това ме остави без работа? Това е чудесно лечение, но загубихме пациента“, ще каже самият той. Психиатричното лечение в „Мейо“ е коментирано и от други: „те се бяха набъркали в неговата мислеща машина и я бяха оплескали…“. Следват излизане и влизане обратно в клиниката, опит за самоубийство. „Ако не мога да съществувам, както аз го разбирам, тогава съществуването ми е невъзможно.“

При второто излизане, в края на юни, Хемингуей тежи едва 70 кг. Вече няма следа от едрия и силен мъж, сега той прилича на „един уязвим, твърде често закърпван старец“. Мери умолява лекуващият лекар да не го изписва, настоява, че той още не е готов. И наистина не е. Два дни по-късно Ърнест Хемингуей се самоубива в дома им.



Макар романът „Острови на течението“ да е сензация, най-вече заради публикуването му след смъртта на писателя, той не е шедьовър, както е знаел и самият автор. Критиците отбелязват, че сред най-големите му недостатъци е липсата на дистанция между Хемингуей и главния герой – Томас Хъдсън.

„… Томас Хъдсън опипа куршумите в задния си джоб, облегна лакътя си в пясъка, където той изглеждаше по-сух, дори по-бял, ако можеше да се направи някаква разлика при общата белота, и отпусна глава на сивия къс изхвърлено дърво, намествайки револвера между краката си.

— Откога си моя любима? — каза Хъдсън на револвера. — Не отговаряй! — продължи той. — Лежи си спокойно, а аз ще се постарая да убиеш нещо по-достойно от сухоземни раци, когато му дойде времето.

…

Изви очи нагоре към небето, което винаги беше обичал, сведе ги към голямата лагуна, която — сега беше съвсем сигурен — никога нямаше да нарисува, измести се леко, за да понамали болката. „Сега двигателите работят на около три хиляди оборота — помисли си той — и тласъците им проникват през палубата право в мене.“

— Струва ми се, че разбирам, Уили — провлече той.

— Ти никога не разбираш хората, които те обичат — каза Уили.“



За написването на текста е ползвана книгата „Хемингуей. Биография“ на Джефри Майерс (2010 г.), както и романът „Острови на течението“ на Ърнест Хемингуей.

  • About
  • Latest Posts
Пламена Маркова-Колева
Пламена Маркова-Колева
Пламена Маркова-Колева
Latest posts by Пламена Маркова-Колева (see all)
  • Как Елфът на рафта превърна едно семейно начинание на кредит в компания за милиони? - 24.10.2026
  • „Вода за цветята“ на гробището за погребани тайни на Валери Перен - 26.09.2026
  • MATCHITA – минимализъм по японски с българско вдъхновение - 16.08.2026

Сподели

  • Share on Facebook (Opens in new window) Facebook
  • More
  • Share on X (Opens in new window) X

Related

11.08.2024 Пламена Маркова-Колева

Post navigation

Срамно ли е да харесваш Колийн Хувър и нейните „junk food“ книги? → ← Как беше сандвичът, г-н Хемингуей? (2 част)
Съдържанието е авторско. Забранено е използването, без писмено съгласие на Тук сме | Тук сме работи сDream Way
Loading Comments...

You must be logged in to post a comment.