„… Затова ми приготви един сандвич, ако обичаш.
– На драго сърце. Какъв сандвич искаш?
– С фъстъчено масло и кромид лук, ако има достатъчно лук.
…
Той подаде на Томас Хъдсън сандвич, завит в къс книжна салфетка, и добави:
– Едно от най-висшите постижения на сандвичовото изкуство. Специалитет „Връх Еверест“. Само за командири!“
Откъсът е от малко-остава-да-го-наречем биографичния роман на Ърнест Хемингуей „Острови на течението“, който е публикуван след неговата смърт. Започнал да пише през 1946 г., той, почти без промяна на действителните събития, разказва за себе си, децата, бившите жени, разпадането на семейството и самотата. През 1951 г. окончателно се отказва от тази история и я оставя недовършена. Хемингуей е наясно, че книгата е далеч от нивото на неговите шедьоври и я пази в сейф през последните десет години от живота си. За него тези страници са повече изповед, отколкото работа.
След неговата смърт, жена му – Мери Хемингуей, и Карлос Бейкър редактират ръкописа и го издават в края на 1970 г. Книгата е бестселър в продължение на половин година. „Острови по течението“ описва най-депресиращия период от живота на Хемингуей. И читателите ненаситно поглъщат всяка страница, с мъчителната мисъл, че ръката, която ги е написала, сама е отнела живота на гения. На 2 юли 1961 г., около 7 часа сутринта, в неделя, във фоайето, до главния вход на дома в Кечъм, Айдахо, с 12-калиброва ловна пушка „Бос“.
В последните дни от живота си една натрапчива мисъл тревожи нобеловия лауреат: „направих ли нещо стойностно и смислено през живота си?“.
Нека заедно препечем две филийки, да намажем едната с масло, другата с фъстъчено масло, а по средата им да сложим обилно количество лук на тънки резени. Да си пуснем Доли Партън и Кени Роджърс с тяхната Islands in the Stream, вдъхновена от романа „Острови по течението“, и да се върнем назад към 1899 г.
На 21 юли 1899 г. „птиците изпяха най-сладките си песни, за да поздравят малкия странник, дошъл в този красив свят“. Това пише малко след раждането, в своя дневник със спомени за децата си, Грейс Хемингуей. След това тя кърми първородния си син, слага го в леглото и отбелязва колко е щастлив да спи с майка си и да суче цяла нощ.
„Ненавиждам я до мозъка на костите си, тя мене също“ споделя Хемингуей 50 години по-късно, малко преди смъртта на Грейс. Той ще настоява на това през целия си живот. Според близки до писателя твърдението е преувеличено и изкуствено драматично. Но защо му е било да го прави?
Ед и Грейс Хемингуей живеят в Оук Парк – предградие на десет мили западно от Чикаго. „Другото име на Оук Парк беше „Почивката на светеца“. Това е едно изключително консервативно място за живеене, строго подвластно на църквата, без кръчми и бедняци, където семействата на Ед и Грейс са съседски.
Грейс Хол – синеока, русокоса, с изваяни черти и румено лице, първото момиче в града, подкарало велосипед с високо предно колело, ученичка на известен музикален педагог в Ню Йорк, дебютирала като певица в „Медисън Скуер Гардън“ и получила договор от „Метрополитен опера“.
И Ед Хемингуей – с година по-голям от Грейс, метър и осемдесет висок, широкоплещест, мургав, с орлов нос и брада, покриваща безволевата му брадичка, нервен, подвижен и по-скоро страшен на вид. Когато събира смелост да предложи брак на Грейс, тя се е отказала от певческа кариера на сцена (заради проблеми със зрението) и преподава пеене на 50 ученици, като изкарва по хиляда долара месечно. Междувременно Ед тъкмо стартира медицинската си практика и печели едва по 50 долара на месец. „Когато Ед започнал да ухажва неподатливата Грейс, той ù обещал, че тя никога няма да се занимава с домакинството, и устоял на думата си. Винаги той приготвял закуската на децата, а на Грейс я сервирал в леглото. Ед бил този, който пазарувал, в повечето случаи готвел, грижел се за прането и се оправял със слугите, независимо от задълженията си като лекар. Грейс, която изглеждала разглезена и капризна егоистка, мразела мръсни пелени, болни деца, чистенето на къщата, миенето на чинии и готвенето. Въпреки че Грейс била посредствена готвачка (най-доброто ù ядене било свински пържоли с царевица), тя лично направила цялото обзавеждане на вилата си в Мичиган. По време на емоционални кризи се втурвала в стаята си, спускала щорите и обявявала, че има ужасно главоболие.“
Макар Ърнест цял живот да остава скептичен към този брак, неговите родители се разбирали завидно добре. Тя хедонистка, той – спартанец, отлично си късали нервите, често прекарвали време разделени и рядко се карали. Ед я боготворял, а тя искрено го обичала. „Когато обичаш, копнееш да направиш нещо за любимия. Копнееш да се жертваш. Копнееш да му служиш.“ Но как преминава детството на Ърнест – второто от шест деца в семейство Хемингуей?
Първото дете в семейството е Марселин – копие на майка си и нейна любимка. Година по-късно се ражда Ърнест. Грейс е твърдо решена двете ù красиви деца да изглеждат като близнаци, затова до 3-тата си година първородният син е обличан в дантелени дрехи и шапки с цветя. Макар с премяна като момиче, детето от малко проявява мъжката си природа. Ето какво споделя майка му: „Той изпитва удоволствие да стреля по въображаеми вълци, мечки, лъвове, биволи и т.н. Обича също да се прави на „вуник“… Той беснее, рита и яростно се извива, когато някой се опита да попречи на играта му, и е способен на всякакви грубости… Той не изпитва никакъв страх при първото си къпане в езерото…“.
Хемингуей има 4 сестри и 1 брат. През годините отхвърля всички, освен Урсула, родена след него и най-близка по характер с Ърнест. С майка си има сложна връзка, но е благодарен за настояването да взема уроци по виолончело, макар тогава да ги ненавижда. По-късно признава „изучаването на музикалната техника е добра подготовка за един писател“. Баща му е силната мъжка фигура, която го подстрекава да спортува и убива животни: „Ако нещо се движи, то се убива“. И така, Ърнест расте, раздвоен между любовта към книгите и изкуството като цяло, и стремежът да подобрява без страх физическите си способности чрез боксиране и ловуване, най-често. „Всяка вечер аз претърсвах стаичката му и изнасях всички книги. Когато го завивах, той ми казваше „лека нощ“ по възможно най-милия начин. А после, на сутринта, намирах книгите натъпкани под дюшека, в калъфката на възглавницата, навсякъде. Той четеше непрекъснато, и то книги, неподходящи за неговата възраст“, спомня си неговата бавачка.
Своенравен, но пък изключително умен като ученик, баща му се надява да продължи в колежа с медицина. Но той иска единствено да влезе в армията. И именно войната, въпреки целия ужас и разруха, се оказват най-голямата благодат за писателя – не само за творчеството, но и за любовния му живот.
„Какво непоправимо бедствие беше влюбването на Ърнест“
Агнес фон Куровски
Макар да е силен, смел и привлекателен, младежът Ърнест е свенлив и страни от момичетата. Той расте срамежлив, объркан от семейното религиозно възпитание и ужасен от мисълта за заболявания. Неговият баща, д-р Хемингуей, се постарал съвсем да го натовари психически с уверението, че „мастурбацията води до слепота, умопомрачение и смърт, а мъж, който ходи при проститутки, се заразява с ужасни венерически болести и това, което по-нататък му остава да прави, е да страни от хората“.
След като най-после успява да се измъкне от Оук Парк, Ърнест заминава за Канзас Сити и започва работа в „Канзас Сити Стар“. Оказва се, че като репортер младият Хемингуей е „необикновено срамежлив и трудно контактуващ с непознати. Липсва му необходимото за вестникарския репортер нахалство и той се чувства притеснен, когато задава въпроси на хората за личния им живот“. Обаче – винаги е изключително любопитен, изпълнен с енергия и работата го увлича. С удоволствие рови, докато стигне до скрита информация, без страх влиза в пожари (буквално) и често е на първия линия от мястото на събитието. По-късно споделя, че Наръчникът, по който вестникът обучава служителите си, е най-ценното от първата му работа. Тези правила той ще продължи да следва през целия си писателски път, а именно – да ползва къси изречения и кратки параграфи, да се стреми към жив език, стегнат, прецизен, ясен и непосредствен стил.
Но репортерската страст не е истинската страст на Ърнест. Във вестника той едва дочаква да навърши пълнолетие, за да се запише в армията. Но, поради вродени проблеми със зрението, е отхвърлен. Това не го спира и той се записва доброволец като шофьор на линейка към Американския червен кръст. На 23 май 1918 г. отплава към Европа.
Въпреки че Ърнест е изпратен почти на фронта, работата му е съвсем безславна: „раздавам шоколад и цигари на ранените и на войниците“. През нощта на 8 юли обаче една мина пада на метър от него, докато раздава шоколад. Той пада в безсъзнание и е затрупан с пръст, а двеста парченца от мината попадат в краката му. След като идва в съзнание, Ърнест става, взема на гръб ранен италиански войник и го носи към пункта за оказване на първа помощ. Докато пренася ранения, е засечен и обстрелван с картечница в краката. За тази негова постъпка му е присъден сребърен медал за храброст. Но по-голямата награда го очаква в клиниката „Оспедале Маджоре“.
След девет дни в полевата болница първият американец, ранен в Италия, е преместен в болница на Червения кръст, близо до Миланската катедрала. Там го очаква красивата американска медицинска сестра Агнес фон Куровски. Ърнест е един от първите пациенти на тази 26-годишна висока, стройна, с кестенява коса и синьо-зелени очи сънародничка. Двамата се влюбват силно. Тя взема нощните дежурства, за да може да прекарва повече време с него, а той се стреми да бъде винаги в добро настроение.
Към края на годината Агнес е преместена в други райони на Италия, но двамата продължават да общуват с писма. „Скъпи, прегръщам те няколко пъти и слагам целувка на лявото ти око.“ По-късно той ще опише тяхната връзка в „Сбогом на оръжията“, където те двамата са любовници. Но тя ще оспори неговата фантазия: „Аз си мисля, че Хемингуей и аз бяхме тогава съвсем невинни, и двамата съвсем невинни. През онези дни бяхме доста невинни“.
Хемингуей вижда Агнес за последно в Италия на 9 декември. По това време той се сприятелява с Джим Гембъл, бъдещ наследник на компанията „Проктър & Гембъл“, който му предлага да го издържа в продължение на година, докато заедно живеят и пътуват из Италия. Агнес е ужасена и открито съветва Ърнест да не се поддава на подобен разврат и да се прибере обратно в Америка. Той приема съвета и се връща обратно, в очакване на сватба, когато и тя се върне в Щатите. Но, малко след неговото заминаване, Агнес се запознава с лейтенант Доменико Карачоло, наследник на неаполитански херцог. „Той беше много мил, една мила и нежна душа – много по-интересен за мене от един деветнайсетгодишен хлапак“. Двамата се сгодяват, но неговото семейство е против този брак и годежът е развален. Агнес пише с тъга писмо до Хемингуей, в което споделя колко е нещастна. Но за тях двамата повече няма бъдеще.
Внезапното и неочаквано отдръпване на Агнес белязва силно Хемингуей за цял живот. Но и го амбицира да постигне световен успех като писател, доказвайки, че е нещо повече от „19-годишно хлапе“.
Следва продължение…







You must be logged in to post a comment.