„Все още не съм чела нищо от нея, но гледам, че има много хейт срещу Колийн Хувър. Защо така?“
Ето този въпрос ми излезе в гугъл първо, когато започнах да проверявам защо жената, по чиято книга в момента се прожектира филм с доста добра реклама покрай звездните скандали, е заклеймявана като некадърен писател. Принципно нямаше да се трогна особено, ако не бях прочела книгата, по която е филмът („Никога повече“). И тя ми хареса. Даже бих казала – в много добро количество. После прочетох още една – „Верити“. Не ми се оставяше, докато не стигна до края. Допадна ми и тя. Защо, защо, Колийн, хората не те харесват?
Може пък отговорът да се крие в самата Колийн Хувър.
За мен тя е почти непознат писател и съвсем непознат човек. Само с две прочетени книги и никакъв поглед върху нейната личност, започнах да разсъждавам с леко проучване.
И, макар сега всички да говорят и анализират историята за домашното насилие в „Никога повече“ и филмовата му адаптация, аз ще се завъртя около романа ѝ „Верити“ – първият психотрилър, който си позволява да напише. Там се сблъскваме с преплетените истории на две писателки – едната е скромна, свита, неуверена в това може ли да пише, анонимна за публиката си, докато другата е фурия, която обожава всички изяви и постига феноменален успех.
Ето така, съвсем наивно и лаишки, аз виждам Колийн Хувър – социалната работничка от Тексас, която живее в малка мобилна къща, омъжена е от 11 години за прекрасен човек и има трима сина. Никога не е напускала щата. В този момент от живота си започва да пише от скука, докато всеки ден след работа чака да приключи репетицията на второто ѝ момче за ролята му в пиеса. Вечер след вечер историята става все по-дълга. „Може би това ще се превърне в книга“, казва си тя. И наистина – роди се звезда… упс, първата книга. Колийн не изпраща ръкописа в издателство, защото не смята, че тя изобщо е писателка. Вместо това се самопубликува в amazon, за да я прочетат нейните приятели на електронните си четци.
„… страхът, че не си достатъчно добър, е част от писателския процес. Във всеки случай е част от моя. За мен има три стъпки при написването на всяка една от книгите ми.
1. Започвам книгата и ненавиждам всичко, което пиша.
2. Продължавам да пиша книгата, въпреки че ненавиждам всичко, което пиша.
3. Завършвам книгата и се преструвам, че съм доволна.
В моя писателски процес няма момент, когато чувствам, че съм постигнала това, което съм искала, нито такъв, когато вярвам, че съм сътворила нещо, което си струва всички да прочетат. През по-голямата част от времето аз плача под душа и се взирам в компютърния екран като зомби, чудейки се как толкова много други автори могат да представят книгите си с такава голяма увереност. Този роман е най-страхотното нещо, откакто написах последната си книга! Непременно трябва да го прочетете!
Аз съм непохватен писател, който публикува снимка на книгата си и казва: „Тази книга е що-годе добра. В нея има думи. Прочетете я, ако искате“
Това са думи на „смотаната“ анонимна за пред света писателка Лоуен от романа „Верити“. Та ето така си представям в началото Колийн Хувър (а може би съм твърде далеч от истината?).
Обаче първата книга взема, че се харесва, а Колийн пише втора. И трета… Издава ги сама. Всички влизат в списъците с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Чак тогава вече е готова да започне работа с издателство. Може би някъде там Лоуен се преражда във Верити – нахаканата писателка-милионерка от романа. Онази, която обича светлините на прожекторите, която e ок да ходи по премиери с Блейк Лайвли, да пуска колекции с лакове за нокти и дрехи, вдъхновени от романите, да пътува по света, да бъде обожавана… И онази, която ще се окаже „кралица в BookTok” (за първи път го чух това нещо днес – става въпрос за общност в TikTok, които споделят видеа за книги). Но какво от това? Не е ли писателски успех от такъв мащаб черешката на тортата? Автор, който е самоук
(„Дори не знаех, че съм написала любовен роман“, ще каже шокирана за първата си книга, защото… тя всъщност не била чела никога любовни романи и не, това не е нейният любим жанр, тя дори не е романтична!),
но създава всяка година бестселъри и има тълпи от фенове по цял свят, които препоръчват нейните книги в социалните мрежи. Та не е ли това целта, към която се стремят всички пишещи?
Но пък толкова много книги за толкова кратко време – не е ли червен флаг в литературните среди?
Хайде сега да видим другата страна на златната монета „Колийн Хувър“.
– Тя пише като 12-годишна. Нямам идея защо е толкова популярна?
– Защото я четат учениците.
– Сериозно?
– Защото е толкова популярна в TikTok.
Бам! Пирон по читателското ми его!
Книгите й се четат от хора, които не четат.
Бам! Още един пирон!
Пише за хора като нея – жени на средна възраст, които четат с чаша вино след работа. Може би във ваната със свещи. Те не търсят добра книга. Сигурно дори не знаят какво е добро или лошо. Просто леко четиво за свободното време.
Бам! Още…
Вижте сега – няма лошо да ви се яде хотдог. Просто не го представяйте за филе миньон. Книгите на Колийн Хувър са junk food books.
Не мислите ли, че Колийн Хувър е псевдонимът на изкуствения интелект?
Ами сега?
Къде съм аз? Каква съм аз? Дори не пия вино… Даже нямаме вана! Закъсала ли съм го откъм четене?
Личен факт е, че двете книги, които прочетох, ми харесаха.
Още един личен факт е, че не бих ги определила като шедьоври. Всъщност наистина ми се струва, че тези истории можеха да се разгърнат много повече и образите да добият още повече дълбочина. Особено за „Верити“ – толкова потенциал има в тази книга! И шапка ѝ свалям за смелостта да напише всичко това… табу след табу… дори и за пикантните сцени, браво, момиче! Но твърде бързо се отказа. И твърде лесно се измъкна от сюжета. Това можеше да бъде една мрачна, тежка, но така приятно четима книга в духа на Стивън Кинг, ако беше продължила отвъд очакванията на читателките си.
Факт е, че имам още една книга на Колийн Хувър. И, въпреки целия хейт, който видях – любопитна съм да поема и този „джънк“, пък после обещавам да мина на диета с класика! Чудя се – с Толстой или Достоевски да премина на пост и молитва след цялото това литературно светотатство?
