През 2018 г. една французойка създава на лист хартия свое собствено гробище в Бургундия. Въображението ѝ рисува алеите, постройката на входа, надгробните плочи, епитафиите, изписани върху тях, погребаните истории.

„Вече не си там, където беше, но си навсякъде, където съм аз.“

Прочетох, че сравняват гробището на Валери Перен с гробище за погребани тайни. Хареса ми.

„Вода за цветята“ вече излезе на голям екран. Честта се пада на режисьора на „Невероятната съдба на Амели Пулен“ Жан-Пиер Жьоне. Но това не е никак изненадващо, защото вторият роман на Валери Перен е както международна литературна сензация, така и написан почти кинематографично (неслучайно много читатели не можем да се откъснем от книгата, докато не стигнем до финала).

„Идвам от света на киното, започнах като сценарист. Моите книги са като сценарии, наситени с диалози“

Голяма заслуга за стила ѝ на писане има нейният съпруг – известният френски режисьор Клод Льолуш (носител на „Златна палма“, „Златен глобус“ и два Оскара). През 2006 г. 39-годишната Валери започва работа като фотограф на снимачната площадка на режисьора, а по-късно става съсценарист. През 2023 г. двамата сключват брак – тогава тя е на 56, а той – на 86.

Първият си роман, „Забравените в неделя“, Валери Перен публикува на 48 години.

„Дотогава бях майка, съпруга, читател. Някой, който трябва да работи, за да плаща наема и пълни пазарската количка всяка седмица.“

Многократно журналисти я питат дали съжалява за „късния си дебют“. Тя отговаря с усмивка, че е имала нужда от пълноценно изживения си до онзи момент живот, от всички натрупани впечатления, изписани тефтери с идеи, от всички вече оформени с времето възгледи.

В подкаста Sous les jupes des femmes by aufeminin, посветен на откровените, лични разговори с успели жени, е запечатан следният откъс с Валери:

– Обичаш ли себе си?

– Да.

– О, това е чудесно. Радвам се да го чуя!

– О, да! Сега съм на 58. Повтарям си, че съм взела правилните решения. Постигнах вътрешно съгласие с всичко, през което преминавам.   

Но, макар по нейните думи голяма заслуга за огромния ѝ международен успех да има съпругът ѝ, от когото се е учила през годините да пише сценарии, той също е останал изненадан.

„Четейки текстовете ми, той открива за мен неща, които не е подозирал.“

През 2018 г. Валери Перен публикува втория си роман – „Вода за цветята“. Стъпка, която изненадва нея самата.

„… за да започна да пиша, се нуждая от искра. За мен и за „Забравените в неделя“ искрата беше абсолютната необходимост, за да напиша историята. Щом я приключих, мислех, че това ще е единствената ми книга“

Но „Вода за цветята“ постига шеметен успех – печели множество награди, влиза в класацията на „Фигаро Литерер“ за 10-те най-продавани автори във Франция, преведен е на над 30 езика и носи на Перен титлата „един от най-добрите френски съвременни автори“.

Книгата има сценична адаптация от ноември 2021 г.

Коя е Валери Перен?

Родена е на 19 януари 1967 г. в Ремирмон, Франция. Първото нещо, което пише, е стихотворение по училищно задание. Учителят е толкова впечатлен от работата на 10-годишното момиче, че разпечатва творбата, за да я изучават в час. „Тъй като бях лоша ученичка, която не харесва училището, никога не забравих това изключително събитие.“

Признанието в клас не променя нагласата ѝ и Валери напуска училище още докато е в гимназията. През 1986 г. се установява в Париж, където създава семейство и се прехранва с различни временни начинания.

Днес, заедно с втория си съпруг, известният режисьор Клод Льолуш, живее в Нормандия.

Когато мисли за живота си, Валери често се сеща за следния цитат от Пикасо:

„Отнема време да станеш млад“

„Когато я чух, тази мисъл ме порази. Бях на 10 и се чувствах стара. Колкото по-голяма ставах, толкова по-млада се чувствах.“

На 17 години открива жената в себе си и красотата на нощния живот. „Вече имах гърди, извивки. Обичах да усещам мъжките погледи върху себе си.“ Днес без свян признава, че е грабила с пълни шепи от удоволствията на 20-те си години. Нощни клубове, танци до зори. А сега? Продължава да танцува, но сама, вкъщи. Предпочита градината, кучетата, котките, цветята, птиците. „Мога с часове да наблюдавам птиците в градината ми в Нормандия. Но това не ми пречи да обожавам DJ Давид Гета.“

Музиката е нещото, без което Валери не може да съществува. Докато пише „Вода за цветята“, слуша Бах и Шопен, „особено докато бях в дома на Виолет или близо до Саша“. Но албумът, който се върти почти нон стоп в този период, е A Present на френския певец Vincent Delerm.

Валери често споделя в интервюта, че има две огромни страсти в живота – музиката и възрастните хора. Неслучайно първият ѝ роман, „Забравените в неделя“, разказва историите на обитатели в старчески дом.

След като споменахме това, едно от любимите ѝ хобита вече не звучи като изненада – пазаруването по битаци. Валери Перен признава, че с удоволствие би пътувала с километри, за да издири старинен порцелан, дантела или нещо друго, което я развълнува с историята си.

И като споменахме история – другата ѝ голяма страст са историите на Агата Кристи с детектива Еркюл Поаро. „Съпругът ми малко се плаши, но знам наизуст точно кога и къде по телевизията ще излъчват Дейвид Суше в ролята на Поаро.“

И още няколко бързи въпроси:

Любима храна?

„Най-любимата ми храна винаги ще остане пицата от Южна Франция и Италия.“

Най-любимото време от годината?

„Веднъж годишно отивам на почивка с двете ми деца – Тес (на 24) и Валентин (на 27). Успяваме да отделим 10 дни през август, за да отидем край морето. Това са най-любимите ми дни.“

Първият роман?

„Първият роман никога не е невинен, тъй като вярвам, че разказва за маниите, които ни съпътстват през целия живот.“

„Вода за цветята“?

„След като читателите затворят „Вода за цветята“, се надявам да се обадят на любимите си, за да им кажат „обичам те“

Съвет към момичетата?

„Момичета, трябва да бъдете финансово независими. Трябва да работите.“

Съвет към начинаещите писатели?

„Не се старайте да пишете изящни изречения. Бъдете възможно най-искрени.“

„Никога не съм се смял толкова, колкото когато работех в гробището“

На последната страница на романа „Вода за цветята“, ако запазим достатъчно хладнокръвие след края на историята, можем да прочетем следното:

„Благодаря на Норбер Жоливе, който съществува в реалния живот, чието име и фамилия не съм променила, защото нищо не трябва да се променя в този човек, гробар в град Гьоньон в продължение на трийсет години. Благодарение на писането на този роман този източник на радост и доброта ми стана приятел. Надявам се да пия с теб кафе и коктейли от сухо бяло вино с ликьор от касис цяла вечност“

За съжаление, в началото на тази година Валери Перен споделя своя снимка на гробище с пояснението:

„Норбер си отиде тихо тази сутрин. Той работеше в това гробище цели 30 години.

Той – и единствено той – вдъхнови образа на Ноно в романа „Вода за цветята“. Първото нещо, което ми каза, беше: „Никога не съм се смял толкова, колкото когато работех в гробището“.

А последното: „Никога не съм присъствал на погребения на деца. Винаги намирах кой да ме замести“.

Той беше човекът, с когото се срещах няколко пъти в бистрата на Гьоньон благодарение на брат ми; разказваше ми всичко за ежедневието си като гробар в градчето през онези три десетилетия. Все още пазя записи на гласа му. Но така и не си направихме обща снимка. Дори не ни хрумна. Бяхме твърде заети да се смеем – той непрекъснато пускаше шеги. Разсмиваше всички около себе си.

Той беше човекът, който ме наричаше „ma grande“ – „мила моя“ – и който не дойде в деня, когато пиесата се игра в Гьоньон; беше твърде стеснителен и не можеше да понесе мисълта да излезе за поклон или хората да говорят за него.

Последва приятеля си Джони само няколко седмици по-късно.

Представям си как се срещат отново там горе, седнали на терасата на някое кафене с чаша „blanc cassis“ (класически френски аперитив с ликьор от касис и бяло вино) в ръка, наблюдавайки минувачите и поздравявайки ги с ръка. От днес нататък в Рая ще се смеят от сърце.

Сбогом, Норбер.“

***

Преди да пристъпим към любимата част от всяка една история за книги – цитатите – ето 5 кратки причини да не подминете с лека ръка романа за пазителката на гробище и любовта ѝ към градинарството (нищо от това не би ме привлякло в книжарницата, но ето нà – появи се още един скъп любимец в библиотеката ми).

1. „Като роман на Агата Кристи – минус труповете.“ Така някой беше описал стила на книгите на Перен. Има мистерия, която нямаме търпение да бъде разкрита и всичко да си дойде на мястото. Е, във „Вода за цветята“ на практика има трупове, цяло гробище, да си го кажем направо, но я има и очарователната атмосфера на домашен уют, примесена с човешките страсти и слабости.

2. Книгата е почти 450 страници. Усеща се по-малко. Разделена е на 94 кратки глави. Всяка започва с епитафия (кратките текстове, които се поставят на надгробните плочи). Сцена по сцена. Досущ като филм.

3. Това не е книга за смъртта. Или тъгата. Това е книга за красотата на живота. За щастието в малкото, дори и след като си изгубил всичко. „Няма нищо по-красиво от небето, гледано през сламена шапка.“

„Чрез книгите си се опитвам да внеса светлина. Вдъхновява ме образът на цвете, което расте в пукнатината на асфалта – за това цвете пиша. Ето това ме мотивира.“

4. Има хумор. Аз поне доволно се посмях, наред с останалите емоции.

„Срещнах Филип Тусен на 28 юли 1985 г., в деня, в който почина великият сценарист Мишел Одиар. Може би затова с Филип нямахме почти нищо, за което да си говорим. Разговорите ни бяха толкова банални, колкото е права линията на енцефалограмата⁠ на Тутанкамон.“

„Гастон отново падна в един гроб. Вече не мога да преброя колко пъти му се случва това… Пръстта се била срутила и той „плувал“ в гроба, като крещял:

– Извикайте Виолет!

На което Ноно отговорил:

– Тя не е треньор по плуване!“

5. И, разбира се, има житейски уроци. Един от тях особено актуален:

„Останах при него четири дни. Започнахме с бране на узрелите домати, за да направим консерви…

– Сега тези буркани могат да се съхраняват най-малко четири години. Обаче и всички хора, които почиват в това гробище, са си правили запаси и каква полза от тях? Ние двамата няма да чакаме нищо и още тази вечер ще отворим един буркан за нас.“

***

И още малко от Валери Перен и „магията в изразите“ ѝ (както друг читател описва характерния ѝ стил на писане)

„Аз бях облякла тъмносиньо палто върху яркочервена рокля и го бях закопчала до брадичката. Приличах на нощта, но отдолу носех деня.“

„Петдесет и пет годишен мъж, починал от твърде много пушене. Е, поне така са казали лекарите. Те никога не казват, че мъж на петдесет и пет може да умре, защото не е бил обичан, не е бил изслушван, получавал е твърде много сметки, вземал е твърде много потребителски заеми, видял е децата му да порастват и след това да напускат дома, без наистина да се сбогуват. С една дума, от живот, изпълнен с упреци и недоволство, така че е обикнал цигарите и чашката, за да потиска страха. Никога не се казва, че човек може да умре, защото прекалено често му е идвало до гуша.“

„В деня на сватбата си не бях в бяла булчинска рокля, но благодарение на усмивката на Лео, носех най-красивата рокля от всички – тази на детството на дъщеря ми.“

„Любовта е, когато срещнеш човек, който ти съобщава новини за теб самия.“

„Винаги носех цветни рокли под тъмните си връхни дрехи, за да се подиграя на смъртта. Като жените, които се гримират под своите бурки.“

„Оставаш млад само когато си обичан.“

„Колко много ми хареса това още първия път – ръце в пръстта и нос в небето, за да направиш връзката между тези две неща и да научиш, че едното не може без другото. Връщаш се две седмици след първото засаждане и виждаш промяната, подхождаш към сезоните по различен начин и оценяваш силата на живота.“

„Неизречените приживе думи правят покойниците толкова тежки.“

„Не стойте да плачете край гроба ми, аз не съм в него, не спя. Аз съм хиляда духащи ветрове.“

„Виолет, бръшлянът задушава дърветата, никога не забравяй да го подрязваш. Никога. Щом те налегнат черни мисли, грабвай градинарската ножица и ги отрежи.“