Достоевски между върха и подземието (1 част)
Достоевски между върха и подземието (2 част)
„Ще ви отговоря просто, че ви обичам“
„Останах сам и ме хвана страх. Животът ми се прекърши на две. В първата половина, вече преминала, беше всичко, за което живеех, във втората, още неизвестна, всичко е ново, чуждо, няма нито едно сърце, което да може да ми замести двете сърца, които престанаха да бият… Да си създам нови връзки, да си измисля нов живот? Самата мисъл ме отблъсква. За първи път разбрах, че не мога да ги заменя с никого, че съм обичал само тях на света и че нова любов е не само невъзможна, но и безбожна. Около себе си почувствах студ и празнота…“
Достоевски се впуска в работа. Решен е да спаси „Епоха“ – списанието, което двамата братя са започнали да издават след спирането на „Време“. Фьодор се бори с многото заеми, полага още повече труд, но недоволните от забавянето читатели се множат. Работи всяка нощ до 6 сутринта, спи малко и енергията му привършва. Въпреки всичко списанието умира, а кредиторите стават все по-настървени. В този безнадежден период се явява издателят Стеловски, който предлага сделка – 3000 рубли, с които да откупи правото да издаде всички трудове на Достоевски в три тома, а на 1 ноември 1866 г. писателят да му предаде един неиздаван роман. Ако закъснее – плаща неустойки, ако закъснее повече от месец – губи правата над всички издания. Издателят, добре познат на всички шарлатанин, вярва, че с тази хитрост ще ограби Достоевски. Но какъв избор има Фьодор? Ръцете са стиснати.
След като покрива част от дълговете си, с малкото останали пари Достоевски заминава за Европа. Иска му се отново да види Полина. „Още я обичам дълбоко, но ми се иска вече да не я обичам. Тя не заслужава такава обич”, споделя на сестра си. Другото му желание е отново да играе на рулетка, да увеличи парите си и най-после да седне спокойно да пише. Нужни са 5 дни, за да изгуби всичко. Залага часовника си, разпраща писма с молби за пари, унизен и отвратен от себе си – чака Полина с надежда да му помогне. Тя пристига, но е също толкова разорена. Между двамата вече не гори дори и слаба любовна искра и Достоевски я отпраща. Той продължава да разпраща писма. И тогава му хрумва идея за роман, която се опитва да продаде за пари, с които да се прибере. В една тъмна, малка, мизерна стая, облечен в мръсни дрехи, Достоевски започва да пише за беден студент, изключен от университета, в чиято глава се появяват странни мисли. Те стават все по-натрапчиви. Накрая надделяват над разума и момчето убива възрастна жена. Убеждава се, че тя е зла, а той се нуждае от парите, но вината не си отива. Така се ражда романът „Престъпление и наказание“, който най-после ще му донесе жадувания успех. Междувременно получава пари и успява да се прибере в Русия.
В началото на 1866 г. е публикувана първата част на романа „Престъпление и наказание“. Публиката е очарована – това е и полицейски роман, и сантиментална история, че и философска приказка. След като е закърпил леко финансовите затруднения, идва ред на другите – издателят Стеловски очаква нов роман. За да успее да се справи със задачата, Фьодор намира стенографка, на която да диктува. Дребната 20-годишна Анна Григориевна пристига при Достоевски с няколко молива и папка, развълнувана да помогне на този велик писател. Макар началото да е трудно, двамата се сработват и само за 25 дни романът „Играчът на рулетка“ е завършен. В срок.
Достоевски не е готов да се раздели с Анна и я моли да му помогне с последните глави на „Престъпление и наказание“. Тя е повече от щастлива. „Колко е млада!“, си мисли Достоевски всеки път като я види. И колко я обича! Но той е два пъти по-възрастен, болен, беден… Един ден обаче се осмелява да изрече „Допуснете, че… ви признавам любовта си, че ви предлагам да се омъжите за мен, кажете, какво ще отговорите вие?“. „Ще ви отговоря просто, че ви обичам, че ще ви обичам през целия си живот.“
Тя е на 20. Той е на 44. Всички му казват, че е лудост, порочно е старец да се ожени за младо момиче. Но на 15 февруари 1867 г. двамата сключват брак. „Ти си всичко за мен“, ѝ се обяснява той. А Анна, която е обожавала Достоевски от 15-годишна, е ужасена дали ще оправдае високите му очаквания. Тя обаче се оказва отлична съпруга и домакиня. „Не беше музата на великия мъж, а милосърдната му сестра.“
Семейството среща непрекъснато неодобрение от близките на Достоевски и епилептичните пристъпи на писателя зачестяват.
„Аз действително започвам да губя умствените си способности.“
Лекарите настояват да замине в чужбина, той също го иска. Но близките очакват от него издръжка, надяват се да наеме за всички вила за лятото. Достоевски не може да си позволи да се върне в Европа. Анна предлага да заложи целия си чеиз и с парите да заминат.
„Боря се и се отчайвам“
Фьодор и Анна са в Дрезден. Той пише, а тя се разхожда. Обядват заедно в ресторант, вечер се събират да пият чай. После той чете, а тя записва в дневник впечатленията си от деня. Към полунощ той я целува за лека нощ и сяда да пише. Макар всичко да е спокойно, работата не върви. „Русия ми е необходима… Като риба на сухо губя всичките си сили.“
Дните минават и финансовите тревоги отново настигат Достоевски. Той става груб и раздразнителен. Убеден, че единственото решение е в хазарта, Фьодор събира смелост да каже на Анна. Притеснена тревогите да не му причинят нова криза, тя се съгласява, макар разумът ѝ да крещи, че това е голяма грешка. Достоевски заминава за Хомбург. Още същия ден пише на жена си: „Разбрах, че не съм достоен за един мил, хубав, чист ангел като теб…“. В следващите 10 дни писателят е здраво хванат в капана на играта, макар и неговият разум да повтаря, че е време да се връща при Анна. Губи всичко. Дори и парите, които Анна му изпраща, докато е там. Прибира се, но не спира да мисли какво се е объркало.
Не, не, всичко ще бъде различно, ако посети истински град на играта. Убеждава се, че е наложително да замине за Баден-Баден. Градът на хазарта. Там несъмнено ще има повече късмет. Анна няма сили да се противопостави, но заминава с него. Там той ту печели, ту губи. Накрая нямат нищо. Фьодор я умолява да му даде нещо, което да заложи. Тя сваля обеците си – последното бижу, което ѝ е останало. Малко по-късно Достоевски се прибира. Пада на колене в краката ѝ и започва да ридае. Обещава, че повече никога няма да играе. На другия ден залага халките им. Играе отново. Губи. Започват да разпращат писма с молба за пари. Получават от майката на Анна. Заминават за Женева. Там всичко се повтаря – Достоевски играе, губи, иска пари, губи. Отчаян пише писмо до руски издател с предложението да напише роман, ако всеки месец получава пари в аванс. Той се съгласява. Така се ражда романът „Идиот“.
Въпреки бедността и трудностите, едно огромно щастие спира на прага на семейство Достоевски. Те очакват дете. „Виж колко е хубава!“, просълзено възкликва Фьодор, когато за първи път поема в ръце малката Соня. Ентусиазираният баща не се отделя от момиченцето – носи я, люлее я, приспива я, щом тя започне да плаче – той веднага оставя работата си и хуква да я нагледа. Парите, които издателят изпраща всеки месец, се топят за детегледачка, акушерка и наем. Достоевски отново се връща към хазарта. Губи всичко. Предлага на издателя да пише още, ако получава повече пари. И в този момент, точно когато трябва да работи повече, Сонечка започва да кашля. Макар лекарят да ги успокоява, че няма нищо страшно, Фьодор не се отделя от детето. Но малката Сонечка умира.
Потънало в скръбта си, семейството напуска града. А в руски вестник започва публикуването на романа „Идиот“. Днес критиците казват, че това е един от върховете в творчеството на Достоевски. Тогава обаче се чува следното: „Той наистина е най-лошият от всички трудове, които е публикувал“. Достоевски няма време да се разстройва и за това. Започва да пише отново, след като с Анна са научили, че отново очакват дете. Ражда се Люба. Но финансовите проблеми не знаят почивка. Редят се заеми, обещания за книги, още заеми… „Тази идея е всичко, за което съм живял“, ще каже Фьодор един ден. Но за да напише този роман, семейството трябва да се прибере в Русия.
По това време на гости при тях пристига братът на Анна, който е студент в Русия. Той им разказва за настроенията в страната, за новите идеи, които все по-агресивно си проправят път. Достоевски е бесен. Неговото отмъщение е писането. Така се заражда идеята за романа „Бесове“. На 17 юли 1870 г. пише в дневника си: „Боря се с първата част на романа и се отчайвам. Войната е обявена. Аня е много уморена. Люба е нервна и нетърпима“. Избухнала е Френско-пруската война – последната от войните за обединение на Германия през 19 в.
Достоевски се чудят дали войната ще ги засегне, докато са в Дрезден. В Русия „Бесове“ е отхвърлен, но Фьодор иска да се приберат у дома. Анна е бременна отново и семейството мечтае детето да се роди на руска земя. Но нямат пари. Този път по идея на Анна, Фьодор заминава за Висбаден да играе хазарт. Губи. „Трябва ми свещеник да се изповядам“, мисли в отчаянието си Достоевски. Тръгва из града да търси църква. Не намира. И тук се случва истинско чудо. Дали решава, че вече и Бог му е обърнал гръб? Че е станал твърде голям грешник? След тази случка Достоевски никога повече не се връща към хазарта.
Прибира се и започва да пише. Семейството заминава за Санкт Петербург, където се ражда малкият Фьодор. Кредиторите бързо научават кой се е върнал в града. Анна обаче е неотлъчно до мъжа си – тя се разправя с лихварите, оправя сметките, грижи се за всички неразбории в ежедневието. Семейството се мести във вила под наем, където Достоевски пише „Юноша“. Критиката посреща романа добре, а след позитивните рецензии на бял свят се появява и малкият Алексей. Семейството се връща обратно в Санкт Петербург, където Фьодор започва да издава собствено списание – „Дневник на писателя“.
Изглежда мъките на семейството най-после са приключили. Списанието се оказва доходоносно, а Имперската академия на науките избира Достоевски за член-кореспондент към секцията „Руски език и литература“. Дълговете са изплатени, семейството разполага със собствена къща, а съпрузите продължават да работят заедно в разбирателство – той диктува новите текстове, а тя ги записва.
И тогава, най-неочаквано, 3-годишният Алексей получава епилептичен пристъп. Момчето умира, а Достоевски не може да си прости, че му е предал болестта си. Спасение ще открие единствено в работата. Така се появява романът „Братя Карамазови“. Славата му достига своя връх. Романът е оценен не само като най-доброто му произведение, но и като един от големите шедьоври на световната литература.
Но Достоевски страда от белодробен емфизем. На 26 януари 1881 г. получава първия от поредица малки кръвоизливи. Два дни по-късно събужда жена си с думите: „… сега ми е ясно, че днес ще умра“. Няколко часа по-късно си отива. На 59 години.
На 31 януари огромна тълпа се е събрала на улицата. Достоевски така и не е настанен в катафалката, която очаква да откара Фьодор по последния му път. Почитателите на писателя поемат ковчега на раменете си и го носят до мъжкия манастир Александро-Невска лавра. Присъстват 30 хиляди души, 72 делегации с венци участват в шествието, а Анна едва успява да влезе в църквата. „Но аз съм жена му, а това е дъщеря му“, опитва се да обясни на полицаите. Те признават, че вече няколко жени се обявили за вдовиците на Достоевски.
След смъртта на Фьодор мнозина започват да пишат за него. Анна е ужасена колко неистина се излива по негов адрес. Тя всеки ден посещава гроба му, а щом се прибира – заварва нови и нови хора у дома. До последния си дъх спътницата на Достоевски полага всички усилия да запази спомена за писателя чист и красив – какъвто го е познавала и обичала тя.
„Достоевски беше овладяното зло. Той не е извършвал садистичните престъпления на своите герои, но си ги е мислил. Те са го обсебвали. Изкушавали са го. И май се е освобождавал от тях, включвайки ги в романите си.“
За написването на текста е ползвана изключително увлекателната биографична книга „Достоевски“ на Анри Троая.
You must be logged in to post a comment.