Достоевски между върха и подземието (1 част)
„Достоевски, осъден на смърт!“
Вече три години, откакто се бори с кариерата на писател, Фьодор сякаш среща само тревоги – бедност, лоши отзиви, лицемерие. И сякаш това не е достатъчно, започва да боледува. Но не знае от какво. Непрекъснато чете медицински книги, в търсене на диагноза. Отчаяно започва да мечтае за преживяване, което ще го разтърси и извади от тази ужасна дупка. Без да знае, първата стъпка за това е направена с включването му в „кръга на Петрашевски“ – място, където дискутират възможностите за реформи в Русия. Фьодор е увлечен по радикалните идеи за премахване на цензурата и намаляване на крепостните селяни.
На 22 април 1849 г., в 4 ч. сутринта в дома на Достоевски нахлуват полицаи и военни. Фьодор е арестуван, заедно с още 33-ма души. В началото той е почти щастлив – най-после му се случва нещо изключително, дори му хрумват идеи за три повести и два романа. Но с течение на времето започва да се отчайва, затворен в тъмницата, без да знае какво го очаква. Чак в края на година присъдите са готови. На 22 декември, в 6 ч. сутринта, без нито дума Достоевски, заедно с още затворници, са натоварени и откарани към огромния плацдарм на Семьоновския полк. Всички са наредени за прочитане на присъдите. И тогава, съвършено неподготвен, той чува:
„Достоевски, осъден на смърт“
В очакване на разстрела, през главата му минава следното: „Едва на 27 години, в разцвета на силите и таланта си и след три минути – нищо“.
В този момент един адютант размахва кърпичка. Свирят отбой. Военният прокурор чете: „Затворниците, които заслужиха смъртни присъди по силата на закона, са помилвани по волята на Негово Императорско Величество…“. Всъщност Достоевски никога не е получавал смъртна присъда. Цялата тази зловеща постановка е по идея на император Николай I. Но 20 години по-късно, връщайки се за пореден път към този момент на помилване, Достоевски ще каже на жена си:
„Не си спомням друг тъй щастлив ден в моя живот“
Истинската присъда на писателя е каторга в Сибир за 4 години. Около глезените му са запоени вериги, всяка по 5 кг. Преди да отпътува пише на брат си: „Навсякъде животът е живот, животът е в нас, а не в света, който ни заобикаля. Край мен ще има хора, а истинският смисъл на живота е да бъдеш човек между хората и завинаги да останеш човек, при каквито и да е обстоятелства“. Следва жестоко зимно пътуване през Урал, което продължава 18 дни. Конете се препъват, затъват в преспи, всички слизат да чистят и утъпкват пътеките. Пристигат до първата разпределителна станция. След 6 дни продължават нататък. Заповедта е „Отнасяйте се към тях безмилостно“. Най-накрая е в Сибир.
„Помислих си, че ако някой ден всички заедно се намерим в ада, няма да е по-различно от мястото, в което се намираме сега.“
Преживяванията си в каторгата Достоевски ще опише по-късно в романа „Записки от мъртвия дом“. Фьодор, който от дете иска да се сприятелява с бедните руски селяни, сега е отвратен от тях. Вижда ги как се напиват, бият, псуват… Осъзнава, че руският народ не е образован и интелигентен, той е див, първичен, наивен, податлив на чужди внушения. Но в представите на Достоевски този първичен човек е най-близо до Бога.
На 15 февруари 1854 г. напуска каторгата. Предстои следващата част от наказанието му – да бъде войник към Седми сибирски пехотен батальон. Настанен е в азиатското селище Семипалатинск (днес град в Казахстан). Посрещат го едноетажни дървени къщи, никъде няма дървета или храсти, само пясък и непрогледен мрак нощем. Има каменна черква и седем джамии, аптека, начално училище и магазин за гвоздеи, парфюми и храна. Книгите са малко, вестниците преминават случайно, а пощенската служба е нередовна.
Първоначално е настанен отново в общо помещение с бедни, мръсни и неуки селяни, но с помощта на другари си издейства правото да излезе на квартира. По това време се сприятелява с 22-годишния барон Врангел, който пристига от Санкт Петербург като прокурор в градчето. Двамата заживяват заедно под наем в единствената вила наоколо – разнебитена постройка, която стягат.
В романа си „Унижените и оскърбените“ Достоевски ще разкаже една своя лична трагедия, случила се по това време – несподелената му любов към Маря Димитровна.
Едните казват „не можеше без жени“, а другите – „беше безразличен към жените“
В Семипалатинск Достоевски се запознава с Маря Димитровна и бързо пламва силно увлечение към нея. Но тя е омъжена и има дете. Въпреки невъзможната ситуация, двамата поддържат романтична кореспонденция. Тя продължава и след като семейството заминава за друг град. Именно така Фьодор научава един ден, че съпругът ѝ е починал. Тъкмо да пламне искрата на надеждата, когато тя заявява, че е влюбена в друг. Но Достоевски е повишен в лейтенант, което кара Маря да размисли. Обнадеждена, че той ще се грижи за нея и детето, се съгласява да сключат брак.
„Тя напълно е жената, която ми подхожда. Имаме еднакво образование и се разбираме. Аз съм на трийсет и пет, тя – на двайсет и осем“, пише Фьодор на сестра си.
На 6 февруари 1857 г. двамата се венчават в православната черква в Кузнецк. Веднага след това младото семейство се връща обратно в Семипалатинск. За Фьодор последните месеци са изключително напрегнати и сега, обратно вкъщи, той получава епилептична криза. Младоженката е ужасена. Докато го наблюдава със страх, през главата ѝ минава мисълта, че може би е взела много, много погрешно решение, избирайки Достоевски за спътник в живота. Малко по малко двамата се успокояват. След смъртта на император Николай I, император Александър II връща дворянските права на Фьодор, което значи, че писателят вече е напълно опростен. Заради здравословните си проблеми Достоевски успява да се уволни от армията и семейството пристига в Твер. За първи път от 10 години е толкова близо до Русия, която познава и обича. И все пак…
„В Твер се чувствам като в арест… Мрачно е, студено е, сградите са каменни, никакво оживление, няма дори библиотека“, оплаква се на брат си.
Нещастният Достоевски непрекъснато пише до императора с молба да му позволи да се върне в Санкт Петербург, където може да работи и издържа семейството си. Маря става все по-свадлива, непрекъснато му натяква, че никога не го е обичала, а е искала само сигурност, докато той я е излъгал. Оказал се толкова беден, грозен, хилав, жалък!
Най-после, почти 3 години след сватбата, семейството пристига в Санкт Петербург. Приятели на Фьодор предварително са наели квартира, обзавели са я и са намерили готвачка. „Ето ги!“, крещят дошлите да ги посрещнат на гарата, сред които са братята му, писатели и много познати.
Достоевски пристига в един нов свят. Цензурата е много по-малка, а вестниците имат огромно влияние върху обществото. Фьодор и брат му Михаил започват да издават месечното списание „Време“. Писателят работи неуморно – пише фантастични разкази, критични статии, коригира текстове, привлича автори. Активен е предимно нощем, но този режим го съсипва и епилептичните пристъпи зачестяват. Случва се да го поразят по един-два на седмица, а често след това губи паметта си за няколко дни.
По това време в притурка към списанието излиза романът „Унижените и оскърбените“. Критиците не го харесват, но Достоевски приема спокойно реакциите – в този момент неговата цел е преди всичко да популяризира списанието. Скоро след това на страниците му излиза следващият роман – „Записки от мъртвия дом“, а неговият успех е огромен. Читателите на „Време“ нарастват двойно и тройно.
Изморен от работата, Достоевски заминава за Европа по съвет на лекарите. „Париж е ужасно тъжен град“, споделя за първото място, където стъпва. Продължава към Лондон, после отново Франция, Швейцария, Италия… Тази Европа не му харесва – вижда страни, които не търсят Бог, а само пари и изгода. Междувременно министърът на вътрешните работи спира издаването на „Време“, а Маря е все по-недоволна: „Не трябваше да се омъжвам за тебе. Щях да съм по-щастлива без теб!“.
Достоевски мечтае да бъде желан и обичан. Появява се Полина Суслова. Тя е сестра на първата руска лекарка Надежда Суслова. Предупреждават го за нея с думите: „Първо – носи сини очила; второ – носи късо подстригани коси; трето – изглежда, че е много независима в убежденията си и не ходи никога на църква“. Но тя е силно увлечена по писателя Фьодор Достоевски. Полина е смелата в отношенията им и дръзко му пише писмо с молба да я приеме. Нищо, че той не е свободен, а и е доста по-възрастен. Той е грозен с кръглото си лице, рижавите мустаци и студените очи, има съпруга и куп дългове. Тя е млада, хубава, надменна, пълна с енергия и жажда за живот.
Въпреки всичко – той иска да започне живота си отначало. С Полина.
„Има дяволи в стаята!“
Фьодор се предава и оставя на желанието. Но след като Полина получава писателя Достоевски, го намразва. Той не е това, което тя е очаквала. В мечтите ѝ той я извисява с изкуството си, в реалността – момичето се чувства принизено до плътските страсти. Хем не иска да го вижда, хем не може без него. В дневника си Полина пише: „Нощем се събуждах и си припомнях с ужас случилото се през деня и започвах да тичам из стаята разплакана“.
В Париж тя го напуска. Той не се отказва. Предлага ѝ да пътуват заедно, а той да е най-добрият ѝ приятел. Тя приема. По това време Достоевски се пристрастява към хазарта. Тълкуват хазарта в живота на Фьодор като заместител на сексуалния акт, който му е отказван. Преживяванията с Полина писателят описва в романа „Играч на рулетка“.
Достоевски се отегчава от поведението на момичето. А у дома, в Русия, Маря е много болна. Фьодор ще остави Полина, за да се прибере, но нейният образ ще пресъздава отново и отново – в „Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Бесове“, „Братя Карамазови“. Интересно, че по-късно самата Полина ще се омъжи за анализатора на творчеството на Достоевски – Василий Розанов.
Състоянието на Маря е много тежко. Изпращат я в Москва, където климатът е по-благоприятен за пациенти с туберкулоза. Тя крещи „Има дяволи! Дяволи има в стаята!“. В тези тежки последни дни, докато Фьодор седи неотлъчно край леглото на умиращата, той пише „Записки от подземието“. Казват, че това е най-страшната му изповед и един от върховете на творчеството му.
„Аз съм болен човек… Аз съм зъл човек. Непривлекателен човек съм аз.“ Така започва новелата. А животът на Маря приключва. С нейната смърт в главата на Достоевски се настанява ужасната мисъл, че младостта му си е отишла. Колко самотно и страшно вече е всичко! Само три месеца по-късно умира и любимият му брат Михаил.
Следва продължение…
You must be logged in to post a comment.