За какво гладува душата ти? Уроците на Роксан Гей и мемоарът на тялото ѝ „Глад“

Това не е история за триумф.

Роксан Гей го подчертава още на първите страници на книгата си „Глад. Мемоар на (моето) тяло“.

Защото знае, че когато авторът е жена, висока почти 2 м и достигала до 262 кг, хората се надяват да видят трансформация. Още по-добре в снимки – преди и след. А в след-кадъра задължително да се усмихва пред обектива, сложила двата си крака в единия крачол на предишните си дънки.

„Историята на моето тяло не е история за триумф… Моята история не е за успех. Моята е просто истинска история.“

Но Роксан Гей триумфира над тялото си и постига успех, за който мнозина могат само да мечтаят. В разговор с Моника Люински споделя, че не само няма снимка с двата крака в единия крачол, но има дни, в които „дебелите дънки“ ѝ стягат. Но това не пречи да получи изненадващо обаждане от холивудската звезда, прочул се с ролята си на стриптийзьор, Чанинг Тейтъм. Или да разговаря на живо пред публика с половинката на Киану Рийвс, художничката Александра Грант, като това дори не са големите ѝ постижения.

„Всяко тяло разказва и има своя история. Ето я моята с мемоар за моето тяло и моя глад“

Понякога в романтичните истории Той и Тя се гледат дълго и започват да обясняват със сълзи в очите колко обичат всяко несъвършенство по тялото на другия. „Коремът ти ми напомня за децата, с които ме дари“, „бръчките ми напомнят колко сме се смяли заедно“, „побелялата ти коса ми напомня колко грижи имахме, но оцеляхме“, примерно.

Но какво се случва, когато си сам, погледнеш се в огледалото и видиш, че тялото ти не разказва романтична история? То дори не нашепва. Тялото ти ясно, силно и отчетливо заявява – аз бях жертва на насилие. Ако си Роксан Гей, сядаш и пишеш книга за единственото нещо, което категорично не искаш да разкажеш. И не само я пишеш, но изливаш в нея най-мрачните истории, които паметта не е била благосклонна да спести.

Историята на Роксан Гей не е от онези със снимки преди и след.

Но нейният живот е разделен на Преди и След.

Родена е в Омаха на 15 октомври 1974 г. в семейство на хаитянци. С двама братя, майка – домакиня, която се грижи за всички и сервира на масата само домашна, пълноценна храна, и баща – собственик на хаитянска компания за бетон, тя расте в хармоничен и любящ дом. Водят сравнително „привилегирован живот“.

Когато е на 12, Роксан е изнасилена от момчето, което смята за свой приятел, и още няколко негови приятели.

„Има преди и след. След бях сломена, разбита и безмълвна. Бях вцепенена. Бях ужасена.“

Роксан не споделя с никого. Затваря се и започва да строи своята крепост. Ден след ден, хапка след хапка. Единственото успокоение е мисълта, че момчетата не посягат на едри момичета. Но спокойствието така и не идва.

„Произхождам от красиво семейство. Те са слаби, стилни, привлекателни. Често, когато съм около тях, не усещам, че принадлежа. Не чувствам, че заслужавам да съм сред тях…

Баща ми е висок, слаб и строен, с излъчване на човек с класа. Майка ми е дребна, красива и елегантна. Като дете си спомням как косата ѝ се спускаше по гърба – беше толкова дълга, че можеше да седне върху нея. Обича да носи обувки на висок ток. Братята ми са високи, атлетични и красиви – единият от тях си го знае и с удоволствие ще ви разкаже за всичките си прелести. Ето ме и мен – все по-огромна.“

Макар и много трудно, животът продължава. Роксан заминава да учи в едно от най-елитните подготвителни училища. След това влиза в Йейл. После бяга от всичко. Живее във Финикс в продължение на година, докато родителите ѝ най-после не я откриват. Не се връща в Йейл, завършва Университета Норуич. Става доктор по философия в Мичиганския технологичен университет, получава и магистърска степен по креативно писане от Университета в Небраска. Започва да преподава английски и не спира да пише. Роксан Гей е автор на мрачни разкази, статии за The New York Times, книгите “Bad Feminist”, “Hunger”, “Difficult Women” и др. Тя е създател и на комикса “World of Wakanda” на Марвел.

В момента работи по нещо ново, за което споделя в Късното шоу на Стивън Колбърт.

– Какво правиш заедно с Чанинг Тейтъм?

– (през смях) Пишем заедно любовен роман. Дори не мога да го кажа сериозно.

– Това не е ли сюжетът на „Изгубеният град“ със Сандра Бълок?

– Наистина, наистина е…

– Ти ли му се обади?

– Не. Той ми се обади.

– За феминистки любовен роман?

– (през смях) Не, не, интервюирали го и го питали дали знае, че писателката Роксан Гей си пада по него. Той отвърнал „Не“, те го питали дали е чел “Bad Feminist”, а той отвърнал „Не, но ще го погледна“ и наистина го направил. И сега работим заедно…

– Той ще бъде ли на корицата с разкъсани дрехи?

– От твоите уста в божиите уши…

Очакваме резултатът от съвместния проект да се появи през 2027 г., а това ще бъде „книга с много секс, книга за възрастни“.

Ето някои от уроците на Роксан Гей, споделени в книгата ѝ „Глад“.

„Мразя себе си. Или обществото ми казва, че трябва да мразя себе си, така че предполагам поне това правя правилно. Или трябва да кажа – мразя тялото си. Мразя слабостта си да нямам контрол над тялото си. Мразя как се чувствам в тялото си. Мразя как хората виждат тялото ми. Мразя как хората зяпат тялото ми, как се отнасят към него, коментират го. Мразя как изравнявам своята стойност със състоянието на тялото ми и колко е трудно да преодолея това уравнение. Мразя колко е трудно да приема човешките си слабости. Мразя това, че предавам толкова много жени, когато не мога да приема тялото си във всеки размер.

Но също така харесвам себе си, моята личност, моята странност, моето чувство за хумор, моята дива и дълбока романтична природа, как обичам, как пиша, моята доброта и моята лоша страна. Едва сега, през 40-те ми години, съм способна да призная, че харесвам себе си, макар да не ми дава мира подозрението, че не би трябвало. Твърде дълго се отдавах на самоненавист. Отказвах на себе си простичкото удоволствие да приема каква съм и как живея, и обичам, и мисля, и виждам света. Но след това остарях и започна по-малко да ме интересува какво мислят останалите. Остарях и осъзнах, че съм изтощена от цялата си самоненавист и че мразя себе си, отчасти защото предполагам, че това очакват от мен хората и моята самоомраза е цената, която съм длъжна да платя за това, че живея в наднормено тяло.“

„… движението за приемане на тялото е важно, утвърждаващо и дълбоко необходимо… Искам да се впиша в тези общности и тяхната позитивност. Искам да знам как го правят, как намират покой и себеприемане. Но също така искам да отслабна. Знам, че не съм здрава в този размер… Но по-важното – не съм щастлива в този размер, макар да не страдам от заблудата, че ако утре се събудя слаба, ще бъда щастлива и всичките ми проблеми ще са решени.“

„Историята на живота ми е да жадувам, гладувам за това, което не мога да имам, или може би искам това, което не смея да си позволя да имам.“

„Татуировките са нещо, което направих с ясно и категорично съгласие. Така маркирах себе си. Така получих тялото си обратно.“

„Баща ми вярва, че гладът е в ума. Знам, че не е така. Знам, че гладът е в ума и тялото, и сърцето, и душата.“

„Дори най-щастливите моменти от живота ми са помрачени от моето тяло и как не се вписва никъде.“

„Колкото си по-голям, толкова по-малък става светът ти.“

„… съществуваше модел на силен емоционален мазохизъм да се хвърлям във възможно най-драматичните връзки, нуждаех се да бъда жертва отново и отново. Това беше нещо познато, нещо, което разбирах.“

„Колкото повече остарявам, толкова по-ясно осъзнавам, че животът всъщност е преследване на желания. Искаме и искаме, и, о, как само искаме. Гладни сме.“

„Съществуват ли границите ми, ако не ги изрека на глас?“

Мемоарът „Глад“ не е история за триумф.

Триумф е, че Роксан Гей се превръща в „културен критик“, който анализира и оформя представите на обществото за приемането на тялото, расата, равните права, правата на хората да разполагат свободно с телата си, включително достъпа на жените до медицинска помощ за легално извършване на аборт по тяхно желание.

Но може би най-големият триумф за Роксан Гей е, че на 44 години открива любовта на живота си и сключва брак с Деби Милман – дизайнер, писател, учител и автор на “Design Matters” – един от първите и най-дълго продължили подкасти в света. Двете се запознават през 2018 г., само седмица, след като Роксан се мести да живее в Лос Анджелис. Две години по-късно двете заживяват заедно. През 2025 г. издават общата си книга Love Letter to a Garden.