„Какво е искал да каже авторът?“
Помните ли? Така ни отказаха в училище от класиците и те си останаха просто имена върху кориците. Колко от писателите усетихме като хора, а не неясни изрази като „основоположник на европейския екзистенциализъм“?
Нека позволим за малко на Достоевски да не е класик, а човек. Онзи несигурен младеж, за когото Тургенев е разпространявал груби стихчета, като:
„Рицарю на печалния образ,
Достоевски, любезен самохвалко,
на носа на литературата
ти червенееш като нова пъпка.“
Хайде сега да започнем от самото начало.
„… и го кръстиха Фьодор“
Москва, 30 октомври 1821 г. Ражда се малкият Фьодор – втори син на военния лекар Михаил Достоевски и съпругата му Мария.
Семейството живее в малка едноетажна пристройка към Мариинската болница. Имат две стаи и антре. Лека стена разделя антрето и служи за стая на децата, боядисана в тъмносиво. Голямата стая е в патешко жълто, а салонът – в кобалтово синьо. Обзавеждането е просто и практично. В салона има две игрални маси, маса за хранене и 12 тапицирани със зелена кожа стола. Стаята на родителите е обзаведена с две легла, мивка и две големи претъпкани ракли.
Дните са еднообразни, но семейството е щастливо. Сутрин всички стават в 6. Бащата отива в повереното му болнично отделение, прислугите чистят жилището и палят печките. Обядват в 12, а след това таткото ляга да поспи в салона за час и половина или два. В това време вкъщи се пази абсолютна тишина. Ако е лято, едно от децата стои на пост и гони мухите с липово клонче. „Тежко на онзи, който пропуснеше някоя муха!“ Тези следобедни два часа ще останат едни от най-приятните спомени за Фьодор. Това е времето им с благата и нежна мама Мария, която шепнешком разказва увлекателни истории от детството си. Децата ще запомнят и вълшебните приказки на бавачката Альона Фруловна, която живее с тях. Тази едра, тлъста жена, с увиснал до коленете корем, е единствената, която не се страхува да се опълчи на строгия баща, за да защити децата.
В 16 ч. семейство Достоевски сяда да пие чай, а вечерите минават на свещи край кръглата маса. По това време задължително се чете на висок глас и всички се редуват. Историята на Русия, стиховете на Пушкин, романи… Мария и Михаил настояват да възпитат в седемте деца любов и уважение към изкуството. В 21 ч. се сервира вечерята. Щом се нахранят, децата стават от масата, целуват родителите си, коленичат пред иконите за вечерна молитва и се прибират в своята тъмна, тиха и без прозорци стая. Фьодор е ужасен от тъмнината там всяка вечер, докато заспи.
Мама Мария кърми само първия си син Михаил. Останалите деца имат дойки, които идват да видят порасналите си кърмачета два пъти годишно. Носят им селски кравайчета, а вечер застават край леглата да разказват приказки, докато децата мислено сравняват коя е най-омайна с чудните си истории. Тези срещи оставят силна следа в детските години на Фьодор и останалите малки Достоевски, защото са едни от редките срещи с външни хора. Майорът е необщителен и не обича да си ляга късно, затова гости не се посрещат в дома и всички водят затворен живот.
През лятото, в точно определен час, цялото семейство излиза на разходка до Мариинската поляна, близо до болницата. Това е времето, когато бащата говори на децата за аритметика и геометрия. Малките наследници не обичат особено тези минути, защото им е забранено да бягат, да доближават други деца и да играят на каквото и да е – всичко това е само за простолюдието!
„Ние сме отучени от живота“, споделя по-късно Фьодор, докато си спомня тези години на изолация, без приятели, без свобода и без никакъв социален опит. Малкото момче обаче никак не е невинно ангелче. Напротив, обича да мами на карти, природата му е буйна и невъздържана, винаги е извънредно палав. И никога не слуша баща си, който категорично забранява на децата да доближават болните. Фьодор непрекъснато се опитва да се сприятели с пациентите, излезли на двора. Татко Михаил обаче не се отказва и не спира да изнася мрачни беседи за вредите от доближаването на бедните. Той е толкова убедителен, че заражда във Фьодор болезнен страх към обществото, който ще носи цял живот, придружен с крайна предпазливост и съмнения към околните.
През 1828 г. татко Михаил е повишен и получава званието потомствен дворянин, както и малкото имение Даровое на около 160 км от Москва.
До края на 19 в. руското население е разделено на съсловия, като най-привилегированите са благородниците, наречени дворяни. Те имат правото да притежават земи и крепостни селяни, да служат в държавни институции, да учат във висши училища, да строят фабрики.
В Даровое 10-годишният Фьодор най-после вижда весел живот. Бащата обикновено остава в Москва да работи, докато децата пътуват с мама в продължение на два-три дни. Фьодор обича да се вози до кочияша.
Малката къща е с три стаи, които не са нищо особено. Вълненията са навън. Говори се, че там някъде, сред дърветата, гъмжи от вълци и пепелянки. Фьодор все пристъпва още малко по-навътре, и по-навътре… Мама Мария се грижи за зеленчуковата градина, курника и нивите. Децата играят на воля. Фьодор се сприятелява с крепостните селяни. „В тяхното лице той откриваше с очарование руския народ, скромен, наивен, многоброен, към който ще запази за цял живот пламенна любов.“
Когато наближи краят на лятото, малкият Достоевски започва да мисли с тъга за обратното пътуване към Москва и скучните уроци вкъщи.
„Животът тук е противен“
Федя е на 4 годинки, когато мама започва да го учи на азбуката. Първите четива на детето са Старият и Новият завет. Щом ги научава наизуст и рецитира, бащата кани дякон вкъщи да учи децата на вероучение. После наемат учител по френски, а неговите синове идват да преподават математика и славянски науки. Мама Мария се заема с останалите науки, като за татко Михаил остава латинският – най-ужасните и изморителни уроци за децата. Но в дома на Достоевски няма физическо насилие, за разлика от училищата. Именно заради това родителите категорично отказват да запишат децата там.
Когато Михаил и Фьодор достигат гимназиална възраст, са изпратени в престижен пансион, като се прибират всяка събота. По това време бъдещият писател силно мечтае за приятели, но продължава да бъде сам. „… той страдаше от прекомерно самолюбие, от изострено недоверие, от болезнена свенливост… Страх го беше да живее.“
Мама Мария умира от туберкулоза на 37 години. Вдовецът вече не желае да работи. Смазан от мъка, се оттегля в Даровое, а големите момчета изпраща във Военното училище в Санкт Петербург. Но след изпитите е приет само Фьодор и двамата братя се разделят за първи път. „За мен това беше грешка“, споделя в писмо писателят. След уютния и любящ дом настъпва огромна промяна – военното училище е твърде сурово място за младежа.
По това време Фьодор е набито момче, с кръгло лице, бледа кожа с лунички, много късо подстригана светлокестенява коса, високо чело, сиви очи и плътни устни. Продължава да е сам. „Животът тук е противен“, пише на брат си. Но по това време ще стигне до следното прозрение за човека: „Същество, което свиква с всичко“.
Какъв е Достоевски като ученик?
С една дума – странен. Презира оръжията, игрите и танците. Различен е от всички. Често сам. Все пак открива няколко съмишленици, с които говорят за поезия. Но най-сериозният проблем в тези години е безпаричието. В мъката си татко Михаил се е отдал на пиене в Даровое и сякаш е вдигнал ръце от Фьодор. Ето малка част от кореспонденцията между баща и син:
„… Понастоящем за живота в лагера са нужни поне четирийсет рубли на ученик. В тази сума не включвам парите за чая и захарта… Моля ви само за най-потребното: да си купя два чифта обикновени ботуши.“
„Приятелю, знай, че е осъдително, дори престъпно да мърмориш против баща си…“
В този период Фьодор за първи път ще се почувства силно виновен, почти престъпник. Докато бъдещият писател проклина скъперничеството и коравото сърце на баща си, група вбесени селяни убиват жестоко татко Михаил. Вероятно силните чувства във Фьодор провокират и първия му епилептичен припадък.
Отегчителната като порция картофена яхния работа
Достоевски става лейтенант. Наема голяма квартира и най-после се отдава на динамичен живот – сутрин посещава офицерските курсове в училището, вечер ходи на театър, балет и рецитали, а следобед – пише. Фьодор харчи много и вечно е без пари. Или ги губи на билярд, или ги раздава, или някой го обира. Започва работа към чертожните инженерни бюра, а след това се впуска и да превежда писатели като Балзак. Поставя си все по-мащабни творчески цели, но отегчителната като „порция картофена яхния“ чиновническа работа го дърпа назад. Година по-късно напуска.
Продължава да няма пари и да се моли, докато работи трескаво ден и нощ. „Ако не пласирам романа си, ще се хвърля в Нева!“, пише на брат си. Още преди публикуването на „Бедни хора“ – първият роман на Достоевски, започват да се организират четения в салоните. Фьодор е едва на 24 години, а вече цял Санкт Петербург говори за него. Опиянен от славата, си купува цилиндър. Макар пред хората да е „дразнещ фукльо“, остане ли сам той продължава да е същото несигурно момче. И за да е още по-тежко, все ще се намери някой да го обижда или говори зад гърба му. „За малко щяхме да вземем акъла на едно от малките идолчета на деня…“ Фьодор е толкова неподготвен да бъде център на вниманието, че когато го запознават с едно момиче на прием, от вълнение припада. Злонамерените анекдоти по негов адрес валят един след друг. От страх да не бъде унижен за пореден път, Достоевски започва да се държи грубо, тръгва си по-рано от събирания, бърза да се затвори в квартирата си.
Най-после романът „Бедни хора“ е публикуван. Фьодор очаква това най-после да му донесе категоричен успех и спокойствие. Вместо това: „Три четвърти от читателите ме тъпчат в калта, а една четвърт (може би по-малко) ме хвалят разпалено“. Но той вече пише следващия си роман – „Двойник“. „Това ще е моят шедьовър!“, споделя на брат си. „Цяла Русия познава Гогол. Знае го почти наизуст и ето че господин Достоевски си присвоява и повтаря буквално фразите на Гогол“, приземява го критиката. Опитва се да напише нещо по-добро, но отзивите не стават по-ласкави. „Разказът не е написан с вдъхновение.“
„Едва изчетох до края.“
„Казах ли ви, че Достоевски издаде роман – „Хазайка“? Няма по-голяма нелепица! Всяка нова негова творба е падение. Ние страшно се заблудихме с гения на Достоевски.“
Следва продължение…
You must be logged in to post a comment.