Преди скок ме попитайте: „слушай, защо си родена?“
Всичко започва на 29 април 1966 г. в Стара Загора.
Тогава в семейството на химиците Динко и Ваня се ражда момиченцето Венета.
Малкото русокосо дете расте в игри на площадката пред блока. Постепенно идва влечението към поезията, любовта към парашутизма, алпинизма, спортната стрелба. Гимназиалните години преминават в руската езикова гимназия „Максим Горки“ в града.
„Едва я познавах… И двете сме завършили Руската гимназия в Стара Загора. Сигурно сме се разминавали стотици пъти по коридорите, но нямам спомен, свързан с нея… Животът ме срещна отблизо с нея, когато ми се обади да ù дам учебници и записки за държавния изпит. Разбирам защо не съм я помнела – беше тиха, срамежлива, тъничка девойка. Не се набиваше на очи, та да я забележиш.“
Това си спомня нейна съученичка, а по-късно състудентка във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.
Плаха в очите на непознатите, но безумно смела под повърхността. По време на едва третия си скок, парашутът на Венета отказва да се отвори. В последния момент резервният я спасява. Това обаче не я спира да продължи със скоковете.
… в мойте вени кръвта се превръща в живак от страха ми,
ала знам, че когато ми кажат да скачам – ще скоча!
Тихата и скромна за съучениците Венета пише следното в дневника си.
„Не ми е това, което мислите, че ми е. Нито това, което казвам, че ми е. Нито пък това, което бих искала…
Гадно ми е…
Все едно и също: къде си, щастие! Чуваш ли ме, щастие? Е-хо-о-о!
А щастието остана някъде, на 800 метра височина. За начинаещи. Остана, незакотвено, да се шляе из въздуха – нека птиците мислят, че това е лентата…
Искам да ревнувам. Да ревнувам, да ревнувам – да не спя от ревност, да умра.
Искам да се катеря по някоя скала, да изкачвам върхове – и те да се изкачват в мен, да изтече мътилката, да остане камъкът. Вие знаете ли защо пиша стихове?
Защото за друго не ме бива. Некадърна съм…
Аз съм поет. Никой не ми казва, че не ме бива. Нито пък, че може да вземат само едно момиче – нали разбираш, с връзки е… Как да не ме бива – че те само един път са чели стихотворение и то е моето…
Какъв летец съм аз – аз съм камък, тежък от обида и плач, пълзя по скали. Пълзя…“
08.09.1983 г.
Но нещо голямо вече е напът да се случи.
В Стара Загора е обявен за първи път Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. Годината е 1984. Редакторът с богат опит, поет и член на журито Таньо Клисуров преглежда изпратените стихотворения. Пред очите му са минали вече 60-70, „повечето съчинени, подражателни и лишени от емоционална тръпка“, сетивата са до болка притъпени. И изведнъж попада на един лист, озаглавен „Преди скок“.
Самолетът излита, крилата му – в слънце облени,
и другарят ми каската стяга с ръцете си влажни…
Това са първите редове. Конкурсът е анонимен и авторът е загадка. Но усещането е така силно, „беше едновременно и модерно, и традиционно… същевременно от редовете му лъхаше нещо съдбовно, нещо, ако щете, драматично до степента на трагично“. Таньо Клисуров се вълнува като малко дете, няма търпение да сподели с критиците Георги Янев и Стоян Стаев – останалите членове на журито. Но, кой знае защо, в техните папки такъв лист няма. Таньо им прочита стихотворението на глас и тримата единодушно, на момента определят „Преди скок“ за победител в първото издание на конкурса.
„Авторката се оказа старозагорка, шестнайсетгодишната ученичка от гимназия с изучаване на руски език „Максим Горки“ Венета Вълева… Споменът за това как изглеждаше момичето е поизбледнял в съзнанието ми, но все пак у мен е останало усещането за сдържано или дори скромно поведение…“
През същата 1984 г. Венета завършва с отличие езиковата гимназия. Следващата стъпка пред младата поетеса е да запише руска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.
„Той каза: „Можеш ли да правиш кафе?“. Аз никога не лъжа и отвърнах: Не. И хукнах надолу по склона на планината – много съм горда. Но той ме настигна и каза: „Нищо аз ще ти правя на първо време, а после ти ще се научиш“. Затова останах при него. Той се смее отривисто и непристорено, има чиста душа и аз много го харесвам.
Веднъж той попита: „Можеш ли, когато някой е много натъжен, да го развеселиш, да го накараш да забрави грижите си и да се почувства добре?“ Аз можех да кажа „Да“, но вместо това отвърнах, че самата аз съм тъжна и никого досега не съм развеселявала. И хукнах през необгледната равнина – горда съм, не бих останала, ако той не беше ме спрял. „Почакай – каза – първо аз ще ти давам от моята радост, а когато се почувстваш достатъчно силна, ще ме развеселяваш ти.“ И затова останах. Той има ръце на цвете и когато му е тъжно, бих дала живота си, за да се усмихне.
„Можеш ли, – попита той – да забравиш себе си за мен и приятелите ми?“ Не – казах аз, аз съм егоистка, не искай да ти обещавам лъжи. Той не каза нищо, но аз не го оставих сам в безлюдната пустиня, макар че мечтах за морето. Върнах се и снех от раменете си гордостта, за да завия нозете му. И докато треперех от студ, разбрах, че съм най-щедрата. Затова останах.
Послушай, казах му, можеш ли да ме обичаш? Мен – виж каква съм. Той каза: „Не искам да ти обещавам лъжи. Не мога.“ И си тръгна – горд е. Почакай, казах, тогава ще те обичам аз.
Оттогава го обичам.“
18.03.1986 г.
През 1986 г. Венета се омъжва за офицера от Българската армия Чавдар Димов. На следващата година се ражда дъщеря им Силвия, а през 1990 г. – втората им дъщеря Деница. Две години по-късно младата майка завършва висшето си образование. Веднага след това Венета, съпругът ù и двете им деца се връщат в Стара Загора.
„Тя се завърна почти триумфално в родния си град, ние ù се радвахме… Беше все така стеснителна, затворена и мълчалива…“, спомня си критикът Георги Янев, член на журито на конкурса „Веселин Ханчев“.
Аз не съм се родила да виждам стени и тавани –
оставете небето над мен, за да мога да расна.
Завърнала се в Стара Загора, Венета започва да търси работа. Но ситуацията е трудна. Тя силно желае да се докаже, да бъде повече от майка и съпруга, макар в околните да внушава пренебрежение към материалното.
Бивша нейна съученичка си спомня следното: „Най-неочаквано се срещнахме години след това, когато стана ясно, че съпрузите ни са колеги в армията. Тя си беше все същото момиче, макар и родила вече две деца. Всъщност аз оттогава започнах да я опознавам, защото много често се срещахме семейно. Правеше ми впечатление, че тя беше по-затворена, подбираше хората, с които общуваше. Слагаше някаква невидима преграда между себе си и хората – не се разкриваше докрай на никого. Имаше някаква особена изострена чувствителност към света. Отнасяше се с пренебрежение към материалното, независимо че беше заобиколена от доста материални блага за времето си.“
Венета търси работа в медиите. После започва да търси навсякъде. Явява се на много конкурси, но все други печелят – хора без нейното образование и възможности. За кратко става чиновничка в Съда, но не издържа там. Неин приятел от детството и в зората на демокрацията директор на радио „Стара Загора“ разказва: „Нямаше съмнение, че, ако можех да ù помогна в момента, нямаше да се колебая нито за миг. Но в момента бяха замразени назначенията в радиото. Държавата и държавните учреждения през първите 6 месеца на 1993 г. бяха без бюджет… останах с трайното впечатление, че вече беше отчаяна и силно обезверена от житейските реалности на прехода. Носеше мълчаливо и стоически някаква голяма обида в себе си от това, че, където и да потърси работа, никой не се интересуваше от това, което може да върши, от подготовката ù, от очевидната ù дарба и от способностите ù, а само от това, че е впечатляваща млада жена. Беше настъпило безумно, неуправляемо и нечовешко време. Пяната на интригантството, завистта, нагаждачеството, неграмотността, борбата за власт и постове задави тотално човешките взаимоотношения. Венета попадна в един чужд за нея свят.“
Всички близки подкрепят младата майка и поетеса, финансово семейството се справя много добре. Но Венета изпада в депресия. Дори се обръща към психолог, с когото започва да работи.
Преди скок – колко струвам, узнавам напълно тогава…
Въпреки времето, трудностите, изчезващата надежда, Венета събира свои стихотворения и ги издава с помощта на Жеко Христов – редактор във в. „Септември“ и ръководител на средношколски литературно-творчески кръжок, в който тя участва преди години. Тъничката стихосбирка „Странно“ излиза в края на лятото на 1995 г. Тя изпраща екземпляр до големия поет Валери Петров.
София
13.VIII.95
Драга Венета,
Прощавайте, не намирам друго обръщение. Благодаря Ви за изпратената стихосбирка. Тя истински ми хареса и затова бързам да Ви напиша тези редове. Любовните стихотворения ми се видяха по-хубави – със страстната си сила – от тези на майчинска тема, но няма да правя анализи, нито ще Ви давам съвети – поетът се учи сам, а Вие безспорно имате поетическа дарба. Сред обилното днес графоманско производство Вашата книжка бе за мен радостна изненада.
Желая Ви бъдещи успехи.
Ваш: В. Петров
В стихосбирката Венета включва написаното година по-рано:
На двадесет и осем –
млада все още –
след празните дни и самотните нощи
набързо нахвърли багажа си в сака,
заключи, въздъхна и тръгна към влака,
На двайсет и осем –
защо я остави? –
почуквайки с токчета, тя се отправи
към прашната гара, пресече площада,
на релсите легна –
завинаги млада.
Вие виждате моите грешки и съдите строго,
но не знаете мога ли, паднала ниско, да ставам?
На 10 септември 1995 г., в 5 ч. сутринта в дома на семейния им приятел Ганчо Иванов звънва телефонът. Отсреща някой плаче. Минава време, докато той разбере, че това е близкият му приятел Чавдар. „Венчето, Венчето… я няма!“
С тях се срещаме рядко – имам своя си път,
само своя любов, своя мъничка смърт.
Вярно, нощем се будя от техния смях,
ала стана ли сутрин – карам някак без тях.
И не се утешавам с подмолни лъжи,
че приятелят връща, което дължи;
че ще хукне на помощ, затъна ли в кал;
че когато е беден – не би ме продал
за шепа жълтици, за резенче хляб…
Възел връзва приятеля, възел – слаб!
Дето мине приятел, коприва расте…
Но пак ще ги търся – защо са ми те? –
когато умирам, ще пратя за тях:
да дойдат, да кажат добре ли живях,
или да поплачат, или да мълчат,
или пък да знам, че са нейде на път…
Но сама да не гасна сред локвичка кръв –
боже, пази ме от ужас такъв.
На 9 септември 1995 г., привечер, без да остави писмо или да каже нещо на някого, Венета се отправя към параклиса на църквата „Св. Богородица“. Застава пред иконата на Спасителя и се прострелва в сърцето.
През 1997 г., със съдействието на съпруга ù, е издадена втората стихосбирка на Венета Вълева – „Във власт на думите“. За нея, година по-късно, Валери Петров пише в писмо:
„Прочетох „Във власт на думите“ и първото ми впечатление от стиховете ù се потвърди – нещо, което обикновено радва, а сега радва и натъжава. В тях категорично се забелязва дълбока искреност и – което е по-важно – наличието на поетическа дарба, нещо, срещащо се рядко. Наистина тъжно е, че полетът на тази млада душа се прекърши тъй рано!“
ПРЕДИ СКОК
Самолетът излита, крилата му – в слънце облени,
и другарят ми каската стяга с ръцете си влажни…
Преди скок ме попитайте: „слушай, защо си родена?“,
преди скок ме попитайте – зная какво да ви кажа.
Любопитното обедно слънце над старта е спряло,
Самолетът се врязва в небето, в лъчите му блеснал,
Обикаля Земята във кръг и крещи на провала:
– Хей, сънливци! Не ви ли събудиха моите песни!…
Долу някъде хората гледат към него и слушат.
Колко малки са техните къщи, видени отгоре!
Колко дребни колички в гаражите смешно се гушат,
А край тях суетят се забързани делнично хора.
Хей, човеко – изпращам към теб самолетните звуци,
Ала твоят железен гараж ги поглъща, не чуваш, –
ще живееш добре – синове ще дочакаш и внуци,
но не искам живот като твоя, защото не струва!
Кой ще търси върха, ако има към него пътеки?
Ако всичко е ясно и хубаво – кой ще попита?
Кой ще прави гараж, за да пази крилата си леки?
Не гараж ми е нужен на мен, а небе – да излитам!
Аз не съм се родила да виждам стени и тавани –
оставете небето над мен, за да мога да расна.
Вместо тесен прозорец – пред мен хоризонтът прострян е,
за човека с крила магистрала дори ще е тясна…
Във рева на мотора изплашен потъва гласа ми,
впивам пръсти, а долу във бездната, нещо клокочи,
в мойте вени кръвта се превръща в живак от страха ми,
ала знам, че когато ми кажат да скачам – ще скоча!
Преди скок – колко струвам, узнавам напълно тогава.
Вие виждате моите грешки и съдите строго,
но не знаете мога ли, паднала ниско, да ставам?
Преди скок – аз тогава със сигурност зная, че мога.
Блъска вятърът луд, а другарят ми сякаш е в жега.
И летейки надолу, ще мисля – дали ще успее?…
Ако в огън гори – парашутът ще бъде за него,
бих приела смъртта, ако трябва – но той ще живее.
Преди скок – виждам хората долу и даже не зная
как успяват за своите дребнички грижи да плачат,
да живеят във клетка – когато над тях е безкраят…
„Приготви се за скок!“ – Аз отдавна готова съм. „Скачай!“
Ако дълго си търсил брега над пустинята водна –
свойто щастие виждал си ти в светлините на кея,
как ухаят цветята сред черната угар безплодна,
как е скъпа земята, когато си падал към нея!…
…Аз вървя по въже! Зная как ще преглъщам вика си,
аз умея да падам – и после да ставам умея!
Застраховам не своя живот – застраховам страха си,
за да мога до края готова за скок да живея.
Ползвани са спомени и цитати от книгата „Завинаги млада“, изд. „Литературен форум“, София, 2018
https://www.slovo.bg/old/vvaleva/
You must be logged in to post a comment.