Илияна Христова – вдъхновение за живот

„Иска отново да придобие плът,

да не е повече призрак, отколкото човек!

Не да е тук, а всъщност да я няма…

Тя иска отново да живее, да ЖИВЕЕ…“

Започвам с тези думи на Виолина Великова, защото именно нейната борба за живот беше поводът да се запознаем с Илияна Христова преди 7 години.

Много неща се случиха през това време. За битките, силата на духа и любовта, изненадващата поява на талант и огромното желание за живот ще поговорим с Илияна Христова. Родена на 18 декември 1990 г. в гр. Варна, това слънчево момиче е прекрасното ново лице в „Тук сме“.

Здравей, Илияна. Животът ти е поднесъл букет с „65 рози“. Разкажи ни малко повече какво се крие под това красиво кодово име.

Муковисцидозата е позната още като 65 рози. Историята е от преди повече от половин век. Тогава едно 4-годишно дете чува майка си да споменава заболяването му в разговор по телефона. На тази възраст „Cystic fibrosis“ му прозвучало като „sixty five roses“ или 65 рози. Оттогава за децата е по-лесно да назовават заболяването си по този начин. Името звучи красиво, но тези рози понякога имат много остри бодли.

Как се отрази на твоя живот?

Болестта те изправя пред предизвикателства от най-ранна възраст. Тя е генетична, така се раждаш. Подобно на войник ставаш супер дисциплиниран още от дете. Преценяваш опасностите, пазиш се и атакуваш, когато е необходимо. На ден се приемат купища лекарства под различни форми – таблетки, инхалации, разтворими прахчета. Спорт, за който може да спортува. И макар да си много стриктен в лечението си, болестта те уврежда малко по малко. Така се случи и с мен. До около 20-тата си година бях в сравнително добро състояние, с добри показатели на белия дроб, кръвни изследвания и т.н. Постепенно се влоших дотолкова, че се наложи да премина през белодробна трансплантация – едно от големите събития в моя живот. Не съм се колебала, въпреки огромния риск. Реших го и предприех стъпки към случването!

На 30 юли 2019 г. започва твоят втори живот. С трудно начало. Но без съмнение с нестихващо желание за живот. Какво ти даваше сили тогава?

Какво ми даваше сили? Най-вече това, че ми се живее, искам да посетя много места, имам планове, може би това не ми позволява да се предам. И мога да кажа, че всяка болка си заслужаваше. Имах пълната подкрепа на семейството си и на моя приятел. Те са плътно до мен – от решението да се подложа на операцията до сега.

Заболяването муковисцидоза основно засяга панкреаса и белия дроб. В тях се образуват гъсти секрети, които са благоприятна среда за развитие на всякакви бактерии и други микроорганизми. С прогресиране на заболяването зачестяват пневмониите и намалява капацитетът на белия дроб, което води до затруднено дишане.

До началото на 20-те си години Илияна успява добре да съжителства със своя „букет от 65 рози“. Завършва с отличие Медицински университет – Варна и започва да работи там. За съжаление, след лична трагедия, рязко имунитетът се срива и всички коварни страни на муковисцидозата се проявяват с пълна сила. През 2018 г., след обстоен преглед се установява, че състоянието на Илияна позволява трансплантация на бял дроб във Виена. В момента, в който документите за вписване в листата с чакащи са внесени в Министерство на здравеопазването, Университетската болница във Виена прекратява договора за трансплантации с България. Но късметът се усмихва на Илияна и през април 2019 г. получава обаждане от австрийската столица. След обстоен преглед и там, тя е включена вече в Европейския списък на чакащите за белодробна трансплантация. Само месец и половина по-късно се случва ново обаждане – има донор. Още същия ден малък самолет пристига за Илияна и майка ù. Вечерта, минути преди полунощ, тя вече е в операционната зала. Всичко минава гладко. Възстановяването обаче продължава дълго, защото Илияна се сблъсква с още едно трудно препятствие – злокачествено заболяване. Две години живее и се лекува във Виена. От края на 2021 г. си е отново вкъщи, във Варна.

Разбираемо, донорството е тема, която силно те вълнува. Миналата година Варна стана първият град в света, кръстил улица на донор. Освен ул. „Георги Николов“, според теб в каква друга посока бихме могли да поемем, за да се измъкнем от последното място по трансплантации в Европа?

Донорството в България е тема, която винаги носи малко тъга. Заради несбъдналите се животи, за загубените такива, за безкрайната опашка от чакащи в списъците. Знаеш ли, законодателството ни е същото като в Испания относно донорството на органи. Но докато те са лидер по брой донорски ситуации, ние сме на дъното. Според мен във всеки областен град с голяма болница трябва да има активно работещи координатори по донорство. Трябва да се положат малко повече усилия, да има желание за промяна. Да има добре обучени екипи за тези ситуации. От друга страна, населението ни е доста консервативно. Хората си мислят, че техните близки ще бъдат умишлено умъртвени и продадени на черния пазар техните органи. Това е абсурдно. Не на последно място, смятам, че трябва да се наблегне и на следтрансплантационното проследяване. Например, за нас белодробнотрансплантираните в България няма диспансер. Затова се налага на всеки 3-4 месеца да отиваме на прегледи в Университетската болница във Виена. За да си получим поддържащата терапия, ние трябва да пътуваме всяка година до София за издаване на протоколи. Логистиката е доста трудна за едни хронично болни пациенти, каквито сме ние.

Дочух, че започваш да рисуваш след трансплантацията си на бял дроб. Без преди това да си имала подобни наклонности?

Така е, започнах да рисувам преди малко повече от 2 години, може би 3. Посетих един от така популярните арт класове във Варна. Бяхме се събрали около 15 човека, а опитна художничка ни учеше да рисуваме. Така нарисувах първата си картина – на гръцка тематика – и се запалих да продължа с това занимание.

А нещо друго нетипично усети ли да се случва с теб след 30 юли 2019 г. 🙂

Друго нетипично… мисля, че не, освен, че започнах да забравям разни неща, имена, дори лица. Така че, ако ме видите някъде навън и не ви поздравя, не е от високомерие хахах.

Подаряваш свои картини на екипа, извършил трансплантацията ти във Виена…

Засега има 2 мои картини, намиращи се в Университетската болница във Виена, които виждам всеки път като отида на преглед 🙂 Безкрайно съм им благодарна и това е най-малкото, което мога да направя. Те ме върнаха към живот, най-големият подарък за мен.

Освен върху платна, ти рисуваш и върху дървени подноси и книгоразделители. Имаш ли още планове за творчески експерименти в други посоки?

Рисувала съм и върху дъски, изглеждат като дъски за рязане, но са с чисто декоративна цел.

Тук е моментът да спомена за прекрасния поднос, който си поръчах от Илияна. От него дойде и вдъхновението за „Историята на чашата с „Нутела“ от ул. „Цариброд“.

Имаш ли предпочитани теми или мотиви за картините си?

Предпочитани теми за картините си нямам, но за мен е задължително да имам вдъхновение, за да нарисувам нещо. Случвало се е да ми поръчват картини, но не винаги се получава. Когато не е моето, просто си личи. Обичам да изпълвам платното с цветове, а когато могат да се съчетаят със сребро или злато, картината грейва. Това се постига с т.нар. „златни листи“. Наблягам на абстракцията в картините ми. Ето и любимата ми и досега най-голяма (50/60 см).

А има ли нещо, което силно ти се иска да нарисуваш, но все още не събираш смелост?

Не, когато ми се рисува нещо, просто го рисувам, а ако не се получи от първия път, това е безценен опит и възможност да се науча 🙂

Покрай възстановяването ти прекарваш две години във Виена. Но се връщаш във Варна и споделяш, че тук се чувстваш по-щастлива и спокойна. Има ли кътчета в града, които те вдъхновяват? Места, където обичаш да рисуваш?

Рисувам само у нас, тъй като за една картина са нужни наистина много материали, освен платното и боите. Би било трудоемко да ги изнасям навън.

Във Варна любими места са ми парковете – Морската градина, парковете във Възраждане и Владиславово. А като ценител на вкусната храна – и местата, където можеш да хапнеш нещо вкусно набързо 🙂 За щастие при моето заболяване няма ограничение за това с какво да се храня – колкото по-калорично и мазно, толкова по-добре. И аз се възползвам често от този факт. Любимо такова място е The Shed в квартал Левски, ул. „Дубровник“ 48.

В социалните мрежи ти си истински инфлуенсър, който споделя любовта си към живота. Моля те да ни подариш своята лична класация от топ 5 места, които обичаш да посещаваш във Варна 😉

Моите топ 5 места:

1. Морска гара в предишния ù облик – обичам да седя и да гледам морето, действа ми релаксиращо.

2. Морската градина, по-конкретно около Пантеона.

3. Книжарниците в града.

4. Паркът във Владиславово.

5. Паркът в Аспарухово.

Обичаш цветовете в картините си. Обичаш цветовете и в ежедневието си – винаги изглеждаш прекрасно в стилно подбрани тоалети. Това значи ли, че и в мислите ти вече е цветно, леко и феерично? Как се чувстваш на 33 🙂

Интересно ми е, че си забелязала стила ми на обличане. Така е, суетна съм и си го признавам. Като една „леля“ на 33 не ми допада модата на днешните младежи с раздърпани кройки и накъсани дънки. Увличам се повече по онази мода от средата на миналия век, от времето на Одри Хепбърн и късната Коко Шанел. Цветовете в облеклото ми почти винаги са в синхрон с настроението в този момент. А то напоследък е доста цветно и позитивно. Може би настъпващата пролет действа на всички ни пробуждащо за нов живот.

Питаш ме как се чувствам на 33. Знаеш ли, преди си мислих, че тези години няма да настъпят за мен. Хората с муковисцидоза трудно достигат тази възраст. Щастлива и благодарна съм. Дадена ми беше възможност за втори живот и знам, че има още много какво да видя от него и искам да му се насладя. Готова съм за нови предизвикателства. Остаряването е привилегия, отказана на мнозина. Разбира се, имам и своите слаби моменти, когато болките са непоносими. Но падам, ставам, изтупвам се и продължавам 🙂

Какво си пожелаваш от живота занапред?

Пожелавам си един спокоен живот, без големи сътресения, здраве за мен и за цялото ми семейство. Пожелавам си да не съм бреме за близките си, а да мога аз да помагам на тях.

А къде можем да следим всичко, изработено от теб?

Засега публикувам всичко в личния си профил. Все още нямам страница за творбите ми в социалните мрежи, но ми даваш идея, над която да помисля.

В личния профил на Илияна – ТУК – можете да се насладите на нейните картини, както и да следите вдъхновяващите и красиви публикации на човек, осъзнал какво богатство е животът и колко възможности предлага всеки нов ден.

И за финал – моля те да продължиш изречението:

Тук съм…

Тук съм, животът ме иска.