Когато написва книгата “Страната на дългите сенки” (Top of the World), Ханс Рющ никога не е срещал ескимос.
И това нямаше да е нищо особено
(защото всъщност колко от нас са срещали?),
ако книгата,
заради която критици възкликват, че този автомобилен състезател е невероятен разказвач,
и която е филмирана
(с Антъни Куин в главната роля),
не беше прекрасен роман за непознатия живот в най-далечните северни земи.
“Сред вечнозелената растителност полярните ескимоси креят и умират, докато животът върху вечния лед ги прави силни и енергични. Те построяват през зимата своите иглу, високи метър и половина, върху вкаменената повърхност на океана, която поради подземните води е по-топла от земята. През пролетта се оттърсват от мрачната си апатичност, смъкват дрехите си, изстъргват нечистотията от телата си… Бракосъчетват се, като безразборно разменят партньорите си, пеят и танцуват в чест на зараждащия се ден, ловят риба в ледените дупки, промушват с копията си тюлените и преследват бялата мечка. Или пък пътуват на юг, за да срещнат стада и да събират ценен дървен материал, изхвърлен от размразения океан.”
Ескимосите и общуването
Ескимосите говорят за себе си в трето лице, като обикновено започват с “един човек” или “някой”.
“- Някой ще забие ледокопа си в стомаха на Кидок, ще извади дроба, ще отреже ушите и ще ги натъпче в гърлото му. След това ще отреже главата му и ще я сложи върху тялото, ще извади очите му и ще ги сложи върху главата. Това ще го научи как се краде.
– Ако го убиеш, никой вече няма да те приеме в иглуто си.
– Нито дори вие?
– Нито дори ние.
Това накара Ерненек да се замисли, нещо необичайно за него. Гладкото му лице силно се намръщи. Отлъчването беше единственото наказание в страна, където не съществуваха нито закони, нито съдии, нито главатари, но където общуването се ценеше толкова високо, колкото и самият живот.”
“Сбогувания нямаше никога. Само пристиганията бяха повод за празнуване. Разделите са тъжни там, където общуването е рядко, и заминаването трябва да мине незабелязано и неусетно. Най-многото, което биха могли да кажат, когато някой напуща едно иглу, е: “Апорниакинатит” – “Сега, приятелю, внимавай да не си удариш главата в покрива на тунела.”
Ескимосите и “смехът”
“Искаше да си има собствена жена, на която да може да заповядва – нещо съвсем непознато за него, защото беше млад и защото тук, в далечния Север, жената съвсем не се срещаше толкова често, колкото мечката. Ерненек знаеше колко е важно да си имаш собствена жена: да изстъргва кожите, да ти шие дрехите и да слуша шегите ти през нощта.
Особено когато нощта трае четири месеца.”
“Ерненек се “смя” много с Хико. Същото направи и Азиак с Итимангнерк. Не беше за чудене, че самотната съпружеска двойка на Севера искаше техните гости да останат по-дълго време и да разнообразят монотонността на полярната нощ…”
“Но това, което особено разтревожи всички от самото начало, беше отношението му към сексуалните въпроси.
Когато след пристигането си ги бе почерпил за първи път, една делегация от съпрузи му бяха предложили да избира между жените им в знак на благодарност. Без съмнение един мъж, дошел от толкова далеч, непридружаван от жени, които да му създават удобства, би трябвало да има настроение за малко “смях”…”
Ескимосите и ловът
“Мечката е най-големият трофей за човека, а човекът – най-големия за мечката. Тук още не бе установено дали човекът, или мечката са венецът на творението.”
“… никоя жена нямаше право да лови тюлени, китове или кашалоти, за да не би цялото тюленово и китово царство, смъртно обидени от такава груба постъпка, да решат да се оттеглят в дъното на океана и никога вече да не позволят да ги хващат.”
Ескимосите и децата
“Щом детето се роди, погледни дали е момче, или момиче. Ако е момче, всичко е наред. Изближи го с език, за да стане чисто, и го намажи с китова мас… Но ако е момиче, трябва веднага да го удушиш преди да си се привързала към него, или да го изнесеш вън на леда, като напълниш устата му със сняг, за да умре бързо…
… за да отгледаш момиче, ти ще забавиш идването на момче, а нужно е бързо да се отгледа момче в семейството ти. То е, което ще носи храна, когато ти и мъжът ти остареете, което става наистина много бързо. Щом веднъж имаш момче, можеш да отгледаш и момиче, ако искаш.”
Ескимосите и смъртта
“Мъртвият ескимос е лош ескимос. Той се ядосва, че е мъртъв, а близките му – живи. Затова им пакости с всичка сила.”
“Познанието на житейската действителност й позволяваше да разбира и следователно да приема без горчивина вечната трагедия на природата – че една плът трябва да загине, за да може друга да живее.
Тя трябваше да умре, за да може мечката да живее до деня, когато Ерненек ще я убие и ще нахрани Азиак и Папик.
И по този начин тя ще се върне при тях.”
“Имахте цели пет дни, за да изплачете всички сълзи, които заслужава да се пролеят за който и да е човек, и да възхвалите всички, извършени от него дела. Отсега нататък това не бива да се случва. На този мъж трябва да се завижда за живота, който е водил, и не бива да се скърби за неговия край.”
Ескимосите и иглуто
“Върху един пласт от наносен сняг начерта с копието си кръг, малко по-широк от височината си. Застанал вътре в кръга, той почна да изрязва големи блокове сняг под краката си и да ги нарежда около себе си по начертаната линия. За по-горните редове режеше блокове изпод краката си и по този начин копаеше и строеше едновременно. Изглаждаше последния блок на всеки ред с ледокопа си, докато попълни процепа съвсем добре. Правеше всеки кръг по-тесен от долния, докато едно парче лед беше достатъчно да затвори свода.
Междувременно отвън с лопата от замръзнала тюленова кожа Азиак раздробяваше наносния твърд сняг на ситен прах, хвърляше го срещу растящата стена на иглуто и запушваше цепнатините между блоковете. Завършеният подслон се издигаше само метър – метър и половина над заледената повърхност, заоблен и солиден, неподдаващ се на атмосферните влияния. Всичко друго беше отдолу – под него.
Над главата си Ерненек направи малка дупка, за да може пушекът да излиза. След това построи снежното легло и извития тунел, предназначен да пропуска въздух, но не и вятър, и годен да подслони впряга…
Прътът за простиране, лампата, складираните провизии, снежният блок за вода за пиене, както и всички други домашни потреби бяха подредени по начин, по-стар от историята. Всяко нещо беше под ръка, за да може да се намери лесно в тъмното, така че всякаква домакинска работа можеше да се свърши, без да се става от леглото. Това иглу беше съвършено еднакво с иглуто, което бяха напуснали, както и с тяхното следващо иглу…”
Ескимосите и студът
“Беше горещо, само десет-петнадесет градуса под нулата, и Ерненек се бе съблякъл до кръста…”
“Дъхът им заскрежи ноздрите и клепките и когато плюеха, плюнката замръзваше във въздуха и чукваше на земята. Папик, в торбичката, вързан за гърба на майка си, не чувстваше нищо освен топлината на нейното тяло. Всеки път, когато усещаха, че студът пролазва по телата им, те скачаха от шейната и тичаха край нея, докато се стоплят.”
Ескимосите и храната
“Когато му предлагаха китова мас или риба, той послушно ги изгълтваше, защото разбра, че тази храна дава повече топлина, отколкото печка, пълна с въглища…”
“Поднесоха се дългоочакваните деликатеси: шкембета от мускусен бик, напълнени с мъх и лишеи, неоскубани диви патета, гнили дълго време в корем на тюлен и натъпкани с мас; месото им беше примамващо лилаво от разложение; ферментирал мозък от карибу, сурови вътрешности на птици, тънки ципи от гмурец…”
Ескимосите и белият човек
“Нещо не е в ред с белия човек. Защо не знае, че едно малко иглу се построява по-бързо и се топли по-лесно, отколкото такава огромна къща? Тук той трябва да стане и да върви към това, от което се нуждае, вместо да притегне ръка за него… Може да има много пушки, но някой се съмнява дали могат да убият дивеч. Иначе защо ще яде тези неща от железните кутии, които така лошо миришат? И защо пие огнена вода, която изгаря гърлото? И защо не позволява да си махне човек дрехите, когато е прекалено топло? Защо никога не се усмихва? И защо не се “смее” с жените на Хората?”
Ескимосите и религията
“Докато ескимоският език можеше да се похвали с няколко думи за дявола, в него нямаше дума за бог.”
“Всяко племе си има такъв бог, какъвто заслужава, защото боговете са направени по подобие на тези, които вярват в тях… Богът на белите хора е ревнив, егоист и алчен…”
“Религията на белия човек е предназначена да обуздава порочността на много лоши хора – на хора, които извънредно много се страхуват от смъртта. Любовта към техния бог е основана върху този страх.”
“… духът, който ни е направил нас, Хората, иска децата му да бъдат щастливи. Не иска да вижда мрачни физиономии, а жизнерадостни. Не иска да чува оплаквания, а смях, за да може и той да се посмее малко. Иска хората му да бъдат щастливи, защото щастливите хора са добри, докато нещастните са проклети.”
“Твоят бог е весел, щедър човек. Силен ловец, който дели плода на своя лов, “смее се” с всички жени и създава деца във всяко иглу. Той не живее в задушна дървена къща, а на открито. Студът не го тревожи, защото коремът му е пълен с китова мас. Не вярвай в бог, който отмъщава на собствените си създания, и то защото сам той ги е направил пълни с грешки и недостатъци.”
Ханс Рющ е роден на 17 май 1913 г. в Неапол, Италия, в швейцарско семейство. Баща му е немскоговорящ швейцарец, а майка му – италианоговоряща швейцарка. До 14-годишна възраст Рющ живее в Неапол, след което е записан в пансион в Швейцария.
За кратко учи право в Цюрихския университет, но се отказва, за да се посвети на истинската си страст – бързите коли. Състезава се за Алфа Ромео, Мазерати, Ферари. Участва в над 100 състезания в Европа и Южна Африка, като печели 27. Кариерата му приключва с трагедия, след като през 1953 г, губи контрол над Ферари и врязва колата в зрителите. Убива полицай и ранява трима.
През 1937 г. е дебютът му като писател. Романът му Il Numero Uno през 1955 г. е публикуван на английски със заглавието The Racer (Състезателят). Филмиран е 2 години по-късно с Кърк Дъглас в главната роля.
През 1938 г. Рющ обмисля да напусне Европа, която е на ръба на войната. Пътува до САЩ, но само за да проучи страната. На следващата година напуска дома си в Париж, седмица преди идването на германците. Успява да премине затворената граница с Испания, но е арестуван в Мадрид. Все пак, стига до Лисабон, откъдето отплава към Ню Йорк. Там прекарва по-голямата част от войната. В Ню Йорк записва университетски курсове по творческо писане и публикува разкази в Esquire, The Saturday Evening Post, Collier’s…
През 1946 г. се връща в Европа. Три години по-късно сключва брак с Мария Луиза де ла Фелд.
Вдъхновен от носителя на Оскар филм Eskimo (1933 г.), Рющ пише книгата “Страната на дългите сенки” (Top of the World). Прекрасният роман за ескимоския начин на живот е посрещнат с много добри отзиви, макар че авторът никога не е срещал ескимоси. През 1960 г. историята оживява на голям екран под името The Savage Innocents, с Антъни Куин в главната роля.
Ханс Рющ е пионер в движението против експериментите с животни за медицински цели. До края на живота си остава яростен защитник на техните права и лице на движението.
Умира през 2007 г. на 94 години.
