Внимание: 16+
В розова точка
В левия горен ъгъл на афиша на новата постановка „Всяка първа сряда“.
Спокойно, точката е розова, а не червена.
И, да, постановката не минава границата на добрия вкус.
Ема е на 20. Йоханес е в средата на 40-те.
Първата им среща е крайно неловка – той ще плати за една вечер с нея, но тя ще се държи като нормално момиче. Защото тя е.
„Проститутка ли ме нарече?!“
Тази реплика ще се чува често при срещите им.
Тя иска да запази своето достойнство. Той иска нея.
„Но ние можем да го направим само веднъж!“, предупреждава я той.
„Колко жалко…“, съвсем искрено възкликва тя.
Не, не. Само веднъж в месеца, когато той идва в града по работа.
Всяка първа сряда от месеца.
Времето за тях.
„Но без лични въпроси, без целувки и с презерватив!“, поставя условията тя в пристъп на смелост.
„Е, сега звучиш като проститутка!“, смее се той.
„Ами и проститутките са хора…“
Той е женен, с деца.
Тя е студентка.
Колко неща могат да се объркат?
Колко неща могат да си дойдат на мястото?
И какво се крие в нейното финално изричане „Йоханес…“?
Той днес става на 61.
Тя е на 30.
Той е популярен артист и режисьор.
Тя е певица.
Той е сценарист на предавания на „Каналето“, „Комиците“ и сериалите „Столичани в повече“, „Дървото на живота“ и „Откраднат живот“.
Тя написа за групата си „Керана и Космонавтите“:
Твоя череп искам да отворя,
да разгледам, вътре да разровя.
„Кой слуша такава музика!“, ще се възмути той.
„Патолозите“, ще се пошегува тя.
„Ама какво е това вашето поколение!“, често обича да казва той.
Той е Емил Марков.
Тя е Юлия Йорданова.
Той махва с ръка на предразсъдъците и се свързва с нея – без да я познава, без тя да има опит с театъра. Кани я заедно да направят тази постановка. Просто по интуиция. И се получава.
До степен, в която снощи цялата зала във Фестивален и конгресен център във Варна скочихме на крака, пляскахме и викахме след финалното „Йоханес…“. И младата майка до мен, дошла с друга своя приятелка майка (и двете, милите, сега пускат децата на ясла… не мога да се спра да не подслушвам чужди разговори), не спря да вика „Браво! Браво!“. Така импулсивно и неудържимо.
Събота вечер – на среща с предразсъдъците ми
Снощи отидохме на премиерата във Фестивален и конгресен център във Варна.
Понеже сме от онези възпитаните посетители на културни мероприятия, първата ни работа беше да погледнем единия билет, за да се ориентираме – четни или нечетни? Насочихме се към входа за четните места. Тръгнахме да сядаме и се оказа, че на другия билет мястото е нечетно.
Фън факт – когато вземете места в средата на реда, няма значение от кой вход ще влезете.
Обаче, признавам си, имам предразсъдък към хората, които изобщо не гледат и влизат от където им хрумне, след което вдигат целия ред. С други думи – без да познавам тези хора, вече съм настроена негативно към тях.
Предразсъдък изпитвам и към хората, които не си изключват звука на телефона в залата. Макар че снощи ми стана мъчно за възрастната жена, на която започнаха настойчиво да звънят във вайбър, а според мен тя, милата, нямаше идея как да спре звука. Така че тук съм склонна да изпитам толерантност.
Но най-сериозния предразсъдък изпитах снощи към мен самата. Тръгнахме да си правим снимка за спомен. И никак не се харесах. И усещам сериозен предразсъдък към своята нефотогеничност… или неприемане? А младата двойка пред нас от раз си направиха страшна снимка. Стара съм вече за тези глупости!
„Всяка първа сряда“
Участват Емил Марков и Керана.
Режисьор е Емил Марков.
Постановката е на Щефан Фьогел.
Художник е Ванина Цандева.
Звучи музика на „Керана и Космонавтите“.
„Обичам постановките, които се движат на ръба между сериозното и смешното“, споменава в интервю Емил Марков. Тази е такава.
Колко време можем да си позволим да изгубим безвъзвратно заради предразсъдъци?
You must be logged in to post a comment.