Преди известно време отидох при Дими много притеснена – на консултация с психолог все пак, за първи път ми се случваше. Някак много страшно си го представях. Най-вече, защото имах въпроси покрай децата, и вече виждах как ще ме погледне и мъдро ще отсече: „Мдааа, за всичко е виновна майката!“. За щастие, никой нямаше вина, изобщо не беше страшно… и казано честно – така се разприказвахме, че не ми се тръгваше от кабинета. Беше въпрос на време да се появи в „Тук сме“, просто бях убедена.
Може би месец по-късно, към края на октомври се появи идеята за ноември „Месец за мен“ – едно малко лично предизвикателство. Още тогава с Дими запланувахме разговор за промените и търсенето на по-доброто ни Аз. Но, колкото и добро желание да имат две майки с по 3 деца и куп ангажименти, спазването на срокове понякога не е по силите ни.
И ето ни днес – на прага на още едно предизвикателство – този път за месец март… но за него ще стане дума утре. Тук е психологът и супермайка на 3 деца Димана Митева-Найденова.
Здравей, Дими, започвам с очевидния въпрос – можем ли за един месец качествено да се погрижим за себе си? Достатъчно ли е, за да се рестартираме? Дали ще ни създаде навик да продължим без усилие и след това?
Здравей, Плами. Благодаря ти за поканата. За мен е удоволствие да съм „ти на гости“.
На твоя въпрос – дали един месец е достатъчно време, за да се рестартираме и да се погрижим за себе си, е трудно да се отговори еднозначно. И това е така, защото за всеки човек „рестартът“ и „грижата са себе си“ са много субективни и изпълнени с личен смисъл понятия. За един ще е да повиши приема на вода и да вкара зеленолистни в менюто си, за втори ще е свързано с физическата активност или времето за сън, за трети ще е свързано с това да започне да отказва да поема ангажименти към другите и да поставя себе си на преден план; да си заявява нуждите, и дори не само нуждите, но и желанията… Колкото хора попиташ, толкова различни отговори ще получиш на въпроса „Какво е за теб грижата за себе си?“.
Но един месец е напълно достатъчно време, за да положиш основите, да започнеш от някъде, да преминеш през първия период (който за промяната на някои вредни навици може да е свързан дори с физическа абстиненция) и след него да имаш своите малки крачки, своите първи успехи, които да те мотивират, за да продължиш напред и да надграждаш… Не без усилие, но да надграждаш и да имаш ясна посока, план и дори да си си взел поуките кое как се прави.
Да се върнем към онова ноемврийско предизвикателство. Всичко започна от нещо, което ми попадна из мрежата – да опитаме 30 дни да бъдем добри със себе си. Целта е през това време да не си позволим нито веднъж да се нагрубим, поглеждайки се в огледалото например, или щом загорим манджата, или се развикаме на децата… 30 дни е забранено да си помислим, че за нищо не ни бива или колко зле изглеждаме. Възможно ли е да „избутаме“ толкова време – все с добра нагласа към себе си? И здравословно ли е да цензурираме мислите си 🙂
Идеята е много добра, отново с някои условности. Добре е да сме наясно какви точно негативни мисли искаме да държим далеч от себе си. Ти добре описваш тези, свързани с личния външен вид и личните ни дела – било то кулинарни експерименти, работни проекти или нещо друго. Тук е добре да държим фокуса си върху това да правим най-доброто, на което сме способни. Тогава е много вероятно да бъдем и доволни от резултата.
Но какво да правим в случаите, когато дори да сме дали най-доброто от себе си, вземам пример с визията – гримирали сме се, или правим си любимата прическа, но поглеждайки в огледалото, откриваме, че ни е излязла пъпка… или очната линия все не ни се получава по желания начин, а вече няма време, трябва да излизаме. Тогава е добре да си дадем ясна сметка за обективните факти – опитали сме се, постарали сме се и сме дали най-доброто, на което в този конкретен момент сме способни. Повече не можем. И да приемем положението такова, каквото е. И да го заобичаме. Тогава и само тогава нашето излъчване се променя, ние сме спокойни относно дадената ситуация и може би никой няма да забележи пъпката… и със сигурност никой няма да знае ние как сме си представяли очната линия, преди да я нарисуваме… И до тук е лесното. До момента, когато говорим за себе си и собственото поведение, собствената нагласа и отношение към ситуацията.
По по-различен начин стои въпросът с отношенията между хората. А знаеш, че когато говорим за деца, нещата са още по-деликатни. За тях ние сме пример за подражание не само в думите, но и в делата, дори бих казала преди всичко в делата. И на още едно ниво – нашето отношение към нас самите. Например, ако отглеждаме момиче и искаме то да порасне като самоуверена жена, трябва ние да бъдем този пример. Грижата за децата ми е много на сърце и темата за детското самочувствие е много важен аспект от формирането на личността, на който ти предлагам да отделим някоя следваща среща.
Но за да върна отговор на въпроса ти за моментите, когато се налага да се скараме на децата, бих казала, че е от основополагащо значение да сме им задали предварително параметрите на нашите изисквания. Пак ще дам конкретика – напр. „Вкъщи има правило винаги да се преобличаме, след като се приберем“ или „Винаги мием ръцете си, преди да се храним“, и когато такъв тип правила са ясно дефинирани, предварително изяснени и децата са ги приели, можем спокойно да ги напомним или да оповестим, че ще има съответните последствия, които е добре да са обвързани с даденото правило, напр. „Няма да сервирам вечерята, докато не си измиеш ръцете“. И за да затворя темата, въпреки че има още много какво да си говорим тук, е важно и децата да са наясно, че когато им се караме, то е за тяхно добро – за да отстоим тези правила, които са важни за доброто на всички ни, за физическото ни здраве, за разбирателството и баланса в семейството. И когато се отстояваме, дори и влизайки в конфликт – това отново е пример за децата ни. Така че нека не съдим прекалено строго себе си, а да сме с реалистична представа кое защо сме го направили, имали ли сме друг ход, за да въздействаме на ситуацията и какво бихме могли да променим при сходна такава в следващ път…
Питаш дали е възможно да „избутаме 30 дни все в добро настроение“ – не зная, но ако не опитаме, със сигурност няма да успеем! Ако решим да опитаме, е добре да бъдем бдителни именно върху това какъв тип негативни мисли ни връхлитат, с какво са свързани и от какво иска нашият мозък да ни предпази? Много често това са мисли от типа „Няма да се справиш! Не си достатъчно добър. Не заслужаваш…“. И това е опит да ни задържи в полето на познатото, в зоната ни на комфорт, дори и в дългосрочен план това да е свързано с болка и страдание… Да цензурираме мислите си – няма как, но можем, при вече появила се мисъл, да потърсим нейното смислово значение за нас самите и какво ни носи то…
Има едно такова правило, няма да казвам 10 или 15-секундно, за да не те подведа, но идеята е, че ако през първите няколко секунди, когато се зароди негативна мисъл, ние не я уловим и блокираме, то тя след себе си води втора, трета и така, докато се усетим, сами се саботираме с редица от негативни мисли. Затова е добре да държим на фокус именно мислите си, като страничен наблюдател, защото както е вярна поговорката „Страх лозе пази“, така е вярно и че „Само смелите живеят истински, останалите само съществуват“.
И като подхванахме позитивната нагласа – какво е твоето професионално мнение за позитивното мислене?
От години се спекулира с израза „позитивно мислене“, концепцията за розовите очила, които като сложиш и проблемите изчезват. Проблемите сами по себе си не изчезват, но, когато сменим фокуса и търсим позитивното, е по-вероятно да го намерим. В този ред на мисли са много важни и въпросите, които задаваме сами на себе си. Вместо „Това няма как да стане!“ е добре да преформулираме във въпрос „Как може това да стане?“ или „Какво бих могла да направя аз, което зависи от мен, за да подпомогна ситуацията?“.
Аз съм обучавана в парадигмата на Позитивната Психотерапия, която много хора на първо четене също свързват с позитивното мислене. Всъщност концепцията за „Позитум“ идва от латински и означава цяло, налично, дадено, действително. Това е единството на всяко нещо, неговата двойствена природа, включително на човека в неговата дуалност – рационално и емоционално. Представи си го като символа „Ин и Ян“ – във всяко зло има и нещо добро и обратното. Тук не говорим за зло, а за негативно и как то крие възможност за промяна, ресурс за израстване и преодоляване. Търсим скритите ресурси на личността, на ситуацията и на обкръжаващата личността среда. И тук можем още доста неща да кажем, но не искам да отегчавам читателите ти с излишна терминология. Надявам се да съм отговорила на въпроса ти 🙂
През ноември се опитах да бъда, доколкото мога, добра със себе си. Горе-долу се получи 🙂 Но за месец е лесно. В дългосрочен план – искам да те попитам съществуват ли бързи и лесни трикове за овладяване на гнева?
Ще се радвам да споделиш повече за твоето лично преживяване в този период. Документира ли го? Водиш ли си дневник?
Да, идеята за дневник е отлична… ще я приложа при следващото начинание 😉
За мен е много важно, когато започвам нещо подобно (като майка на три малки деца – най-голямото скоро стана на 10 г.), и аз често се поставям сама в подобни предизвикателства, най-често във връзка с физическото здраве – да лягам рано, да се движа достатъчно, да спазвам определен хранителен режим.
И всяко подобно нещо започвам с нагласата (това отново е много важно – с каква нагласа и идея започваш – дали за нещо временно – ще спазвам този режим 30 дни, пък после пак ще си хапвам каквото си искам), че това е крачка към едно по-добро мое Аз. Крачка към приучаването на самата себе си в определен навик. Знаеш, за да усвоим дадено умение или навик, е необходимо определено време, за да го автоматизираме и да спрем да го мислим. До преди това играят роля дисциплината и волята. Мотивацията е много малка част от картинката. Именно затова те питам за документирането на процеса – снимки, начални килограми и мерки (и не само в сантиметри, но и с калипер – подкожни мазнини и т.н.), дневник по време на самия процес – било то хранителен – какво си хапвала или колко вода си пила, колко крачки си направила, дали си тренирала, в това число и с тежести, дали имаш прогрес относно тежестите – да си повишила тежестта, която вдигаш, и др. Но и дневник на твоите мисли, настроения и забележи – благодарности.
Благодарността е много мощен инструмент, който още древните хора са открили. Тя е в редицата от добрите думи – „Моля“, „Прости“ и „Заповядай“, и крие в себе си „Благо“ и „Даря“ и отново премества фокуса върху нещата, които имаме, върху позитума – действителността. Нещата, за които сме благодарни, най-често са най-значимите, онези, които остават невидими за очите…
Тук ми се ще да се обърна както към теб, така и към читателите ти – Ти за какво си благодарен/благодарна днес, тук и сега?
Това е един много бърз начин да се отръскаш от дребното, от незначителното и да се фокусираш отново върху голямата картина. Да, изяла си куп сладки изкушения след вечеря, но не се бичувай заради това. Наслади им се, направи го осъзнато и от утре пак се върни към това, което си взела като решение, че ще спазваш. Понякога имаме нужда от един такъв рестарт, дори на физиологично ниво, за да подкараме отново системата да заработи. Останалото, което изброяваш, също – децата, вечерята, лошото настроение… Може да гледаме на това като на проблем за решаване или като на ресурс. Имаме деца, които са живи и здрави, и съответно игриви и разхвърлят. Имаме пари за играчки, имаме храна, която ще сготвим, ако не сега, то по-късно или утре. Живеем в много забързано време, което налага своите изисквания и ако не сме достатъчно осъзнати, за да поставим и ние своите, може да бъдем засмукани. Въпрос на приоритети…
Ще ти дам един личен пример – за мен и моето семейство е много важно да се храним здравословно, и то не в смисъла на това да броим калориите, или да спазваме определен хранителен режим – консумираме всички видове храни – млечни, месо, въглехидрати, мазнини, глутен, казеин и т.н… А по-скоро да не консумираме храна, приготвена навън, без полуфабрикати и т.нар. „бърза храна“, газирани напитки, по-скоро печено, отколкото пържено. За това има и медицински причини, разбира се. И в този ред на мисли не поръчваме храна за вкъщи и рядко излизаме да се храним на заведения, по-скоро по празници, отколкото, когато няма домашно наготвена храна. Така че за мен като майка и домакиня приготвянето на храна е приоритет, както и пазаруването и наличието на определени продукти, които стават бързо и лесно и всички обичаме също… За други хора не е така и приоритет може да е нещо различно. И в това няма нищо лошо. Всяко семейство е различно и стига да е постигнат консенсус и всички да са се съгласили с дадените приоритети, всичко е наред.
Истината е, че всички имаме едни 24 часа в денонощието и от нас зависи в какво ще ги инвестираме, защото времето е единственият ресурс, който не се връща. И пари се печелят, и здравето може да се подобри, когато му се обърне внимание, но времето не можем да върнем…
Ти също си майка на 3 деца. Разкажи ни малко повече за личния ти опит с предизвикателствата.
Да, аз мечтаех за голямо семейство, още от тийнейджърските си години. Самата аз съм едно дете и много исках да не съм сама, да имам брат или сестра, а в последствие да съм майка на няколко деца (целихме се в цифрата 4 🙂 ). Но към момента мисля да спрем до три, най-вече с оглед на тясното пространство, в което понастоящем живеем, и на времето, което всяко дете изисква – допълнителни уроци, занимания по интереси, личното време дете-родител… А и времето за себе си, за собственото развитие, както и времето, споделено само с партньора…
Първите ми две деца по стечение на обстоятелствата са родени с цезарово сечение. За мен беше мечта да преживея чудото на естественото раждане и да усетя процеса… Тази мечта се сбъдна, благодарение именно на участието ми в една 6-месечна програма. Малко след първата вълна на пандемията взех решение да спортувам под менторството на професионалисти и си поставих цел – да стегна коремните мускули, тазовото дъно и да правя упражнения, които да подпомогнат едно бъдещо естествено раждане. Така и стана – влязох във форма, отслабнах и доста се оформих (бяха се показали плочки), а след като забременях, започнах да ходя и на йога за бременни със съответните визуализации и практики за правилна нагласа за родовия процес. Направих и едно чистене на страхове, които имах. И ето ме тук – след две операции, с естествено раждане за по-малко от 2 часа и пълно възстановяване след това. Ако питаш за препоръка, ще оставя информация за момчетата, с които тогава тренирах, както и какво съм правила след това. Иначе, както казах и по-горе – воденето на дневник и писане на прогрес, благодарности и поставянето на цели са супер-практики.
А сега ще ти споделя за нещо, което тепърва навлиза у нас. Един 10-дневен курс, който ми преобърна разбиранията за много неща, подтикна ме да действам и рестартирам системата, както и ти се изрази. Курс, който не е насочен към определена група от хора, не е например само за психолози или специалисти, а за всеки, който иска промяна в живота си. Дава възможност и за лицензиране и практикуване на професията интелект-треньор. На базата на 8 упражнения, практикувани в продължение на няколко дни, се стартират множество процеси в ума и тялото, които водят до промяна в нагласите, емоциите и преди всичко действията, които вършим всеки ден. Курсът се казва SUPER JUMP и съвсем скоро – 01.03.24 г. ще стартира нова група. За повече информация и записвания, оставям на разположение своите контакти.
Какво би посъветвала хората, които не успяват да завършват предизвикателствата или изобщо не започват, защото са убедени, че ще се провалят?
Хората сме водени от два мотива – позитивен (когато искаме нещо) и негативен (когато искаме да избягаме от нещо). Пак ще хвана примера с тренировките и храненето – искаш да отслабнеш, да постигнеш добра визия за лятото, да се чувстваш добре, да се харесваш и да бъдеш одобряван от околните – позитивен мотив. Или искаш да не те обиждат, да не те подценяват, да не се чувстваш болен, неспособен да качиш стълбите или да вдигнеш детето си… или те заплашват с хапчета, операции и болници – негативен. И тук отново идва въпросът за приоритетите – кое ти е по-важно – страхът, че ще се провалиш, или възможността, че може да успееш. Защото и в успеха има доза риск – какво ще си кажат хората за мен, тя сега защо иска да отслабва, толкова ли е несигурна в себе си, че търси външната промяна (виж историята на Адел). Но тук вече идва една доста по-дълбинна тема – страхът от успеха, от завистта на хората, защото неминуемо, когато се променяме, и хората около нас се променят и може да ни изоставят, да се наложи да сменим средата…
Та на твоя въпрос – по-страшно от това да не опиташ няма как да стане. Може само да стане по-добре. И всяка една крачка е по-добре от това да стоим на същото място. Може в предизвикателството да си си поставила цел да свалиш 10 кг. И да си успяла наполовина – пак е по-добре от изходната ти точка. Може да си си казала, че 30 дни няма да се самокритикуваш и да си имала 23 такива дни, в които си била добра към себе си – пак е по-добре, отколкото да не си опитала. Ако обаче не си поставиш това изискване към самата себе си, фокусът ти отива на друго място…
Хайде сега, за финал да се фокусираме върху теб 🙂 Разкажи ни малко повече за себе си. За своите професионални интереси. На кого и в какви случаи е силата ти да помогнеш? Къде можем да те намерим?
Психолог съм към фондация „Карин дом“ – център за работа с деца със специални нужди и техните семейства, като понастоящем съм в майчинство. Можете да ме срещнете на детската площадка или в Морската градина 🙂 Извън шегата – интересите ми са свързани с ранното детско развитие, подкрепа за кърмене – доброволен консултант по кърмене съм към НАПК. Заедно с колеги водим мини-академии за бременни и родители в Baby college (ул. „Димитър Икономов“ 21) и работим по създаването на „Колеж за родители“ пак там, с няколко направления, за които ще споделя на следващата ни среща, когато се надявам вече да е факт.
Работя като психолог-консултант след предварителна уговорка по телефона (+359 886 19 11 10) и ползвам съвместно с колеги кабинети на две локации в града. Едното място е по-подходящо за работа с малки деца, а другото – с тийнейджъри и възрастни. За хора извън града – мога да предложа онлайн консултация.
И, традицията тук – моля те да довършиш изречението:
Тук съм…
… за да помагам! Вярвам, че ако всеки помага на хората около себе си, с нещо малко, с нещо лесно за него, но голямо за другия – животът на всички ни ще бъде много по-хубав!
