Годината е 1988.
Месец май.
Лос Анджелис.
Популярната фотографка Ани Лейбовиц снима Брус Уилис и Деми Мур на плажа пред тяхното имение. Фотосесията е част от материал за младата двойка за списание Vanity Fair. Черно-белият резултат е изящен и нежен. Кой да повярва, че малко след това хеликоптер на папараци, търсещи знаменитости, ги забелязва и настава суматоха?
На следващия ден в къщата пристига стар познайник на Брус – журналистът Денис Уотлингтън. Щом влиза в имението, първото, което забелязва, е преминаващата през стаята Деми Мур. Продължава да я наблюдава, прелестна и бременна, дори и след като излизат на двора с гледка към плажа Малибу.
„Тя е нещо специално, нали“, най-после казва Брус, проследил погледа на своя стар приятел.
Неловка ситуация, от която Денис се измъква с първи въпрос.
„Само за секунда от 0 вдигаш до 90. Как изобщо успяваш да превключиш скоростите толкова бързо?“
„За живота ли говорим или за пари?“
„Да започнем с парите. Това беше общото между нас – никой от нас ги нямаше. Какво е усещането да изкараш първия си милион?“
„Не можех да повярвам. Бях пестелив. Човек не се променя за една нощ. Продължавах да живея в очакване всеки момент да ми звъннат, че не съм си платил сметката за телефона.“
„А сега ще получиш $5 млн. за филма „Умирай трудно“?“
Брус не обича темата за парите. Поема си дълбоко въздух и започва с явно нежелание.
„Все още си спомням много ясно, когато парите бяха оскъдни. Пет долара си беше много. Но веднъж щом задоволиш всичките си финансови нужди, повече не се тревожиш за това. И си казваш: „Ами сега? Върху какво да се фокусирам?“. След време всичко става просто абстрактно число… Едно ще ти кажа – парите не те правят щастлив. В първия момент ги превръщаш в оръжие, инструмент, с който се дистанцираш от истински важните неща.“
„Но, след като преминеш тази фаза, към какво се стремиш?“
„Любовта на жена ми и приятелите ми“, отвръща без колебание. „И без значение дали за стотици, или милиони долари – възможността да играя.“
През лятото на 1980 г. в Ню Йорк се подготвя представление по пиеса, написана от Денис. В една от ролите играе младият, напълно безизвестен актьор Брус Уилис.
„Помниш ли онези луди дни, Ди?“, смее се Брус. „Първият ми апартамент струваше $170 на месец… Всичко в кухнята беше боядисано в черно, дори ваната беше черна… Имаше толкова много хлебарки, че отидох до 11-то Авеню и откраднах около 15 дървени палети, довлачих ги до вкъщи и ги сложих навсякъде в апартамента, за да не се налага да стъпвам върху буболечките. Почти всичките мебели ги бях прибрал от тротоара. Имах едно старо бюро без дръжки, затова забих гвоздеи, за да мога да отварям и затварям чекмеджетата. Живях там 6 години… Беше ми достатъчно. Отговаряше на нуждите ми.“
Застанал насред двуетажното си имение в Малибу, Брус продължава със спомените.
„Единственото важно през онези дни беше да имам участие като актьор. Живеех хаотично. Бях като животно в джунгла и отговарях само пред себе си. Тежкият живот беше кръстът, който се налагаше да нося, ако искам да бъда актьор. Актьорството беше моята страст. Работата ми беше да купонясвам.“
Актьорството е нещото, което спасява Брус Уилис, докато е още малък. На 14 години той страда от тежка форма на заекване. Започва да играе в постановки в гимназията и колежа.
„Докато играех друг, заекването изчезваше. Беше феноменално.“
„На 14 години едва говорех. Не можех да кажа и едно изречение. Отнемаше ми 3 минути да го довърша. Беше съкрушително за младеж, който иска да се изрази, да бъде чут, а не може. Беше плашещо.“
В колежа се обръща към терапевт.
„Оказа се, че щом започнах да гледам на себе си като на личност и да оценявам колко струвам, се научих как да спирам да се самонаказвам.“
Обратно към годините в Ню Йорк.
Времената са луди, а Брус и Денис често обикалят заедно нощните клубове.
Един ден Брус идва на репетиция изключително щастлив и се провиква:
„Срещнах единствената!“.
Не след дълго двамата се сгодяват. А после настъпва бурята.
„Скоро след като се сгодиха, нейното семейство изрази възражение срещу избора му на професия“, спомня си Денис. „Дойде при мен да поговорим. Никога не бях го виждал толкова разстроен. Каза: „Ди, в сърцето си знам, че някак ще успея в този бизнес“. След това ме попита: „Мислиш ли, че ще успея?“… „Кой може да каже дали точно ти, от всички 29 млн. души, които го искат също толкова отчаяно като теб?“.“
Брус взема решение и прекъсва годежа. Той е разбит, но желанието да бъде актьор е по-силно.
След години си спомня:
„Един от големите уроци, които трябваше да науча, е как да обичам по-добре. Как да бъда по-нежен човек. Никога не съм се харесвал повече от времето, когато съм с жена… Чувствам се балансиран и центриран. Преди жена ми не съм го изпитвал толкова силно. Не струва нищо и главата не те боли на сутринта.“
През годините Брус има проблеми с алкохола. Докато трае този разговор, през май 1988 г., той е въздържател от месеци.
„С любовта и подкрепата на Деми и приятелите ми честно – вече не изпитвам нужда“, е неговият коментар.
Но в Лос Анджелис Брус Уилис съвсем не е ангел. Обвинен е в нападение над полицай, отзовал се на сигнал за силен шум от имението в Малибу.
„Какви са всички тези глупости, че си лошото момче на Холивуд?“
„Повярвай ми, никога не съм искал да бъда, но не бях подготвен какво се случва тук. Няма наръчник. Страхът изигра голяма роля. Всичко се случваше твърде бързо. Говорих с Робин Уилямс, който преживя нещо подобно. Той каза: „Няма правила. Просто следвай сърцето си“. Когато ме удари първата вълна на успех, сякаш бях 16-годишен с богати родители, които ми подаряват първата кола… купонясвах здраво и много често не бях най-милият човек на света. Но и не бях най-лошият. Джордж Бърнард Шоу е казал: „Всяко човешко същество има правото да бъде задник в продължение на година от живота си“.“
„Все пак истина ли е това, което казва пресата за теб?“
„Донякъде, но по-голямата част от тази работа с лошото момче започна, защото не отвръщам на медиите. Не удостоявам с внимание нищо, написано за мен, без моето позволение…“
„Да забравим за пресата. Кога тежестта на купонясването се стовари върху теб?“
„Когато полицията дойде вкъщи. Това преживяване промени всичко. Да купонясваш здраво вече не беше забавно.“
Разговорът между Денис и Брус завършва с два кратки въпроса.
„Къде откриваш тръпката сега?“
„В карането на ски. Все едно живееш на ръба. Легална опасност.“
„Какво ти остана да постигнеш?“
„Простота.“
Докато отговаря, Брус се навежда и вдига от пясъка мидена черупка в странна форма.
„Виж, Ди. Дали детето ми би я харесало?“
Ползвана е статията „Cooling out with Bruce and Demi“, списание Vanity Fair (май, 1988 г.).
https://archive.vanityfair.com/article/1988/5/cooling-out-with-bruce-and-demi
