„Всички сме болни. Болест мъчно излечима е обхванала всички – от пъдаря до министъра. Млади и стари страдат от тази болест, която отдавна има характер на епидемия.
Тя вече е заразила всички и навсякъде. Държавници, общинари, общественици, хора на науката, капитала и труда. Всички и навсякъде се чувстват годни на всичко, за никого и за нищо няма мяра, няма граници. Тази е една проява на болестта. Само да се приказва, да се критикува, черни и руши всичко около нас, без и да помислим за полагане на най-малките усилия да творим, да вложи всеки от нас необходимото, за да изправим онова, което не одобряваме, не харесваме. Ето друга проява на същата опасна болест.
Какво е самото й название, не е важно. Важното е, че тя е в нашия държавен и обществен живот, в личните ни отношения ежедневно нанася поражения, като се характеризира чрез два от своите присъщи белези: простащината и егоизма. Болестта е опасна, тя е заразителна, пораженията й чувстваме всички, обаче все пак самите ние поддържаме нейното развитие. Това са нашите дела и собствените ни приказки, в постоянно противоречие, които очевидно съставляват тази болест. Нима това не вижда всеки, не чувстваме всички?
Действително поединично слаб е човекът да се бори с подобна болест, у другите обаче, щом се касае лично за него, всеки е в състояние сам да се предпази и лекува. Стига да прогледне и прояви желание. Лекарството е едно за всички: самосъзнание, мярка в приказките, обсъждане другите спрямо собствените наши дела и, ако ни се виждат черни, достатъчно човешко достойнство, преди всички сами да се коригираме, после да виним другите. Към тези прибавени забравени добродетели и твърдото желание за сплотена работа, може ли някой да се съмнява в резултатите?“
Г.С.Б.
1 ноември 1932 г.
в. „Варненски кореняк“
На ул. „6 септември“ в гр. Варна кипи трескав труд. Редакцията на в. „Варненски кореняк“ работи усилено да издаде поредния брой. А времената са такива, че може да не се случи в следващите месеци, дори години. Но за главния редактор Атанас Манов и неговите съмишленици това не е работа, а лична кауза в името на цяла Варна и нейните жители.
Войните в началото на 20 в. рязко променят облика на града. През 1910 г. жителите на Варна наброяват 41 419 души, а десет години по-късно те вече са 50 810. Проверката за месторождението на гражданите показва, че 37 932 са родени в България, а 12 878 – извън страната, най-вече в Тракия, Македония, Добруджа и Бесарабия. Оказва се, че варненските кореняци са само 23 756 – по-малко от половината жители в града. Местните интелектуалци са загрижени за бъдещето на Варна и насочват усилия както за възстановяване на икономическата сила на града, така и за съхраняване на историческата памет.
Сред многото сдружения по това време, през 1926 г. започва да функционира още едно – Варненското Културно-Просветно и Икономическа Дружество „Варненски кореняк“. А Варна се нуждае от всяко едно обединение. След войните градът прилича на разрушен пъзел – милиони парченца трябва да открият своето място по пътя от Ориента към Ница и Монте Карло. Мечтаната цел през онези години.
„Варненски кореняк“ обаче е единствената за тогавашния момент структура, която не подбира жителите нито по партийна принадлежност, нито по професия. Всеки гражданин, навършил 18 години, с граждански и политически права, бил поканен да се присъедини. Това е и първата, най-амбициозна цел – да обедини под знамето на кореняка всички варненски граждани и гражданки. Сборният флаг е червен на цвят – с надпис от едната страна „Варненски кореняк“ и изображение на Черно море с фара „Галата“ от другата.
Сдружението не е привърженик на празните приказки – трудните времена изискват конкретни действия. Първата стъпка е оформянето на идейната рамка, след това започва работата. Кореняците организират публични реферати и беседи с образователен характер, свързани със стопански теми като развиването на птицевъдството, лозарството, овощарството в региона. Дружеството оказва материална помощ на културни начинания, отпуска стипендии на отличили се деца, съдейства за намиране на работа на своите членове. И за всичко това разказва в своя вестник – „Варненски кореняк“.
А средства за цялата тази дейност са необходими непрекъснато. Членският внос не е достатъчен, затова се търсят допълнителни инициативи за увеличаване на приходите – организират се вечеринки, забави, утра, сказки, представления. Така сред големите празници на варненци се нарежда и кореняшката семейно-танцувална вечеринка в първия ден на Коледа, 7 януари, на която в салон „Морското казино“ свири флотският Симфоничен Джаз в пълен състав. Малко преди това, в началото на декември, гражданите се събират на чай с танци, устроен от дамския комитет при дружеството.
През 20-те и 30-те години на миналия век друг голям празник за варненеца е 9 август. Тогава той чества основаването на българската държава от хан Аспарух
(„Варна е единствен град в историческо отношение, който е послужил като първи етап за създаване самостоятелна българска държава. Тук Аспарух е издигнал своето знаме с конска опашка; тук той е дал заповед на своите войници и им посочил пътя за настъпление; тук са дворците около византийско-римската кула (близо до църквата „Св. Георги“), както се предполага, гдето се е подписал мирният договор между него и византийския император К. Погонат.“ Атанас Манов),
отбелязва се годишнина от освобождението на града от 5-вековно робство, както и официалният празник на „Варненски кореняк“. Ежегодно, седмица преди големия ден, вестникът публикува покана към всички да се съберат в църквата „Св. Архангел Михаил“. В храма, по традиция, всеки благодари на всевишния за свободата си, търси благословия за начинанията и се моли за душите на споминалите се. След това шествието продължава към лятна градина „Гроздъ“ за традиционна празнична закуска.
Първият брой на в. „Варненски кореняк“ излиза на 6 май 1927 г. Първото уточнение, което се прави на страниците му, е, че това не е орган на политическа организация и никой няма да бъде призован да сменя ръководството на града. Напротив – членовете на дружеството целят единствено да бъдат от полза на властта с практически насоки и предложения. За автори са поканени всички, които имат идеи и знания. През годините за вестника пишат Атанас Манов (варненският историк и културен деец е председател на дружеството и главен редактор на вестника), Жеко Жеков (адвокат и бивш кмет на Варна), архим. Инокентий (бивш преподавател и ректор в Цариградската семинария, уредник на Археологическия музей, с безброй заслуги към България, за които получава и орден „Кирил и Методий“), Христо Мирски (като кмет на града, остава в историята с максимите „Обичай народа, за да те обича и той“ и „Служи му честно и безвъзвратно.“), проф. Цани Калянджиев (учи химия в Московското императорско училище, завършва университет в Цюрих, пет години работи като химик в САЩ, след което се връща в България, за да преподава химия, оказва безценно съдействие за появата и развитието на Висшето търговско училище във Варна).
През 1928 г. „Варненски кореняк“ публикува писмо, адресирано до Министъра на народното просвещение. В него сдружение „Любов към родината“ описва голяма част от тогавашните вестници като „порнографна литература“, която хвърля кал върху детските души. Изразено е възмущение от масовото акцентиране върху подвизите на апаши, разбойници и самоубийци, без да се замислят какъв пример дават на едва прохождащите в обществото деца. Съдържание, което „Варненски кореняк“ не допуска на своите страници. Но модата по безмислените „новини“ продължава и до днес.
Всички броеве са налични онлайн, благодарение на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна.
