Не е възможно да прочетеш „Генезис“ и да не помислиш, че Бърнард Бекет просто знае всичко. За миналото, за настоящето, за бъдещето. Струва ти се, че можеш да го питаш всичко – без значение дали е смисълът на живота, бъдещето на света, яйцето или кокошката – той ще ти отговори. Даже и ще разбереш какво ти казва. Защото Бърнард Бекет успя да направи немислимото за много писатели – написа книга, която е достойна да се нареди сред „класиките“, само в 130 страници (българското издание). Без нито един излишен момент. Без нито една дума в повече. Абсурдна, но майсторски написана история, която държи вниманието от началото до края, докато през цялото време всичко звучи логично и достоверно.
Всъщност няма какво да се чудим – Бърнард Бекет е гимназиален учител. Очевидно умее да „запалва искрата“ на знанието и знае как да разказва увлекателни истории. Роден през есента на 1967 г., той е петото от общо седем деца. Израства във ферма на няколко километра от малко градче в Нова Зеландия. Учи в католическо училище, а след това се подготвя за гимназиален учител. Щом започва работа, искрено обиква класната стая. Три години по-късно заминава за Токио, където в продължение на шест месеца преподава английски език.
„Начинът ми на живот там, с дългите свободни дни, ми даде възможност да опитам да напиша роман.“
През следващите три години пише 5 книги, нито една от които не се оказва подходяща за публикуване. Първата издадена е налице през 1997 г. – Lester. Следват още 2 публикувани книги – Redcliff и No Alarms. Писането и публикуването се случват, докато Бърнард продължава да преподава в гимназия. Тази рутина е нарушена през 1999 г., когато прекарва цяла година, пътувайки из Европа. Не спира да пише. Освен романи, създава и пиеси.
От години в главата на Бърнард Бекет се върти една история. Решава да започне да я пише през 2005 г. Така се появява „Генезис“. Романът, който се превръща в прецедент в издателската история с най-големия хонорар, платен някога от чуждо издателство за публикуване. И единственият роман, заедно с „Хари Потър”, който прави едновременна световна премиера в 17 страни.
Днес Бърнард Бекет е щастливо женен, с 8-годишни близнаци и продължаваща кариера като учител. А аз съм щастлива, че успях да се свържа с него и да му задам въпросите, които ми хрумнаха малко след прочитането на „Генезис“.
Тук е
Бърнард Бекет,
авторът на „Генезис“.
Как виждаш бъдещето на човечеството?
Честно казано, съм оптимист. Предпочитам да не мисля за човечеството в условията на „широката дъга“ на съществуването му, тъй като ми се струва, че тези велики наративи са потенциално опасни. Вместо това обичам да си мисля за милионите истории за любов, които се разгръщат всеки ден. Родителите, които се измъкват от леглото по тъмно, за да погледнат децата си, младите влюбени, които очакват нетърпеливо реакцията към поезията, която са съчинили, непознати, които се спират, за да помогнат на човек в нужда. Мисля, че имаме още милион подобни истории в бъдещето си, и още милион след това. И в крайна сметка – това е всичко, което има значение.
Какъв е генезисът на любовта?
Красива мисъл. Генезисът на любовта. В определен момент от еволюцията ни с развитието на езика ни, усещането ни за самоличност, нашата епизодична памет и способността ни да усещаме болката на другия, сме се превърнали в същества, които не просто оцеляват, но и умеят да обичат. И това е най-изумителният факт, за който знам – че там, в тази студена Вселена, съществува създание, способно на любов.
В романа си „Генезис“ сравняваш идеите с воини, които нахлуват в нашето съзнание отвън. Коя е най-ужасяващата идея, която може да превземе твоя ум? Можем ли да контролираме умовете си и да устоим на опасните идеи?
Струва ми се, че най-ужасяващите идеи са свързаните с безнадеждност и безсмисленост. В модерния свят има нещо примамващо в екзистенциалното отчаяние. Продава ни се като нещо много умно и изискано, но няма нищо такова. За наш късмет можем да се тренираме да отстраняваме този навик на ума – просто като практикуваме доставяне на радост и изказване на благодарност всеки ден.
Според теб каква е историческата роля на Нова Зеландия в световното бъдеще?
Ние сме малка страна. Също така и късметлии. Малките държави често притежават способността да провеждат експерименти, в които по-големи държави трудно биха се впуснали. Малките плавателни съдове променят курса по-лесно. Обичам да си мисля, че можем да бъдем пример за социално напредничава политика. Ние сме първата страна, която дава право на жените да гласуват, били сме и първата социална държава. Имаме космополитно население от цял свят и за в бъдеще горещо се надявам, че можем да се превърнем в пример за културна толерантност.
Казваш, че: „Изненадата е публичното лице на ограничен ум“. Съществува ли нещо на този свят, което би могло да те изненада?
Изненадвам се от себе си всеки ден. Струва ми се, че това до голяма степен се дължи на весели спомени от миналото, както и от възможности, които съм забравил, че притежавам. Често се изненадвам от това колко неща не знам, без значение колко е очевидно. И, остарявайки, съм изненадан до каква степен миналото се надига, за да вкопчи ръцете си около мен, как неща, които съм отхвърлил като маловажни, показват истинската си стойност – стари навици, стари убеждения, стари примери за добро.
Човекът и технологиите – кой кого контролира?
Този е труден. Тук се налага да разтегна оптимизма си. Мисля, че имаме нужда да реагираме срещу любовната ни афера с онлайн света. Нуждаем се да не бъдем контролирани от устройствата си, но те са много внимателно програмирани да се промъкват в живота ни и се налага активно да устояваме на тази съблазън. Като родители, голяма част от отговорността е в нас – да обучаваме във въздържание и мислене в перспектива.
Нуждаем ли се от някаква промяна или следваме естествения ход на живота? Възможно ли е кардинално да променим начина, по който живеем?
Промяната винаги е възможна. И никога не трябва да ставаме толкова арогантни, че да забравим мъдростта на миналото. Хилядолетия наред хората са обмисляли как изглежда добрият живот и ние трябва да се вслушаме в тях. Било Аристотел, Буда, Христос или хиляди други мислители, не трябва да спираме да мислим за нашите приоритети и ценности.
В този ред на мисли, какво е мнението ти за „дауншифтинг“ (движение, пропагандиращо връщане назад към природата). Мит или реалност? Мода или необходимост?
Мисля, че е необходимост по много причини. Вариацията, която искам да промотирам, акцентира върху ресурса ни време – най-ограниченият от всички невъзобновяеми ресурси. Нуждаем се от възвръщане на моментите на нежност. Заетостта остава най-големият ни враг, особено когато сме заети и обръщаме гръб на нуждите на хората около нас.
Какъв е генезисът на книгата ти „Генезис“?
Чудесната истина е, че написах тази книга за собствено развлечение. Бях затънал в друг проект и, за да отклоня внимание от провала си, се заиграх с „Генезис“, почти като упражнение по писане. Прекрасно напомняне, че хубавите неща се раждат, докато играем и работим. Креативността цъфти, когато залозите са ниски.
Ще те помоля да продължиш изречението:
Тук съм… и този факт е така невероятен, до толкова изпълнен с необяснима добрина, че за мен няма друг разумен отговор от моя страна, освен да празнувам този факт. Това, че съм в позиция да се наслаждавам на свободното си време, че разполагам с лукса да помагам на други, че съм заобиколен от хора, които обичам искрено, че познавам специални хора, които могат да ме учат да мисля и чувствам по нови начини – това са несравними богатства. Така че предизвикателството пред мен е никога да не приемам това краткотрайно съществуване за даденост, никога да не се поддавам на киселата си половина за по-дълго време от необходимото.
Книгата „Генезис“ можете да прочетете безплатно в „Читанка“. Но съм убедена, че после ще пожелаете да я купите за библиотеката си. Тя се нуждае от нея. Издава я „Сиела“.
