– Бийтълджус?
– Шшшшт!
– Кой е Бийтълджус?
– В никакъв случай не споменавай името му 3 пъти! Ще се случи нещо ужасно!
– Бийтълджус!
И пуф! Случи се. Продължението на култовата черна комедия „Бийтълджус“ от 1988 г. Привикаха отново пакостливия демон, изигран от Майкъл Кийтън. И нещо ужасно наистина се случи. Тъкмо прочетох много добро описание за новия филм: „Бийтълджус, Бийтълджус ми прилича много на парцалена кукла – много обичана, дълго подмятана в различни посоки, скъсвана и съшивана на много места, износена и вече остаряла“.
Работата много ми прилича на една книга – „Гърдата“ на Филип Рот. Ако сте я чели, ще я помните. За Филип Рот казват, че е един от най-великите американски писатели, получавал всички възможни престижни литературни награди по света, освен една – Нобеловата награда за литература, въпреки че десетилетия наред бил на крачка и от нея. Разбирате за какво име говорим, нали? И в следващия момент отваряш малката книжка „Гърдата“, подписана от него, и… леко си озадачен. Единственото обяснение, което открих лично за себе си, е, че Филип Рот е искал да му отпусне края и да се пошегува с всички критици и читатели, като напише историята за мъж, който един ден се събужда и осъзнава, че някак се е превърнал в голяма 70-килограмова, метър и осемдесет и три… женска гърда.
Предполагам, че подобен творчески катарзис е преживял и Тим Бъртън. Тази година филмовият фестивал във Венеция беше открит с прожекцията на филма „Бийтълджус, Бийтълджус“. След края публиката станала на крака и аплодисментите разтърсили залата за цели 3 минути, като се наложило екипът на шоуто да подканят към продължаване на програмата. Но това не пречи после критиката да разнищи филма като крайно незадоволителен. Коментарът на Бъртън обаче е красноречив:
„През последните няколко години малко се разочаровах от филмовата индустрия и се чувствах изгубен. Казах си, че ако ще правя нещо отново, искам то да идва от сърце. Чувствам, че малко съм загубил пътя си. И така, заснемането на този филм ме зареди отново с енергия, беше завръщане към нещата, които обичам да правя, по начина, по който обичам да ги правя, с хората, които обичам.“
Заради тази откровеност аз, като фен на оригиналния филм, му прощавам всичко, което не ми хареса вчера в кино залата. Защото, като се замисля, няма никаква логика да ми харесва и оригиналният филм. Вероятно единственото обяснение е, че съм го гледала като дете. И с детския си поглед просто съм се наслаждавала на една мрачна смешна история, без да анализирам колко е сбъркана.
„Забавното при този филм е, че колкото и да го обичам, никога не съм разбирал причините за неговия успех“, са думи на самия Тим Бъртън.
Бийтълджус, Бийтълджус… внимание!… Бийтълджус!
Пуф!
Ще се случи нещо ужасно!
Ще призная онова, което вчера искрено ми хареса.
Джена Ортега, Уинона Райдър и Катрин О’Хара
Внучката, майката и доведената баба
И трите, по свой, напълно различен начин, бяха огромно удоволствие за гледане. Джена Ортега, която носеше своя Уенсдей Адамс дух, но беше очарователна като гимназистката Астрид насред своята първа любовна тръпка. Уинона Райдър като порасналата Лидия от първия филм, която вижда призраци, бори се със смъртта на съпруга си и отчуждената дъщеря, и отново започва да вижда Бийтълджус, който от 30 години е влюбен в нея (тези връзки от разстояния са много трудни!). И Катрин О’Хара!
За мен тя винаги ще си остане майката на Кевин от „Сам вкъщи“, въпреки че тук няма нищо общо. В първия филм Катрин, в ролята на богатата, ексцентрична съпруга с огромното желание да бъде артист Делия пристига със своя съпруг и доведената си дъщеря Лидия в разкошна бяла къща на хълма. 30 години по-късно Делия се връща в къщата, за да погребе мъжа си, загинал, връщайки се от Африка. Но две змии ще объркат плановете. Тази жена е просто прелестна фурия!
Боб
Пръв помощник в задгробния офис на Бийтълджус, който изглежда брутално очарователен със своята зашита уста и изцъклени, миловидни очи. Светът на Тим Бъртън в действие!
Музиката
Както и в първия филм, тук също музиката прави сигурно поне 75% от целия филм. Погребението на дядото Чарлс и детският хор, които изпълняват култовата Day-O. Или песента на Richard Harris, която всички пеят в църквата на Хелоуин…
Инфлуенсърите и техните телефони
Има един момент в края на филма, който е в унисон с умората на Тим Бъртън от новата ситуация в света на изкуството (и не само). Шапка му свалям, че запрати по дяволите цялата мода да следваме „трендовете, за да станем вайръл“, настоя за ретро ефекти и направи смешен филм в духа на края на 80-те. Без да му пука, че „тик-токърите“ може да не го харесат. Разбира се, Тим Бъртън може да си позволи всичко. Особено, когато Майкъл Кийтън е с него.
Бонус – за какво става въпрос във филма „Бийтълджус“
Вчера мама ме пита „Какъв е този филм?“. Собствената ми майка няма спомен каква идиотщина съм гледала преди 30 години, че и още помня ха-ха. Което ме наведе на мисълта, че явно „Бийтълджус“ не е кино феномен, като „Сам вкъщи“ или „Умирай трудно“, който да се гледа и помни от поколения.
Ето каква е историята на първия филм
Адам и Барбара Мейтланд (в ролите Алек Болдуин и Джина Дейвис) са младо семейство, които живеят в огромна бяла къща на хълма. Двамата си вземат отпуск, за да останат насаме, далеч от всички. Планират само една малка спирка – до градчето, за да напазаруват, и след това обратно в тяхната крепост. На връщане обаче колата им пада от моста. Прибират се мокри и премръзнали, но нещата започват да стават странни. В къщата си откриват книга-наръчник за мъртви. И това е само началото. Всичко се влошава, когато не само осъзнават, че са призраци, но и ново семейство се настанява в техния любим дом. Делия (Катрин О’Хара), съпругът Чарлс (Джефри Джоунс) и дъщеря му Лидия (Уинона Райдър) тепърва ще се срещнат със света на призраците и специалиста по заклинания Бийтълджус (Майкъл Кийтън).
По принцип, ако сте над 6 години, не препоръчвам да гледате филма. И на децата не препоръчвам да го пускате. Общо взето, май това е филм, подходящ да си го гледаме ние – някогашните деца, които през 90-те гледахме всичко, без да ни ограничават възрастово.
You must be logged in to post a comment.