Последното лято идването на Алея на книгата във Варна беше придружено със скандал, свързан с предложение за промяна на мястото на събитието.
Изговориха се доста обиди – че варненци не четат, че предпочитат заведенията пред книгите, че мафията и простотията владеят града, че с хората тук не можеш да се разбереш…
Мислех да не ходя повече на Алея на книгата.
Но не се получи.
Отидох. Видях. Купих.
Една от книжните находки беше на варненското издателство „Морски свят“. Тяхното издание дава нов живот на очарователния роман „Варна“ на Крум Кънчев, публикуван в Стара Загора през 1932 г.
На корицата е публикуван кадър от Международния конкурс за най-красиво женско тяло, който се провежда във Варна през същата година.
Нека заедно се пренесем почти 100 години назад във времето.
Боян Иванов е на 28 години.
Той е учител по литература в провинцията и прекарва летните ваканции в родния си град. Боян е горд варненец, чернокос и мургав. Неговият произход е гагаузки – тези турскоезични православни християни, много от тях избягали от Османската империя и заселили се в земите на днешните Украйна и Молдова, са сред най-старите местни жители във Варна.
И така, годината е 1932. Файтонът спира на ул. „Ниш“ (сега районът около Общината). Боян слиза пред малката си родна къща. Родителите и сестра му са изненадани да го видят, но неговите мисли летят към плажа, морето и приятелите. Няма търпение да легне и по-бързо да дойде новият ден. Отива в спалнята, където всичко си е същото.
„Ето дебелите томове на немската енциклопедия, подвързани с кожа и украсени със златни надписи, ето бронзовите камилки от Истанбул, множеството океански миди, подарени от английски моряци, хубавата японска ваза в жълто с гейшите, които поднасят чай, и другата – със сцени из живота на древните гърци…“
Боян се събужда в ранни зори и хуква. Плажовете още са пусти. Само на места има подранили летовници, които правят утринна гимнастика. Но малко по малко приятелите ще се съберат, нетърпеливи да почернеят.
„… в началото на сезона, по стар навик, за бързо почерняване, за „правене на шоколад“, както се изразяваха с техническа терминология постоянните посетители на плажа – трябваше да се влиза във водата след всяко изсъхване на кожата“
Само преди по-малко от четвърт век цялата тази гледка – всички тези плажуващи, би била немислима по родното ни черноморие.
„Пусти бяха плажовете в ония времена на невежество.“
Но през 1932 г. чудодейната сила на морето и слънцето се популяризират. И сред варненските младежи кипи усилен труд да изглеждат феноменално на плажа – стегнати тела, мускули, тен, който ги отличава сред тълпата от другоземци. Здрав дух в здраво тяло е максимата за много от момчетата и мъжете, които издигат ежедневното плуване, движението и спорта като цяло в култ.
Облечени в характерната униформа на варненските младежи по онова време – без шапки, с ризи, на които ръкавите са над лактите, с римски сандали на бос крак, нашите главни герои ден след ден поемат по бул. „Сливница“ към Морската градина. Пресичат главната алея, встрани на Морското казино (същото, което работи и днес и където започнах да чета романа), и се спускат по извиващата пътека към пристана на лодките. По брега се отправят към техния плаж – толкова време прекарват тук, от толкова години, че се чувстват като негови собственици.
Стоят до свечеряване. След това поемат по алеите на Морската градина.
„В множеството усмихнати лица всеки можеше да открие следи от слънцето. Нали тази е целта на летовниците? Дошли от разни страни на България и странство, за известно време те се чувстват членове на Варненската слънчева република.“
Но нашите герои не просто стоят ден след ден на слънце – те се пържат, докато не получат прозвището „сладките арапчета“.
Дочуват флотската музика. Доближават се, за да не изтърват нещо. Подпират се до брястовете край Морското казино и се наслаждават на операта от Росини „Вилхелм Тел“. Тържественият завършек на увертюрата е посрещнат със силни ръкопляскания.
„И това бяха одобренията на варненската младеж, чието културно ниво далеч не е под знака на ограничеността.“
Но сянка ще премине над тези безгрижни летни дни. До тях достига слух, че плажът им е осквернен.
„Набързо профучали успоредно със стената на българските гробища (днешният Розариум в Морската градина), преминали моста на съседния канал, след който начева алеята към летните къщи и когато започнали да слизат по стъпалата на стръмната пътека за офицерския плаж и плажа на софийската ученическа колония, запели с пълен глас:
Ой, ти Черно море, защо тъй ревеш?
Наща буйна, светла младост ти ще прокълнеш!“
Щом стигат заветната цел, виждат табелата „Плаж само за жени!“.
Шокът е огромен!
Насочват се към двамата стражари, застанали на пост пред Софийската ученическа колония.
– Аз съм представител на организацията „Варненски пират“ и идвам от името на моите приятели и съмишленици. Ние сме възмутени от нахалните ви усилия да ни пропъдите от тук. Вместо да благодарите, че сме ви дали гостоприемство да строите летни почивни станции, да имате на разположение обширни пясъци и да се ползвате от благодатните води на нашето море – вие си превишавате правата – и още как? – Гости сте, които искат да се подиграват с домакините.
– Вижте, как стои работата: ние имаме поверени ученички – те са девици на опасна възраст, които трябва да бъдат по-далеч от погледите на буйни младежи като вас, които биха ги безпокоили.
– Та вие такива ли китайски стени издигате между половете на учащите… Приятелю от сушата, ние не сме диваци и с ведър поглед гледаме на всички гости на морето, както бихме гледали на нашите майки и сестри!
И, макар нашите морски приятели да полагат извънредни грижи за вида на своите тела, те наистина демонстрират изключително благоприличие към представителите на срещуположния пол. Едва по Коледа ще разберат помежду си, че почти всички през това лято са били влюбени в 19-годишната Звезда Добрева, която провъзгласяват за Царицата на пиратския плаж. Но нито един от тях не събира смелост да ù признае. Всъщност тя самата кани на танци един от тях.
– Исках да ви помоля да отидем довечера на дансинга в Казиното: джаза им е чудесен. Бяхме миналата неделя. То беше първото ми танцуване във Варна, след като танцувах като свободна гражданка на абитуриентската среща.
Младежът лети от щастие. Докато вървят натам, той е убеден, че е спечелил дамата на сърцето си. Но после… той признава, че не умее да танцува, а тя почти веднага е грабната от друг.
„Съвсем беше забравил, че на дансингите, тия модерни свърталища на половете, които се търсят, – владее съвсем друга атмосфера. Тук има винени пари, потни изпарения, бляскащи или пък съвсем премрежени угаснали погледи. Тук е пъстрото сборище на чужди един на друг хора. Хора, които в друг случай биха счели за ненужно да се погледнат дори.“
Това е една от най-тъжните вечери за младежа, който, след като оставя своята дама до дома, се прибира заедно със свой приятел.
„Вървяха по прибрежната алея, започваща зад гробищата. Спряха се и се облегнаха на дървените перила. Нощта беше приказна, каквито могат да бъдат лунните нощи край Черно море… На отсрещния бряг фарът на Галата примигваше със своето огнено око и чертаеше линии в сънните води, без това посребрени от лунния светлик. По-надясно лампите на карантинния пристан и новото шосе – дело на варненските трудоваци – се проточваха като бисерна огърлица. А профилът на баните и областта около Морското казино даваше представа за една рядка феерия.“
Нещастният младеж търси съвет от своя по-възрастен приятел. А той е прост – да бъде смел и дързък и просто да признае чувствата си на Звезда.
„Сега е варненско лято: времето, през което и най-умните стават малко налудничави, за да им почине мозъкът за очакващата ги дейност през годината.“
Никой от младежите не събира смелост.
Неусетно лятото се изтъркулва.
На 14 септември двестата места в кокетния гимнастически салон на Девическата гимназия са почти заети.
Предстои беседа на тема „Футболът във Варна“.
„Убеждението, че спортът изобщо, а частно футболът, в нашия град отиват безвъзвратно към упадък, все повече заляга в умовете на всички. Вярно е: нямаме игрища, нямаме средства, работим при крайно лоши условия… Важното е едно: да имаме съзнанието, че спортът е знаменито движение в двадесетия век, че той е една необходимост, един подем на човечеството, диктуван от жаждата му за красота, здраве и сила… „Варненски Сокол“ след редица хубави победи днес е редом със „Софийска Славия“.
Предстои борба между двата клуба, което значи, борба между двата града.
Варна или София?…
Кой ще победи?“
Малко по-късно, в тази хубава септемврийска вечер варненци ще се съберат пред Телефонната служба при Варненската телеграфопощенска станция. Всички с трепет чакат съобщение за резултата от финалния мач за Царската купа.
„… след упорита и пожертвувателна борба, Варна победи София – и „Варненски Сокол“ става носител на Царската купа и държавен футболен първенец за текущата спортна година.“
Този момент от историята на Варна е съвсем реален. През 1932 г. местният отбор „Шипченски сокол“ побеждава софийския „Славия“ и печели Царската купа. Шампионът е предшественик на днешния отбор „Спартак“.
Малко след това един от нашите герои – поет и любимец на града – има за задача да напише поредното хвалебствено слово за любимата Варна. Но… лятото е отминало и настроението е съвсем различно.
„… днес Рибаров тънеше в размисъл по участта на осемдесетте хиляди варненци на Черноморския бряг… А от Максуда до Добруджанския квартал (районът между Окръжна болница и ХЕИ) и от Сессевмес (кв. „Аспарухово“) до Македонския квартал (районът към Полиграфията) – те кръстосваха улиците на града с вяра – достойните лица на хора, потиснати от сторъка грижа, с уморения вървеж на пътници, които не знаят края на своето пътуване. Стотици бежанци, двойно повече безработни – все жертви на неволята…
А там, по крайните квартали, където мизерията и тежката грижа душат хиляден народ, се чертаеха следите на боси детски крака, се носи врявата на недояждането… Чакат да съмне и всички варненци, които днес кръстосват улиците на пееща и танцуваща Варна, пусти и мрачни след месеците на морското лято…
Бе октомври. Можеше да се види истинският лик на Варна, лишена от даровете на златна Добруджа…
Дъжделивата есен бе обсебила приморския град… Ето вълноломната стена, зад която се виждат мачтите на един кораб и няколко гемии. Там е Варненското пристанище – един пуст кът сега, някога бучащ от живот.“
След Балканските войни България губи Южна Добруджа, което е тежък удар за Варна. Пристанището значително намалява дейността си, градът губи позиции като търговско средище и е залят от тълпи бежанци. Следвоенното положение е усложнено и от фалиращи предприятия и засилваща се безработица, пряко следствие от загубата на Добруджа.
И все пак, нашите приятели – всеки поел в различна посока след края на лятото – ще се съберат отново през декември. Някой ще намери изгубена тетрадка пред рибарската хижа, друг ще я хване под ръка и с нея ще се разходи по „Княз Борис“ – мястото за срещи на варненци през късната есен и зимата. Там ще срещне трети, който пък ще напише по този повод писмо до четвърти, с адрес София.
И всички отново ще се съберат във Варна.
Следващото лято.
В слънчевия град на Черно море.
Ползвани са:
исторически снимки и пояснения кое какво е днес от изключително интересната Фейсбук група „Стара Варна“,
както и от „ИнфоПорт“ – удивителен онлайн проект на Регионална библиотека – Варна,
и информация за автора от статията https://morskivestnik.com/mor_kolekcii/da_varna/03022013kk.html
Крум Кънчев е роден на 18 август 1904 г. в с. Брегово, обл. Видин, но почти целия си живот прекарва във Варна. Тук завършва Мъжката гимназия. В Софийския университет завършва славянска филология и литература и започва да преподава. През годините е изключително активен – като учител, завеждащ отдел „Просвета и пропаганда“ при Народния съюз за спорт и техника – Варна, активист в комитета „Морско дело“, коректор и редактор в списания. През летните месеци е инструктор по гребане и ветроходство.
Автор е на над 15 книги и стотици статии с морско съдържание.
Умира във Варна през 1980 г.
You must be logged in to post a comment.