ЗАПОЧНА СКОРО СЛЕД първата им среща, когато тя беше на 26, когато всичко беше блестящо, искрящо ново. Тръгна си от работа рано, за да отиде при новия си любим, развълнувана да го види, отброяваща часовете до следващия им момент заедно. Завари Роналд у дома, в дневната му, замахвайки с чук към стената.
„Какво правиш?“
Тя се беше засмяла на напрегнатото му изражение, потта, мръсотията, решителността на нейното ново направи-си-сам гадже. Сега той ѝ се струваше дори по-привлекателен.
„Правя ти рафт.“
Той спря само за секунда, за да я погледне, преди да се върне към забиването на гвоздей в стената.
„Рафт?!“
Той продължаваше да чука, след това провери дали рафтът не е крив.
„Така ли ми казваш, че искаш да се пренеса?“ Тя развълнувано се засмя. „Мисля, че трябва да ми дадеш чекмедже, не рафт.“
„Да, разбира се, искам да се пренесеш. Незабавно. И искам да напуснеш работа и да стоиш на този рафт, така че всички да могат да те виждат, да ти се възхищават, да виждат това, което виждам аз: най-красивата жена на света. Няма да ти се налага дори да си мръднеш пръста. Няма да ти се налага да вършиш нищо. Просто ще стоиш на този рафт и ще бъдеш обичана.“
Сърцето ѝ се изпълни, очите ѝ се насълзиха. На следващия ден тя стоеше на рафта. На метър и половина от пода, в дясната ниша на всекидневната, до камината. Беше там, когато срещна семейството и приятелите на Роналд за първи път. Те стояха около нея, с напитки в ръцете си, възхищавайки се на новата любов на Роналд. Стояха на масата за хранене в прилежащата трапезария и, макар да не можеше да види всички, тя ги чуваше и можеше да се присъедини. Тя се чувстваше извисена над тях – обожавана, ценена, уважавана от приятелите му, боготворена от майка му, обект на завист за бившите му приятелки. Роналд гледаше към нея гордо, красивото сияние на лицето му казваше всичко. Моя. Тя блестеше от младост и желание, до шкафа му с трофеи, които отбелязваха футболните му победи в младостта и по-скорошните голф успехи. Над тях имаше кафява пъстърва, монтирана на стената върху дървена плоча с месингова плака, най-голямата пъстърва, която някога е улавял с брат си и баща си. Премести пъстървата, за да сложи рафта, така че мъжете в живота му гледаха на нея с още по-голямо уважение. Когато нейното семейство и приятели дойдоха да я видят, си тръгнаха с усещането, че тя е в безопасност, в пашкул, на пиедестал и, по-важното, тя е обичана.
Тя беше най-важното нещо на света за него. Всичко се завъртя около нея и нейната позиция в къщата, в живота му. Той ѝ угаждаше, суетеше се около нея. Искаше я на този рафт през цялото време. Единственият момент, който се доближаваше до чувството, че е толкова важна в неговия свят, беше Денят за бърсане на прах. В Деня за бърсане на прах той обръщаше внимание на всичките си трофеи, полираше ги, лъскаше ги и, разбира се, я вдигаше от рафта, оставяше я долу и правеха любов. Лъскава и полирана, обновена с блясък и енергия, тя отново се покатерваше на рафта.
Те се ожениха, тя напусна работа, кърми децата си, гушка ги, прекара безсънни нощи, грижейки се за тях на рафта, след това ги наблюдаваше как спят, бърборят и растат на килима и кошарата под нея. На Роналд му харесваше тя да е сама на рафта, той нае бавачка, така че тя да разполага с личното си пространство, така че тя да остане на мястото, което той изгради за нея, така че той да не изгуби и част от нея покрай децата, иначе тяхната специална връзка щеше да се промени. Тя беше чувала за двойки, унищожени след създаване на семейството, съпрузи, чувстващи се изоставени след появата на бебетата. Тя не искаше това да се случи; тя искаше да е там за него, той все още да се чувства обожаван. Рафтът беше нейното място. Тя беше дълбоко загрижена за всички от там и заради позицията си вкъщи те винаги гледаха нагоре към нея. Едва по-късно, когато децата пораснаха и напуснаха дома, двайсет години след деня, в който се покатери на рафта за първи път, самотата я обзе.
Внезапно, като аларма, всъщност.
Всичко започна с ъгъла на телевизора. Не можеше да види какво гледа Роналд. Никога преди не беше я притеснявало, защото ѝ стигаше да наблюдава лицата на децата, докато гледат телевизия, вместо самия телевизор. Но диванът сега беше празен, стаята тиха и тя се нуждаеше от разсейване, бягство от реалността. Компания. Роналд купи нов телевизор, с плосък екран, който закачи на стената, което значеше, че не може да се завърти, и внезапно се оказа извън нейното полезрение, също като децата. След това се появиха събиранията, които Роналд организираше, без да я покани или да ѝ каже, които щяха да се случват около нея, включвайки хора, които не познаваше, и някои жени, в които не беше сигурна, точно там, в собствения ѝ дом – под самия ѝ нос, така да се каже.
Тя гледаше отгоре как неговият живот продължаваше там долу, сякаш тя не беше в стаята, сякаш не беше част от неговия живот. Продължаваше да се усмихва, за да скрие объркването си, опитваше се да се впише, но те не я чуваха от рафта и се изморяваха да гледат нагоре, да говорят по-високо. Те бяха продължили напред. Роналд щеше да забрави да ѝ долее питието, да я провери, да я представи. Сякаш беше забравил, че тя е там. И тогава той направи разширението; отне му месеци, но щом веднъж свърши и кухнята стана с излаз към задния двор, внезапно всички събирания и вечери се преместиха там. Стаята за телевизия, която преди беше официалната стая, сърцето на дома им, сега беше малка, удобна бърлога. Беше изгубила своето величие. Беше достигнала точката, в която усещаше, че вече не е част от неговия живот.
И сега е събота вечер, и тя беше сама цял ден, докато той играеше голф, докато децата бяха заети със собствените си животи.
„Роналд“, каза тя.
Той е на дивана, гледа нещо, което тя не вижда. Издава в отговор звук, но не поглежда към нея.
„Нещо не е наред тук горе.“ Тя чува трептенето в гласа си, усеща стягането в гърдите. Когато ме сложи тук горе, беше, за да ме виждат всички, да съм в центъра на всичко, но сега… сега всичко се случва без мен, без да го виждам. Чувствам се толкова откъсната. Тя не може да го каже; думите не излизат. Дори да мисли за това я плаши. Тя харесва рафта си, удобно ѝ е на рафта, рафтът е нейното място; винаги е била тук, тук трябва да остане завинаги. Той я сложи там, за да махне всички грижи и отговорности в живота от нея, за нея.
„Искаш ли друга възглавница?“, попита той. Избра от възглавниците до него и я хвърли по нея. Тя я улавя и я поглежда, и поглежда Роналд с изненада, сърцето ѝ бие бързо, всичко в нея я боли. След това той става.
„Мога да ти купя нова, по-голяма“, казва той, заглушавайки телевизора с дистанционното.
„Не искам нова възглавница“, казва тя тихо, стресната от отговора си. Обикновено обича нови неща.
Сякаш той не я чува или може би чува и я игнорира. Тя не може да разбере.
„Излизам за няколко часа, ще се видим по-късно.“
Тя се взира в затворената врата, слуша как двигателят на колата пали, в пълен шок. Бавно се е зараждало в нея през годините, но това е нейният момент на осъзнаване. Всички малки знаци се събират и сега я шамаросват, почти я събарят от мястото ѝ. Той я постави на този рафт, скъпа жена, който той обожаваше и искаше да пази и показва, и сега, след като всички я бяха видели, бяха ѝ се възхищавали, бяха поздравявали него за постижението, не остана нищо. Сега тя е просто част от обзавеждането, украшение на рафта, като останалите му трофеи, скрито в стара удобна бърлога. Тя дори не си спомня последния Ден за бърсане на прах; колко време мина, откакто я свали, за да я полира?
Тя е схваната. Осъзнава го за първи път. Тялото ѝ има нужда да се раздвижи. Има нужда да се разтегне. Нуждае се от пространство, за да расте. Прекара толкова много години, седейки тук горе, като продължение на Роналд, символ на постиженията му, че вече нямаше идея какво символизира за себе си. Не може да вини Роналд за това; тя доброволно се качи на рафта. Тя егоистично поглъщаше жадно вниманието, хвалбите, завистта и обожанието. Харесваше ѝ да е нова, да е чествана, да е негова. Но тя беше глупава. Не глупава да мисли, че е нещо хубаво, а глупава да мисли, че това трябва да е единственото.
Докато умът ѝ бръмчи, възглавницата, която прегръща за утеха, пада от ръцете ѝ и се приземява меко на пода. Издава пуф на плюшения килим. Тя се взира в него на пода и в това време проблясва още едно осъзнаване.
Тя може да слезе от рафта. Може да стъпи долу. Винаги е имала възможността да го направи, разбира се, но някак изглеждаше, че тук е нейното място, мястото, където принадлежи, а защо някой би напуснал мястото си, за да стане разместен? Дишането ѝ се учестява при опасната нова мисъл; прахът влиза в гърлото ѝ и тя започва да кашля, чувайки хрипове в гърдите си за първи път.
Навежда се. Един крак на фотьойла отдолу, където Роналд седеше преди, държейки краката ѝ, докато гледа телевизия – преди да инсталира новия с плосък екран. Протяга ръка към стената, за да се задържи. Единственото, за което може да се хване, е кафявата пъстърва. Кракът ѝ, обут в чорапогащник, се подхлъзва на подлакътника. Ръката ѝ полита панически, търсейки нещо, което да я задържи, и се хваща за отворената уста на пъстървата. Под тежестта ѝ рибата се залюлява на стената. През всичките тези години се е държала само на един гвоздей на стената. Така необезопасено. Би решила, че мъжът ѝ ще се погрижи по-добре за нещо с такава важност. Усмихва се при мисълта. Пъстървата се залюлява на гвоздея и, докато тя се доверява на фотьойла, приземявайки се в него, наблюдава как пъстървата пада и се приземява на свой ред върху шкафа. Разбива стъкления шкаф, приютил футболните и голф трофеи. Трясък, звън, всичко рухва. След това идва тишината.
Тя се кикоти нервно, нарушавайки тишината.
След това бавно пуска единия си крак на пода. После и другия. Изправя се, усеща как скованите ѝ стави пукат. Подът, който беше наблюдавала толкова дълго, който е толкова познат на очите ѝ, е толкова непознат под краката ѝ. Заравя пръстите на краката си в плюшения килим, намества стъпалата си между нишките, вкоренява се истински в тази нова повърхност под нея. Оглежда стаята и сега ѝ изглежда толкова чужда, след като гледката е различна.
И изведнъж изпитва нужда да направи нещо с новия живот.
Когато Роналд се връща, я заварва с голф стик в ръка, най-добрия му. Футболните и голф трофеите му лежат на пода, покрити със счупени стъкла. Кафявата пъстърва го гледа насред бъркотията с мъртвите си очи.
„Беше твърде прашно там горе“, каза тя, останала без дъх, докато замахваше отново към дървения рафт.
Усещането е толкова хубаво, тя замахва отново.
Дървеният рафт се разцепва; частици летят навсякъде. Тя е във вихъра, а той се снижава.
Докато Роналд бавно сваля ръце от лицето си, тя не може да се удържи и започва да се смее на шокираното му изражение.
„Майка ми държеше всичките си хубави чанти прибрани, за да не събират прах. Беше ги складирала в гардероба, пазейки ги за специални поводи, но останаха там до смъртта ѝ. Всички тези красиви обожавани неща, невидели дневна светлина, защото дори и редките специални поводи в живота ѝ не се считаха за достатъчно изключителни. Винаги чакаше нещо повече да се случи, вместо просто да ги носи и да прави по-хубав всеки ден. Казваше ми, че не ценя достатъчно нещата, че трябва повече да оценявам притежанията си, но ако сега беше тук, щях да ѝ кажа, че е сгрешила. Трябваше да цени повече нещата, които бяха пред нея всеки ден, да осъзнава стойността им, да се възползва максимално от тях. Но тя не го направи; тя заключи потенциала им.“
Роналд отвори уста, после я затвори, без да излезе и дума. Приличаше на окачената си пъстърва, която се беше разбила на пода.
„Така че“, тя замахна отново към стената и заяви твърдо, „оставам тук долу“.
И това беше всичко.
Сесилия Ахърн е родена на 30 септември 1981 г. в Дъблин, Ирландия, където завършва журналистика. Любопитен факт е, че нейният баща, Бърти Ахърн, е бил премиер на страната. Друг любопитен факт е, че нейният доведен брат – Ники Бърн, е член на поп групата Westlife. Но още по-любопитен факт е, че първият ѝ роман става световноизвестен, благодарение на Хилари Суонк и Джерард Бътлър, които играят главните роли в екранизацията на „P.S. Обичам те“. Сесилия пише романа през 2002 г., две години по-късно е издаден и се превръща в световен бестселър. През 2007 г. на екран се появява и едноименният филм.
Следващият ѝ роман „Където свършват дъгите“ е обречен на подобна съдба – бестселър, печели международни награди и… не-изненада!… екранизиран в поредния успешен филм. „Love, Rosie“ е с Лили Колинс в главната роля.
Сесилия е съавтор и продуцент на телевизионния сериал „Коя е Саманта?“.
„Roar“, в който е поместен разказът „Жената, която беше държана на рафта“, е нейният първи сборник с кратки истории, публикуван през 2018 г. В него са включени 30 приказки за 30 жени, които преминават през трансформиращи моменти в живота си. Общото между всички тях е
, че се опитват да открият своя глас, да „нададат рев“, да обявят, че съществуват, след като дълго време са се криели. И най-важното – да поемат отговорност за собствения си живот.
И, както повелява традицията, сборникът с разкази се появява на екран в едноименен телевизионен сериал през 2022 г., с участието на Никол Кидман.
Поредицата включва 8 истории, а жанрът на сериала е описан като „феминистка черна комедия“, подходяща за зрители над 16 години.
Очевидно сериалът не е насочен към широката аудитория, но дори и сред гледалите го мненията са разнопосочни. От „Боже, каква простотия беше това!“ до „Гениално, просто гениално“ или просто „Този сериал е твърде недооценен“. Може би тайната се крие в следния коментар: „Трагично е колко малко хора разбират метафорите и символиката в киното в наши дни“.

You must be logged in to post a comment.