Историята на „най-мразения“ български поет – Стоян Михайловски (1 част)
Напуснал с огорчение София и отдал се на уединен живот в писане и работа в Русенския апелативен съд, Стоян се замисля дали…
„семейната обстановка ще благоприятства творческите му усилия“?
31-годишният Стоян Михайловски предлага брак на 21-годишната вдовица Райна Петрович – дъщеря на богат русенски търговец, женена за кратко и изгубила съпруга си от туберкулоза, с отлични маниери и перфектно владеене на френски, немски и румънски.
Докато се радва на спокоен съпружески живот, младоженецът се подиграва с властта в свое стихотворение и бързо губи работата си… за пореден път. И отново на входната му врата увисва табелката за адвокатски услуги. Клиенти пак няма. А той отново се отдава изцяло на писане. По това време издава първата си книга, която е приета радушно. Тогавашният министър на просветата му предлага да започне работа в русенската мъжка гимназия. Идеята се харесва на Михайловски и той става учител по френски. Тази работа се оказва перфектна за него. Учениците са във възторг, на него също му харесва.
Две години, след като започва работа, е прехвърлен в мъжката гимназия в София като учител по френски. Паралелно с това преподава френски в Юридически факултет на Висшето училище (днес Софийски университет) и във Военното училище. Успехите му през този период са помрачени от загубата на единствения му син – Никола, само броени дни след раждането.
Но той не спира да пише и критикува всичко, което вижда в страната и с което не може да се примири.
„Неговото остро и бързо перо е наранило не един честолюбец… Едва ли някой друг писател е бил тъй злъчно мразен у нас, както е мразен Михайловски. Неговите врагове стоят и по върховете на държавата, и в низините, и пред чиновническото бюро, и зад учителската катедра.“
С 8-мото Обикновено народно събрание Михайловски влиза в Парламента като народен представител. Там демонстрира блестящите си ораторски качества. Желанието му да остане независим и свободен да критикува всички партии, постепенно го изолира.
„Дават му думата само когато трябва да отвлече вниманието на Парламента. Никой друг, освен него, не е в състояние да успокои развълнуваните депутати и да ги застави въпреки всичко да го слушат. Поради това той си спечелва прозвището „звероукротител“.
Отвратен от политиката, Стоян прекъсва мандата си и се затваря в кабинета си. След няколко пътувания из Европа и публикувани произведения, Михайловски напуска всички преподавателски места в София и се връща при съпругата си в Русе и русенската мъжка гимназия.
Но само 3 години по-късно той отново е в София и вече е председател на Върховния македоно-одрински комитет. Типично за него – впуска се с главата напред и с всички сили успява да привлече погледите на цяла Европа. Един конкретен поглед трайно се спира върху него – този на княгиня Вишневска, председател на Световния женски конгрес на мира. Между двамата започва трескава кореспонденция. За всички свои успехи той плаща цена – нещо, за което пише в писмо до съпругата си:
„раздавам се надясно и наляво, без да мисля и без да се щадя, жертвам здравето и спокойствието си, пренебрегвам нервите, кръвта и живота си…“
В този период Стоян се разболява и до края на живота си ще го преследват мъчителни кризи със значителна загуба на кръв. Но това не го спира и той заминава на дълга обиколка из Европа, за да запознае европейските правителства с турския терор в Македония. Връща се в София силно огорчен от безразличието, което среща там.
„… аз се върнах в България с дълбокото убеждение, че малките и разнебитени племена, като българите, трябва да вървят по стъпките на едновремешна Италия: да създадат сами себе си, да осъществят своето обединение, без облягане на людска подкрепа…“
В този период правителството се страхува от военно нападение от турска страна. За да омилостиви султана, издава заповед за ареста на редица лидери по македонския въпрос, сред които и Михайловски. Той прекарва месец под домашен арест. Не след дълго гражданите на Елена го избират за свой народен представител в 13-тото Обикновено народно събрание. Освен като блестящ оратор, този път той остава запомнен и като безстрашен публицист. Отвратен от опитите на Фердинанд да установи военно-полицейска диктатура в страната, Михайловски пише станалата историческа статия „Потайностите на българския дворец“. Реакцията не закъснява и той е обвинен в обида и клевета на княза. Въпреки блестящата реч, която изнася в съда, е осъден на 7 месеца тъмничен затвор. След обжалване, присъдата е променена на 7 месеца условно.
Започва период на затваряне. Стоян Михайловски се отдръпва от македонския въпрос, от политиката и от всички обществени недъзи. Обръща се дълбоко към себе си и към религията. В този изключително тежък за него момент, когато се оказва почти разорен и болестта му се връща, той с огромни усилия се решава да поиска народна пенсия като общественик, писател и държавен служител. В началото на 1905 г. я получава, но с нея идват и поток обиди и обвинения, че е продал всичките си идеали. Постепенно поетът се отдръпва все по-категорично от обществения живот.
До края на 1905 г. Михайловски утвърждава навици, които ще останат до смъртта му. От сутрин до 13 ч. работи в кабинета си, обядва и към 15 ч. излиза на разходка – най-вече в Борисовата градина или Княжево, почти винаги сам. Прибира се към 20 ч. След вечеря не работи, но приема посетители. Тъй като често страда от безсъние, щом си легне – започва да премисля случилото се през деня, разговорите, впечатленията, хрумналите му идеи. Всичко това описва в леглото си в безброй записки, открити и запазени след смъртта му.
Последните години все по-силно го насочват към философски и религиозни размисли. Към края на живота си отново се опитва да открие отговор на дълго терзаещ го въпрос – има ли лек за изначалните рани в българската душа?
Смъртта пристига… Тя ще ме завари
блед и замислен пред грамада книги –
и ще ми каже: „Нося на духа ти
свобода! Скъсай земните вериги!
На 3 август 1927 г. Стоян Михайловски издъхва в болница „Червен кръст“. На погребението му не присъства почти никой. Така и остава неизпълнен последният му завет – костите му да почиват срещу гроба на Иван Вазов на площад „Александър Невски“.
Изследователи твърдят, че по пътя на вечната памет Вазов поема с „Епопея на забравените“ – произведение за възхода на българщината. Михайловски оставя себе си във вечността най-ярко с „Книга за българския народ“ – книга за падението на българския народ.
От сбирщина гладници
власт нова се урежда…
Тежко на който чака
здрав плат от гнила прежда!
Стоян Михайловски е скептичен към начина, по който са постигнати Съединението и Независимостта на България. Особено остър е към постигането на Независимостта и следното условие – царската титла на Фердинанд да се откупи от турския султан със златен еквивалент.
Живувахме си в княжество одрипавяло:
преобразихме го на царство опросяло!
С камари злато царска титла
си купихме от турския султан
издигнахме колиба на обран
бостан!
Ползвани са цитати и информация от прекрасната книга на Иван Богданов „Стоян Михайловски – поет, трибун, мислител“ (2010 г., Издателство на Нов български университет).
