Колкото повече пише, толкова повече врагове печели.
Градските легенди шепнат за изключително силна омраза към него.
Толкова силна, че обидените я предават на децата и внуците си.
Толкова обидени, че и до днес се намират хора, които ненавиждат името Стоян Михайловски.
Същото име, което свързваме с 24 май.
Същият Стоян Михайловски, който написа стихотворението за прослава на братята Кирил и Методий.

“Върви народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си поднови…”

И който години по-късно възкликва:

“Всичко е покварено до кости у нас.”

Не по-висок от 170 см, набит и широкоплещест, движи се бавно, с ръка на гръб, затворен в себе си. На челото му се въсят две гъсти буйни вежди, а между тях – дълбоки бръчки. Кой да очаква, че този начумерен странник може да се смее силно като дете? Наричат го „човек-светкавица“ или „човек-стихия“, защото реагира на момента. Той самият определя себе си като двойствен – ту много мрачен, ту много весел. Но най-вече – човек с безкрайно неспокоен дух, който цял живот няма да му даде мира.

---

---

Кой е Стоян Михайловски?
В средата на 19 в. гр. Елена е едно от най-добрите места за живеене. Природата е щедра към населението и поминък има за всички, а турците не надзирават особено зорко този закътан край. Гражданинът там се отличава с търпимост и демократизъм, благоприличен е, тих, сдържан, но същевременно непоколебим в своите възгледи. Населението се групира около интелигенцията, т.е. около учителите и свещениците.

През 1856 г. малкият Стоян се появява в едно от най-видните семейства – фамилията Михайловски е един от 4-те главни еленски рода. Неговият баща е видният педагог Никола Михайловски, чичо му е общонародната гордост епископ Иларион Макариополски, а братовчед му е известният писател Петко Ю. Тодоров. Стоян Михайловски е първо дете за Никола Михайловски и Елена Димчова. След него се появяват още 8 наследници, но за съжаление 3 от тях умират невръстни.

Казват, че Стоян не прилича на своя баща – уравновесеният, спокойният, дипломатичният, успешният Никола. Той поставя началото на модерното школско образование, играе важна роля в живота на българската колония в Цариград, става дори член на турския държавен съвет. След Освобождението е народен представител, председател на Държавния съвет, основател на Търновската фонетична школа… Елена е пълна противоположност на съпруга си – тя е непримирима и избухлива. Много от чертите на нейния характер ще наследи Стоян. Тя произлиза от заможен търновски род и на младини се слави с изключителна красота. Поради ужасния си характер обаче съпрузите прекарват почти целия си съвместен живот разделени.

Малкият Стоян расте свободно и безгрижно, заобиколен с много внимание. До 9-годишна възраст живее в Елена, където почти не вижда баща си. След това се мести при него в Търново, където се влюбва в магията на книгите. Щом навършва 12 години, баща му преценява, че това място няма какво повече да му даде. Записва го във френското училище в Цариград „Галата Сарай“ – най-прочутото чуждо училище в Турция. Макар че е първенец и цялото му семейство се мести там, за да е близо до него, Стоян напуска преди завършването. Неспособността да довежда делата до край ще се окаже типична за целия му бъдещ живот.

„В душата му е избухнала нова стихия“, ще си кажат неговите близки.

Едва на 17 години заминава за Македония, където става учител. Макар цел да му е събирането на пари за пътувания по света, в Дойран ще открие, че просветната дейност го влече. Променя учебната програма, въвежда ред и дисциплина, започва да обикаля от къща на къща и да агитира против гръцкото влияние, което по това време е много силно.

„… няма политическа свобода за българина, докато гърци се месят в духовния му живот“.

Младият учител е обвинен в бунтовничество и затворен. Местните родолюбци успяват да го освободят, само за да започне борбата още по-яростно. Стоян отново е арестуван. Прекарва в затвора 7 дни, след което е изпратен в Цариград със забрана да стъпва отново в Дойран.

Баща му и чичо му го убеждават да замине за чужбина, където да получи висше образование. Решаващи ще се окажат следните думи на Иларион Макариополски, който умира малко след това:

„Народа има право да води само оня, който е вкусил от плодовете на същинската наука.“

Тъжен от огромната загуба, Стоян заминава за Франция. Баща му настоява да запише медицина, но с ината, наследен от майка си, той вече е решил – ще учи право. Обаче вместо лекциите по право, непокорният Стоян посещава тези по литература. През ваканциите пътува до близките градове и с пълни шепи граби от всички удоволствия, които тогавашна Франция му предлага. Впуска се и във връзка с млада французойка.

„На жената той гледа много отвисоко, като й поставя изискванията на своята бленуваща душа по идеален тип другарка в живота.“

Сесията наближава, а душата на младия Стоян отново започва да се бушува. Импулсивно се впуска не към изпитите, а към обиколка на френските приморски градове. Следват месеци на скитане. По това време Освободителната война тук е вече към края си. Стоян категорично взема решение да изостави следването, и се прибира в Търново – без багаж и никакви средства, след много лишения и перипетии. Михайловски е едва на 22 години, когато страната постига мечтаното Освобождение.

И пред България, и пред него стои въпросът – а сега накъде?

За него е невъзможно да се върне във Франция и продължи образованието си. Предлагат му да замине да учи в Русия, но той отказва. Хрумва му да започне временно като адвокат в Търново – работа, която в неговите представи е лека и с достатъчно свободно време за обществена дейност. За пореден път преценката му е грешна – докато той преследва истината, колегите му предпочитат да трупат богатства. Отказва се силно разочарован. Малко по-късно е назначен в Свищовския съдебен съвет и така започва съдебната му кариера.

Какъв е Стоян Михайловски в тези години?

Накратко – не остава незабелязан. Бързо си печели славата на свободомислещ и твърде критикуващ. Мнозина започват да го отбягват. Но и не малко го обожават. Духът му обаче започва да се бунтува и срещу съдебната дейност. Мечтателството и поезията го вълнуват значително повече.

Как свършва съдийският епизод в неговия живот?

По това време всички съдии са длъжни да положат клетва – дело на руското окупационно управление, в която се кълнат в руския цар. Стоян полага клетва в името на българския народ, като обещава да брани само неговите права. Моментално е уволнен.

Връща се отново към омразното адвокатство в Търново. Месец по-късно съосновава радикалния вестник „Софиянец“. Междувременно започва отново работа като съдия… и отново е уволнен. Случаят е куриозен – Стоян Михайловски осъжда самия министър на правосъдието за ударена плесница на сватба. И лично му изпраща съобщение, че вече не бива да бъде министър. Според Михайловски народът се нуждае от тази показна присъда, за да знае, че съдът е независим. Според министъра на правосъдието този млад съдия се нуждае от незабавно уволнение.

С младежки ентусиазъм Михайловски хвърля всички сили към работата в „Софиянец“, но бързо остава без никакви пари. Така радикалният вестник, списван на български и френски език, залязва.

През 1880 г.

• заминава за Пловдив, за да редактира в. „Народний глас“, но бързо му омръзва;
• назначен е като втори заместник на главния прокурор на Източна Румелия, но напуска, след като се спречква с първия заместник;
• назначен е за началник на отделение в Министерство на външните работи, но след няколко месеца си издейства стипендия и заминава отново към Франция да завърши висшето си образование.

Този втори студентски опит слага край на младостта му. Духът на Стоян Михайловски най-после се успокоява. Увлича в разговори мнозина в Екс ан Прованс и често го бъркат за французин. С ужас научават, че този интелигентен събеседник, който често поправя изказа на местните, е „някакъв си булгар!“. И до днес се носи славата му на най-добрия български познавач на френския език.

През последната си година като студент, съдбата си прави малка шега с неговия дух. Поради неясни причини Министерството спира да изпраща стипендия. За да се издържа, Стоян започва да продава имуществото си. В писмо до баща си пише:

„Аз вече съм решил… Америка или Индия – да ида да си търся хляба на край света…“

За щастие баща му успява да го вразуми и най-после този склонен на дързости студент полага държавните си изпити по право!

Още с връщането си в България е изпратен във Варна като председател на Варненския окръжен съд, но почти веднага му съобщават да заминава за София. Там е назначен за главен секретар на Министерството на правосъдието. Чиновническата работа му е омразна и той насочва цялата си енергия в писане и публикуване, като често се подписва с псевдонима de Profundis. Младите читатели са очаровани от този нов, дълбокомислен глас. Усеща се разклащане на авторитета на самия Иван Вазов.

Стоян си е Стоян – не след дълго се спречква с министъра на правосъдието и губи работата си. На вратата на квартирата му за пореден път е закачена спасителната табела за адвокатски услуги. Клиенти обаче няма…

„понеже се стараел да бъде адвокат по френски образец, т.е. помощник на правосъдието, а не защитник на кривдата“.

Свободното време му дава възможност още повече да се събира със съмишленици, да споделя политическите си виждания, да печели популярност и… да трупа врагове. По време на Съединението и Сръбско-българската война гледната точка на Михайловски не среща отклик и той остава встрани от случващото се.

„Без да бъде русофил, той държи за добри отношения с Русия, но същевременно и с Турция. Според него Австрия винаги ще се стреми да тласка България във война с Турция, за да има повод да слезе към проливите.“

През 1886 г. Михайловски е избран за народен представител на гр. Елена във Великото народно събрание за избор на княз. С присъщата си директност Стоян категорично се обявява против княз от немски или австрийски произход. След като разбира, че нищо не зависи от него, сам се отказва от мандата си. Това е повратен момент за него – осъзнава, че не може да се занимава нито с политика, нито с публицистика. Напуска с огорчение София и се отдава на уединен живот в писане на поезия и работа в Русенския апелативен съд.

Животът в Русе го навежда на интересна мисъл – дали не е време да си намери съпруга?

---

---

Следва продължение…

---

---

Ползвани са цитати и информация от прекрасната книга на Иван Богданов „Стоян Михайловски – поет, трибун, мислител“ (2010 г., Издателство на Нов български университет).

---

---

Историята на „най-мразения“ български поет – Стоян Михайловски (2 част)