„Пан и Дара“… кратки разкази за „добро утро“

8 разказ

„Направи ми стол“

 

Пан се опитваше да гледа телевизия. Дара ровеше из единия шкаф. Бяха заедно от година и той вече знаеше, че там има някои инструменти от първа необходимост – отвертка, чук, гвоздеи и лепенки. Естествено, че се чудеше какво е намислила, но инстинктът му за съхранение на свободното време беше задействан още със събуждането тази сутрин. Все пак, беше неделя.

Въпреки всичките опити на Пан обаче, Дара се насочи към него.

 

– Направи ми стол.

– Да не седиш на земята?!

– Моля те, направи ми стол.

– Но… погледни. Имаш малка стая, в която си наредила 4 стола. Дори нямаш място за нов.

– Моля те, направи ми стол.

– Защото?

– Ме обичаш?

– Е и?

 

Тя се намръщи на най-тъпия възможен отговор. За съжаление й хрумна единствено най-тъпият възможен въпрос.

 

– Защо не ме обичаш?

 

В главата на Пан енергично подскачаха точно две мисли. Кой знае защо се спря на най-неподходящата.

 

– О, писна ми от глупостите ти!

 

Глупости?! Дори и да са безумно тъпи нейните въпроси не могат да бъдат глупости. Та те са си нейни… и, ако той я обича… трябва да обича и тъпите й въпроси… или не? Кой знае защо тя отказа да спори.

 

– Моля те, моля те, направи ми стол.

 

Той въздъхна тъпо. За първи път усети, че можело да се въздъхва тъпо. Изобщо всичко днес вървеше ужасно тъпо. И колкото и тъпа да беше думата „тъпо“, понякога тя казваше всичко най-точно.

 

Толкова беше затъпял, че продължи тъпия разговор по възможно най-невъзможния начин.

 

– Няма.

– Защото?

– Те обичам.

– Е и?

 

Тя вдигна краката си върху дивана. Втората енергично подскачаща мисъл в главата му казваше „Това дребно същество има диван и 4 стола. Защо по дяволите ме тормози за още един?!“

 

Тя си кръстоса краката върху дивана. Той вече се беше научил да чете по жестовете й. Когато дребното същество заемеше своята поза с кръстосани крака, се готвеше за битка. С възможно най-абсурдните си реплики. Защо пък да не я забие в по-смислена посока?

 

– Няма да ти направя стол, защото никога не съм правил. Преди няколко години взех чук и си ударих пръста след минута. Това е. Целият ми опит. Затова, ако толкова държиш на поредния безполезен стол, отиди и си купи.

– Няма да е същото.

– Разбира се. Ще бъде много по-хубаво. И за теб. И за мен. Че и за нас.

 

Тя продължаваше да седи с кръстосани крака. Гледаше го право в очите и мълчеше. Той си мислеше, че и в нейната глава подскача поне една енергична мисъл. Грешеше. В нея всичко беше заспало. Просто така, внезапно тя се изключи. Гледаха се около минута.

Той кихна.

Тя се събуди.

 

– Значи няма да ми направиш стол.

– Да.

– Добре. Аз ще си направя.

– Можеш ли?

– Не знам.

– Да ти помогна ли?

– Защо?

– Защото те обичам.

– Е и?

 

Ако търсеха извод от целия този тъп разговор, вероятно и двамата щяха да открият един: да казваш „обичам те“ не води до никъде.

 

Тя си свали краката и стана. Отиде до единия стол.

 

– Харесва ли ти?

– Не, единият му крак е крив.

 

Отиде до другия.

 

– А този харесва ли ти?

– Не, облегалката му е крива.

 

Премести се до третия.

 

– А какво ще кажеш за този?

– Ами… единият му крак е по-къс.

 

Застана до четвъртия и го погледна очакващо.

 

– Нали знаеш, че единият му крак е по-дълъг?

 

Тя се засмя. На него също му стана забавно. Трябваше да попита.

 

– Дребосък, от къде ги имаш тези столове?

– Сама си ги правих. Явно не мога да направя стол.

– Но защо искаш?

– За да спра да хвърча наляво-надясно и да се приземя на мое си място.

– Защо искаше аз да го направя?

– Защото всеки път се удрям с чука и ми писна.

 

И двамата се засмяха. Най-после в главата му остана само една енергично подскачаща мисъл и той се насили да я каже.

 

– Ок, ще ти помогна.

– Ще видиш, че ще ти хареса.

– Не съм толкова обнадежден…

– Можеш и ти да се приземиш на него… ако искаш.

– Дали ще издържи и двама ни?

– От нас зависи.

 

Седмица по-късно Дара и Пан заживяха заедно.

---

---

Следва продължение…