„Пан и Дара“… кратки разкази за „добро утро“

 

15 разказ

„Време е за Въпроса“

 

Дара има най-добър приятел. По правило това би трябвало да е Пан. Но не е.

Нейният най-добър приятел живее в друг град.

Създадоха си традиция – да се срещат на бира в някой парк някъде из страната два пъти в годината. Виждаха се през януари и през септември. Задължително. Отделяха си по няколко часа, през които не спираха да говорят. Споделяха всичко, което ги е тормозило или радвало, казваха си най-мрачните тайни, смущаващи сънища, нелепи мечти, провалени опити, набелязани цели… Бяха най-добри приятели два пъти в годината.

 

– Добре, време е за Въпроса.

 

Тя вдигна бутилката и каза:

 

– Да пием за отговора, който ще ми дадеш на въпроса…

– Почакай!

 

Той взе бутилката от ръцете й, отпи и каза:

 

– Готов съм да бъда напълно откровен.

– И така, да речем, че сме традиционни приятели, които се виждат… по-често от два пъти годишно. Успял си някак да разбереш кога е рожденият ми ден и, съжалявам, но се налага да ми подариш картичка. Какво ще е посланието? Обаче искам най-доброто от теб!

– Само това ли успя да измислиш?!

 

Тя се изчерви, но се опита да звучи категорична:

 

– Не е толкова лесно, а може да каже много за теб и мен.

– Добре, добре, дай да отпия още една глътка – този път за вдъхновение.

 

Хубавото на играта с въпроси беше, че нямаше нужда да отговарят веднага. Имаше само две правила – един въпрос на среща и задължителен отговор до края й. Тя знаеше, че беше неин ред да пита този път, затова започна да се подготвя от рано. На практика вече знаеше всичко за него и, освен абсурдни въпроси като „Кое е първото – кафето или чаят?”, на нея не й хрумваше нищо. Докато не дойде рожденият ден на най-добрата й приятелка. По ученически навик към подаръка избра и малка картичка, която щеше да побере само едно изречение. В него трябваше да събере всички чувства, които изпитваше към нея, без да изпада в сладникави крайности, неприсъщи за техните отношения. Мисли го три дена. Накрая й хрумна в коридора, докато се обуваше преди да отиде на празника. Отвори картичката и написа:

 

„Винаги ще се чувствам щастливо свързана с теб.”

 

Но какво щеше да отговори той?

 

– Дойде ли ти вдъхновението, защото бирата е на привършване?

– Точно на езика ми е, но нещо не иска да излезе това най-добро послание. Чакай да запаля една цигара.

 

Тя се намръщи. Толкова ли беше трудно да издържи няколко часа в годината без да пуши?!

 

– Е, какво ти стана пък сега. Някакви женски номера?

– Глупости! Но… толкова е просто – пушенето е вредно, да не говорим, че ме дразни, защо не се откажеш?!

– Ето ти една мъдрост… нищо, че не е подходяща за картичка: всичко, което ни свързва, е непреодолимото желание да критикуваме другия.

 

Сега той й се изплези и запали цигара. Вятърът насочваше дима точно към нея. Тя не мърдаше, но непрекъснато сбръчкваше вежди.

 

– Дами и господа, драги непознати в парка, най-добра приятелко два пъти годишно, вдъхновението дойде! Ето го и най-доброто послание за твоята картичка: „пожелавам ти смелостта да бъдеш щастлива”. Ще ми благодариш ли?

– Не.

 

Дара замислено изпи последната глътка.

 

– Защо мислиш, че това е най-доброто от теб?

– Познавам те отлично и не се страхувам да ти кажа, че от години стоиш на едно място и това те прави нещастна. Пак ли ще се цупиш?

– Не. Улучи право в десетката.

– Което ме навежда на мисълта – а кога е рожденият ти ден?

– Твоят ред да питаш ще дойде чак през септември.

 

Сякаш с това изречение срещата им пристигна на финалната права. Бирата, която свързваше мислите им в едно общо съзнание, свърши. Времето захладня рязко и те поеха обратно към отдалечените си животи. Но преди това, почти като кавалер, той я остави на спирката с думите:

 

– След като са ми забранени въпросите, ще те изпратя с още една мъдрост…

– Това вдъхновение много упорито се оказа.

 

И двамата се засмяха, въпреки че трепереха от студ.

 

– Всичко, което в крайна сметка ни свързва, е желанието да се отвържем – да изневерим на себе си, за да се открием, да избягаме, да напуснем, да сложим точката и напишем новата главна буква.

– А защо не го правим, господин Бирени мъдрости?

– Много е просто – защото само в желанията ни изневярата, абсолютната свобода, отвързването от миналото са красиви. Много вероятно е в действителност да останем разочаровани. Нещастни, както преди, но без неясното желание, което да ни свързва с останалите нещастници около нас.

– Ха! Усещам, че и на теб ти липсва смелостта да бъдеш щастлив!

– Още нещо, което ни свързва, най-добра приятелко два пъти годишно.

– Искаш ли да ти кажа по какво още си приличаме?

 

Той поклати безизразно глава.

 

– Приличаме си по това, че в тази студена вечер и двамата ни е ударило вдъхновението. Виж какво измислих: всичко, което ни свързва, е желанието някой да ни стопли.

– Но този някой няма да съм аз, защото автобусът ти се задава.

– Ще се видим през септември.

– А междувременно искаш ли да тестваме една друга потенциална мъдрост – всичко, което ще ни свързва през следващите месеци, ще са нашите гласове в телефонната слушалка.

– От мен бирата, от теб цигарите. Разбрахме ли се?

– Дочуване тогава.

---

---

Следва продължение…