„Пан и Дара“… кратки разкази за „добро утро“

10 разказ 

„Сега страх ли те е?“

 

Този следобед Пан реши да изненада Дара.

Щом хапнаха, й каза да облича анцуга, да обува маратонките и да отива пред вратата.

 

– Кажи, кажи, кажи, кажи!

– Ще видиш.

– Кажи, кажи, кажи, кажи веднага!

– Обувай се и тръгваме.

– Къде, къде, къде, къде?!

– Ще видиш.

– Пан!

– Дара! Марш навън!

 

Понякога просто трябва да бъдеш строг с тези жени. Иначе са готови на чудеса от думи, с които да ти се качат на главата.

 

– Хайде, вече сме в колата… кажи, кажи, кажи, кажи!

– Отиваме да борим страховете ти.

– Моля?!

– Ще те правим по-смела.

– Що?

– Щото си пъзла.

– И не ме ли обичаш като пъзла?

– Дара! Млъкни!

 

Определено се налага да бъдеш строг с жените.

Дара го гледаше лошо.

Той й се ухили и продължи да кара.

Вече бяха заедно достатъчно дълго, за да не се тревожи от реакциите й.

Близо час по-късно мълчанието беше прекъснато.

 

– Пристигнахме.

– На място ужасно, където ще тормозим бедната Дара?

– Точно. Слизай.

 

Дара продължаваше да го гледа лошо. И понеже му беше толкова сърдита, че не понасяше той да е около нея, слезе от колата.

Въздухът беше вълшебен.

Усещаше морето.

То беше близо.

Ноемврийският вятър духаше достатъчно приятно, за да не ти замръзнат ушите.

Пан дойде зад нея и я прегърна.

Целуна я по врата.

 

– Знаеш, че се шегувам, нали?

– Не винаги.

– Малко си… пъзла, но аз те обичам.

– Добре. Защото и аз си се обичам така.

– Ще дойдеш ли с мен по-навътре?

– Къде сме?

– Близо до един стръмен, висок и страшен бряг. А в твоите очи ще бъде още повече. Яйлата.

– Не съм идвала преди.

– И аз идвам за първи път.

– Как ти хрумна да дойдем точно сега?

– Не помниш ли?

– Кое?

– Днешният ден? Преди 6 години? Запознахме се на плажа?

 

Дара изтръпна.

Наистина.

Това беше техният ден.

Изобщо нямаше да се сети.

А първите години пазеха спомена толкова старателно – пресъздаваха го, подготвяха се седмици по-рано, говореха и преговаряха едно и също…

Тази година за първи път емоцията беше изчезнала.

Но явно само за нея.

Ето – Пан беше замислил цялото това неочаквано пътешествие, за да я върне.

Обратно към връзката им.

 

– Извинявай.

– Нищо. Тъкмо ми се получи изненадата.

– Не се ли сърдиш?

– Да речем, че сме квит, след като ти казах „пъзла“.

 

Вървяха към страшния стръмен бряг.

Дара наблюдаваше Пан замислено.

Защо беше толкова спокоен, че тя е забравила годишнината им?

 

– Е, страх ли те е?

– Не достатъчно.

– Сигурно, защото си застанала на пет метра от ръба. Ела по-близо.

 

Дара се засмя.

Сега беше моментът да му покаже, че не е пъзла.

Отиде до него.

На ръба.

 

– Сега страх ли те е?

– Не.

 

Дара изглеждаше напълно спокойна и щастлива.

Доближи се до Пан и го целуна.

Погледна вълните, които се разбиваха под тях.

Погледна и мрачното небе над и около тях.

Беше най-красивата гледка.

 

Дара не излъга Пан.

Наистина не се страхуваше.

Беше ужасена.

 

Застанала на ръба, видя всичко ясно –

вече не можеше да бъде с Пан.

И двамата бяха пораснали.

 

Но тя все още беше пъзла, за да признае.

 

***

Пан я наблюдаваше на ръба.

Спокойна и щастлива.

Забравила годишнината им.

Знаеше, че това пътуване беше последното, което може да направи.

Тя вече не беше негова.

И той беше ужасен.

 

Но нямаше сили да й го каже. Не и на този ден.

 

---

Следва коледно продължение… 🙂