„Пан и Дара“… кратки разкази за „добро утро“
10 разказ
„Сега страх ли те е?“
Този следобед Пан реши да изненада Дара.
Щом хапнаха, й каза да облича анцуга, да обува маратонките и да отива пред вратата.
– Кажи, кажи, кажи, кажи!
– Ще видиш.
– Кажи, кажи, кажи, кажи веднага!
– Обувай се и тръгваме.
– Къде, къде, къде, къде?!
– Ще видиш.
– Пан!
– Дара! Марш навън!
Понякога просто трябва да бъдеш строг с тези жени. Иначе са готови на чудеса от думи, с които да ти се качат на главата.
– Хайде, вече сме в колата… кажи, кажи, кажи, кажи!
– Отиваме да борим страховете ти.
– Моля?!
– Ще те правим по-смела.
– Що?
– Щото си пъзла.
– И не ме ли обичаш като пъзла?
– Дара! Млъкни!
Определено се налага да бъдеш строг с жените.
Дара го гледаше лошо.
Той й се ухили и продължи да кара.
Вече бяха заедно достатъчно дълго, за да не се тревожи от реакциите й.
Близо час по-късно мълчанието беше прекъснато.
– Пристигнахме.
– На място ужасно, където ще тормозим бедната Дара?
– Точно. Слизай.
Дара продължаваше да го гледа лошо. И понеже му беше толкова сърдита, че не понасяше той да е около нея, слезе от колата.
Въздухът беше вълшебен.
Усещаше морето.
То беше близо.
Ноемврийският вятър духаше достатъчно приятно, за да не ти замръзнат ушите.
Пан дойде зад нея и я прегърна.
Целуна я по врата.
– Знаеш, че се шегувам, нали?
– Не винаги.
– Малко си… пъзла, но аз те обичам.
– Добре. Защото и аз си се обичам така.
– Ще дойдеш ли с мен по-навътре?
– Къде сме?
– Близо до един стръмен, висок и страшен бряг. А в твоите очи ще бъде още повече. Яйлата.
– Не съм идвала преди.
– И аз идвам за първи път.
– Как ти хрумна да дойдем точно сега?
– Не помниш ли?
– Кое?
– Днешният ден? Преди 6 години? Запознахме се на плажа?
Дара изтръпна.
Наистина.
Това беше техният ден.
Изобщо нямаше да се сети.
А първите години пазеха спомена толкова старателно – пресъздаваха го, подготвяха се седмици по-рано, говореха и преговаряха едно и също…
Тази година за първи път емоцията беше изчезнала.
Но явно само за нея.
Ето – Пан беше замислил цялото това неочаквано пътешествие, за да я върне.
Обратно към връзката им.
– Извинявай.
– Нищо. Тъкмо ми се получи изненадата.
– Не се ли сърдиш?
– Да речем, че сме квит, след като ти казах „пъзла“.
Вървяха към страшния стръмен бряг.
Дара наблюдаваше Пан замислено.
Защо беше толкова спокоен, че тя е забравила годишнината им?
– Е, страх ли те е?
– Не достатъчно.
– Сигурно, защото си застанала на пет метра от ръба. Ела по-близо.
Дара се засмя.
Сега беше моментът да му покаже, че не е пъзла.
Отиде до него.
На ръба.
– Сега страх ли те е?
– Не.
Дара изглеждаше напълно спокойна и щастлива.
Доближи се до Пан и го целуна.
Погледна вълните, които се разбиваха под тях.
Погледна и мрачното небе над и около тях.
Беше най-красивата гледка.
Дара не излъга Пан.
Наистина не се страхуваше.
Беше ужасена.
Застанала на ръба, видя всичко ясно –
вече не можеше да бъде с Пан.
И двамата бяха пораснали.
Но тя все още беше пъзла, за да признае.
***
Пан я наблюдаваше на ръба.
Спокойна и щастлива.
Забравила годишнината им.
Знаеше, че това пътуване беше последното, което може да направи.
Тя вече не беше негова.
И той беше ужасен.
Но нямаше сили да й го каже. Не и на този ден.
Следва коледно продължение… 🙂
