В тази история ще срещнем
поета с преводача,
фантазията с разума.
Ще опознаем малко повече един философ, обожаващ приказките.
Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!
Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.
Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.
И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език…
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.
(„Молитва“, 1927 г.)
Всичко започна от един детски конкурс.
Конкурс за рисунка.
Децата участваха.
Това, което ние – като родители, пропуснахме да прочетем е, че победителите се избират след гласуване във Фейсбук.
Ако знаех по-рано, нямаше да участват.
А може би нямаше да съм права.
Може би от малки децата трябва да се учат да бъдат харесвани, за да постигнат успех?
Прочетох следното откровение:
„С жена ми създадохме нежни и фини деца, непригодни за живота.
Треперехме над тях.
Доктор Борисова ги определи като стайни цветя.
Милинките и горките ни!“
(из „Камъчета под езика“ на Марин Георгиев)
Но нека се върнем към нашия поет и философ, героят днес в „Тук сме“.
Защото тази neverending story (приказка без край) за таланта и трънливия път към успеха е стара, колкото света.
Назад към есента на 1970 г.
Атанас Далчев пише следното в писмо до поета и преводач Петър Алипиев.
„… Знай, мили, че от превода няма никаква прокопсия. Работиш пет-шест месеца, а от хонорара не можеш да проживееш и два. Остави, че хонорарът е извънредно нисък, но от него ти вземат данък, плащаш писането на машинописката – два пъти, 2 на сто за Писателския съюз, едно и половина за самооблагане, общо данък 20%; прибави две преписвания на машинопис 25%, получаваш на ръка половината.
Ето оня ден трябваше да получа 300 лв., а ми дадоха 238. Как ти се струва. Но какво да правя? Романи не мога да пиша. Стиховете, и да мога да ги пиша, не ми носят пари, а само огорчения…
П.С. Ще те моля много, когато получиш превода на „Острова“, да ми изпратиш веднага аванса. Също тъй да ми кажеш кога излиза Житков и за кога мога да разчитам да получа остатъка от хонорара за него.
Останал съм без пари. Вярвай ми. Не смятай, че си ме хванал в противоречие: със споменатите 238 лв. трябваше да погасявам дългове: вноски за апартамента, три месеца стол в Съюза и др.“
Ето го Атанас Далчев – публикувал до онзи момент 6 стихосбирки, получил признание като гения на „новата българска поезия“, но… ето го насред сивото ежедневие. В реалността.
Баща на 4 деца.
Владеещ прекрасно руски, немски, английски, испански и френски.
Онзи, за когото казват, че е „цял свят“, „цял космос“, „вълшебен свят“.
Същият, когото ще уважават и споменават дълго заради неговия морал и „непродажност“.
Атанас Далчев, който следва стриктно принципите си и цял живот живее скромно.
„Вкусът на писателя се познава по това, което той не си позволява да напише“ са негови думи.
Помислете си – в наши дни, ако беше участвал в конкурс със свое стихотворение, щеше ли да спечели? Колко харесвания в социални мрежи щеше да събере? Това изобщо значи ли нещо за силата на поезията му?
Назад към 1904 г.
Солун.
На 12 юни се ражда Атанас Далчев. Той е второ дете в семейството на адвоката и преподавател по турски език Христо Далчев и съпругата му Виктория. Когато малкият Атанас е на 4 години, всички се местят в Цариград. Там детето учи в местното българско училище. През 1914 г. семейството отново е в Солун, но, след като при пожар къщата им изгаря, се установяват в София.
Атанас Далчев не е отличник, но средата, в която расте, заедно със своите двама братя, оказва своето влияние. Баща му – Христо Далчев, е изключително начетен човек. Той е първият българин, следвал право в Цариград. И именно него Гоце Делчев и Яне Сандански избират за представител на народа в турския парламент.
Атанас Далчев завършва Първа мъжка гимназия и държи реч пред своите съвипускници. Получава медал за своето написано слово. Още на следващия ден продава медала, за да си купи книга. Продължава в Софийски университет, където завършва „Философия“ и „Педагогика“. През следващите две години е първо при брат си в Рим, след това в Париж, в Лондон. Това е ценно време на учене – посещаване на различни лекции, наблюдаване, усвояване на езици. След като се прибира в България, започва като учител по български език, но не след дълго заминава отново за Франция. През 1937 г. е назначен отново като учител по български език, но в българското училище в Цариград. Прекарва там 6 месеца, преди турските власти да го отстранят. Продължава в София, като започва да се занимава и с преводи.
През 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова. Следват динамични години – семейството се сдобива с 3 момичета и 1 момче, а домът им е унищожен при бомбардировките над София през 1944 г. Години наред те всички живеят в една стая на ул. „Солунска“. По-късно децата ще си спомнят за това време с усмивка – техният баща „винаги с книгата в ръка, мил и добър“, всеки ден се прибира с нова приказка в ума – преведена и готова за разказване.
Но за Атанас Далчев с установяването на комунистическия режим започват трудни години. Той е изхвърлен от българската литература, наричан е опозиционен поет, враг на народа. А Далчев не казва нищо. Настъпва неговото поетическо мълчание. Впуска в преводи. „Непрактичен и занесен човек“, нарича сам себе си. Знае, че не се вписва в новото време. И не желае да се впише по очаквания начин – така и не се приспособява към идеологията и политическия натиск. Предпочита да се изолира от неразбирането и арогантността.
… Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
(из „Към родината“, 1965 г.)
През 1950 г. се ражда четвъртото дете. Далчев почти денонощно превежда. Жена му помага изключително много. Обикновено той диктува превода, тя го набира на пишеща машина и след това той започва да редактира отново и отново, и отново, и отново, докато не е напълно доволен от крайния резултат. Вече 5 години е без постоянна работа, когато неговият приятел Радой Ралин му отстъпва своето работно място и така Далчев става редактор на списание „Пламъче“.
„Далчев създаваше в нас надеждата, че не все така дълго ще продължава този мрачен наш живот“ Радой Ралин
По време на творческото си мълчание Атанас Далчев създава малък сборник с бележки – т.нар. негови фрагменти. Една малка библия на българския творец, събрала в себе си отговорите важните въпроси. Ненадмината и до днес.
„Децата често ме питат: „Какъв писател си ти, тате? Ние не те виждаме никога да пишеш.“ И аз самият изпитвам недоумение: смущавам се, когато някой се обърне към мене с това прозвище; в средата на своите „събратя“ се чувствам неловко като чужд човек. И наистина сред толкова автори на дебели книги и многотомни произведения какъв писател съм аз, автор на изречения?“
В края на 60-те години мълчанието постепенно отслабва и той отново пише поезия. А през 70-те години следват редица признания – преведен е на руски език, получава награди и отличия.
Но най-много би се радвал, ако знаеше, че днес децата разсъждават върху неговите творби, споделя дъщеря му Виктория Далчева.
Последното стихотворение, което Атанас Далчев пише, е първото негово, което аз някога открих и в което се влюбих:
Художникът искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше листа, които излизат лудо от
пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше как се струи и проблясва тревата
в ливадата.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше облаци, пръснати в паническо
бягство по небето.
Художникът искаше да нарисува вятъра,
и виждаше винаги, че рисува друго.
В началото на 1978 г. Атанас Далчев влиза в Трета градска болница. Той тъкмо е превел турски приказки, а в стаята му са настанени само турци. През цялото време им разказва приказки, а те се привързват към него. Така си отива от този свят. Обикнат дори и пациентите, които до онзи ден са му били непознати. Събрани от таланта и приказката.
Ползвани източници на информация:
https://liternet.bg/publish7/adalchev/p_alipiev_1.htm#1a
есето „Атанас Далчев“ от сборника „Не мога без вас“ на Дамяна П. Дамянов
прекрасният документален филм на БНТ „Атанас Далчев: Думите и мълчанието на поета“ (https://bnt.bg/news/bnt-predstavya-atanas-dalchev-dumite-i-malchanieto-na-poeta-314075news.html)
сборник с поезията и фрагментите на Атанас Далчев „И сърцето най-сетне умира“
„Камъчета под езика“ на Марин Георгиев




You must be logged in to post a comment.