Филмите за Индиана Джоунс… ех, и във вашия живот ли имаше момент, когато фантазирате как обикаляте света с шапка, удобни дрехи и… дебели книги и справочници, вместо камшик (защото някак камшикът изглежда опасен, когато не знаеш какво да го правиш)? И после се появи сериалът за младия Индиана Джоунс и започнаха мечтите от типа „какво би било, ако някой ден имам деца и не ги пусна на училище, а вместо това им наема бавачка-учителка и с нея, всички заедно, обикаляме света и се учим в движение“? И каква стана тя? Минахме 30-те, работим по цял ден на едно място, понякога с неудобни дрехи, без шапка и със сигурност без камшик (но пък някои от нас са заобиколени с много книги), децата ходят на училище, което малко по малко убива желанието им да опознаят света… и всяко пътуване трябва да се съгласува с толкова графици, дати и условности, че свеждаме приключенията до 3-4 годишно.
Но сега е неделя и с чиста съвест можем да се понесем на крилете на въображението и да полетим с историята на Вера Антонова, която много държах да е първата за 2025. За да си пожелаем с нея новата година да ни върви на свобода – поне в мислите.
„След силна артилерийска подготовка, наши и германски части на смръкване минаха в атака на Червената стена, западно от Битоля, и окончателно прогониха противника от окопите.“
„При Тулча пехотна и картечна стрелба“
„При Малоазиатския бряг неприятелски параходи бомбардираха гр. Вармарис.“
„Постъпили подаръци в I класическа „Девическа гимназия“: г-жа Стефанова Явашчиева подари 100 яйца, г-н Каяджиев домашни бисквити и папироси, семейство Майсторови 4 кг прясно мляко, г-жа Ема Щумбек 1 кг свинска мас и 1 ½ кг свинско пушено, и две кокошки готвени. Благотворителният комитет за граждански грижи от свое име и от името на ранените и болни войници изказва своята благодарност на щедрите дарители.“
Това четем във варненските вестници на 19 април 1917 г. Светът ври и кипи в първата си голяма война. И въпреки всичко, точно на този ден в семейството на Родопи и Янко Скулеви идва надеждата и светлината.

Малката Параскева Янкова Скулева проплаква във Варна. Детето расте будно и с широко отворени очи към миналото и историята. Завършва Девическата гимназия, след което заминава да учи класическа филология и стара история и археология в Софийския университет. Там е омагьосана от лекциите на проф. Балабанов, от рецитираните наизуст текстове на древногръцки поети и драматурзи, на цели страници от „Фауст“ на Гьоте на немски… Един ден професорът им показва маса, цялата отрупана с безброй книги. В паметта на Вера се запечатват думите му: „Това е всичко, написано за Омир. Знам, че няма да можете да го прочетете, но поне го вижте“. И тя гледа, с широко отворени очи, с открито сърце и безгранична младежка впечатлителност.
През 1942 г. започва работа като учителка по старогръцки и латински в шуменската девическа гимназия „Нанчо Попович“. За младата варненка големите приключения започват в Шумен. Там се запознава с младия икономист Николай Илиев и не след дълго…
„В първия ден от месец ноември хилядо деветстотин четиридесет и второ лято 25-годишната Параскева Скулева се венчава за 28-годишния Николай Илиев. И за двама им това е първо венчило.“
Няколко месеца по-късно се ражда синът им Антон.

А на Вера предстои да открие още съкровища, които светът е приготвил за нея. Докато е учителка, съпруга и майка, завършва курс за библиотекари в Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Започва работа като асистент в Окръжна библиотека – Шумен, но за кратко. От 1951 г. завежда отдел „Средновековна археология“ към Окръжен исторически музей – Шумен. Там открива своето място, на което ще остане до пенсионирането си през 1988 г.
Но какво точно значи да завеждаш отдела за средновековна археология?
Вера Антонова работи като археолог и участва в работата на терен на проучването на редица знакови средновековни обекти. Тя ръководи разкопките в Плиска, Велики Преслав, Мадара… Но работата на живота ѝ ще остане откриването и връщането към живот на Шуменска крепост, на която ще посвети 30 години. Нека обаче бъдем търпеливи.
През 1905 г. шуменският учител Рафаил Попов открива надпис, датиран към времето на хан Омуртаг. В надписа се споменава за поставени в аул 4 колони и 2 лъва. И точно този аул (което ще рече дворец на прабългарски хан) ще постави началото на кариерата на Вера. Младата археоложка открива и проучва аула на хан Омуртаг край шуменското село Хан Крум.
Години по-късно синът на Вера, проф.д.физ.н. Антон Антонов разказва: „И аз никога няма да забравя късния следобед на един летен ден, когато майка ми се върна от разкопките на аула безкрайно щастлива, буквално „летяща над земята“ от радост, тъй като през същия ден бяха открили едното от мраморните лъвчета! Сега това гордо лъвче се намира в Националния исторически музей в Бояна и винаги, когато го видя там, се просълзявам от прекрасния спомен.“
А какво значи майка ти да завежда отдела за средновековна археология?
Разкопките започват от ранна пролет и продължават до падането на първия сняг. „Като ученик аз прекарвах голяма част от ваканциите с нея. Няма да забравя как всеки месец юни живеехме в малките къщички на археолозите в парка на старините край село Мадара. Археолозите и работниците започваха работа от ранна сутрин… Незабравими бяха вечерите край лагерния огън след тежкия и дълъг ден на археолозите. Често ме питат защо не съм станал археолог. Винаги отговарям „Защото знам колко е тежък трудът на археолозите“. Станах ядрен физик…“
След двореца на хан Омуртаг съкровищата не свършват. Вера е още нова като теренен археолог, но работи в разкриването на един от най-внушителните римски обекти по днешните български земи – над днешното село Мадара. Извънградското имение, разположено на площ от 5000 кв. м., е съществувало от II до V в. То включва жилищен комплекс с над 40 помещения, укрепление с 4 кули и различни други сгради. В следващите години Вера и Цветана Келчинова-Дремсизова продължават работата в Мадара, работят и под самия релеф на Мадарския конник. Вера работи усилено по подготовката на първата експозиция в музея в Мадара.

Но през 1957 г. се случва нещо неочаквано.
„Началото бе, когато при прокарване на панорамен път за платото, студентите от Шуменския учителски институт попаднаха на древна каменна стена. Те всъщност се бяха докоснали до страниците на един средновековен вход на Шуменската крепост. Така започна… Вече бе ясно, че тук в недрата на поляните и горите, служещи за отдих на шуменци, се крие голям и значим обект…“
Дотогава никой не е подозирал, че на хълма край ресторанта „Хижата“, под треви, храсти и дървета, ще се покаже велик исторически паметник – крепост, съществувала от Античността до 1444 г. Открити са високи крепостни стени, укрепен вътрешен град, основите на 6 църкви, цитадела, работилници, керамика, монети… Открит е и надпис, датиран по времето на цар Иван Шишман, който е първият източник с изписан „град Шумен“, което променя тогавашната теория за турския произход на името.
Толкова поводи за гордост има Вера, там на Шуменското плато. Но началото… като всяко начало… не е толкова леко.
„… И аз постепенно изоставям любимата Мадара, където дълги години работих, с мъка се разделих с Плиска и Преслав, и още с по-голяма мъка преустанових проучванията на първата и най-голяма моя любов Аула на хан Омуртаг при с. Хан Крум, там където аз почувствах най-голямото вълнение на откривателя, когато попаднах на мраморната фигурка на лъва, един от лъвовете на Чаталарския надпис. Когато това окончателно доказа, че аулът при с. Хан Крум е този от прабългарския надпис.
Изоставих ги, понеже почувствах, че след като по мое време се откри началото на града, аз съм длъжна на хората на този град. Длъжна съм да продължа проучванията и ако е по силите ми, да проуча и разкрия най-старата история на техния град, станал и мой…“

И така Вера започва работа по Шуменската крепост. Тя се радва на всяко откритие и с огромно упорство и труд настоява всичко да се консервира и реставрира.
„Майка ми знаеше много добре какво се случва с археологическите обекти без навременна консервация. При тях това, което земята съхранява столетия, се руши и изчезва за една зима!“
Шуменската крепост е разположена на 3 км западно от сегашния град Шумен, в местността Хисарлъка. Заема площ от 32 дка. Крепостта е защитена от 3 страни с непристъпни склонове и здрави стени и по местоположение е сходна с късносредновековните български крепости Търново, Червен и Ловеч. Проучванията доказват съществуването на селище от ранножелязната епоха (XII-VII в. пр. Хр.), укрепено поселение по тракийско време (V-II в. пр. Хр.), важна крепост през римската епоха (II-IV в.), а през ранното средновековие (VIII-X в.) укреплението е страж на столиците Плиска и Преслав. Разкопките показват, че Шумен преживява истински разцвет в периода XII-XIV в.
Погледнато отстрани – енергията на Вера изглежда неизчерпаема. Освен разкопките и проучванията, тя през целия си живот се бори с институции, отделни личности, дори и с предразсъдъци. Настоява, че историческото наследство трябва да бъде достъпно, да се познава от възможно най-много хора. Пише стотици научни публикации, но редом с тях – създава безброй текстове за широката публика, като пътеводители, диплянки, популярни статии.
В статия за сп. „Археология“ Дочка Аладжова изтъква: „Всички, които са видели Шуменската крепост през 80-те и 90-те години на XX в., знаят, че това беше образец за проучен и най-вече експониран обект. Така модерните музеи на открито по света още тогава имаха свой достоен представител у нас. А подредените като аптека фондохранилища предизвикваха завистта на всички колеги, имали възможността да се запознаят с тях.“
Вера Антонова умира на 13.10.2002 г. в София.
„Майка ми беше много грижовна съпруга и майка. Тя стана и обичана баба на внуците си Вера и Тодор. Умееше да организира много добре, в името на общия интерес, не само големите колективи на работещите на разкопките, но и дружния дух на всички нас от семейството ѝ!“
Светът е голям и съкровища ни дебнат отвсякъде! Но ще ги познаем ли, ако ги открием? Винаги можем да започнем по утъпканите пътеки, оставени ни с грижа и внимание от хора като Вера Антонова.





Ползвани са материали от:
книгата „Градът в българските земи (по археологически данни)“, Шумен, 2014
документи от Националната научна конференция, посветена на живота и делото на ст.н.с. Вера Антонова, Шумен, 31.10-01.11.2013 г.
„In memoriam. Вера Антонова (1917 – 2002)“, Дочка Аладжова, сп. „Археология“, бр. 1, 2003






You must be logged in to post a comment.