„Пан и Дара“… кратки разкази за „добро утро“

3 разказ:

„Обичам да говоря с многоточия“

 

Пан и Дара бяха заедно вече от 5 години. Малко по малко, след всяка изпита чаша чай на терасата, насаме със слънцето, Дара се научи да бъде независима.

Независима… или по-скоро сама.

Спря да влиза в спалнята и да се опитва да буди Пан, за да видят заедно изгрева.

Той обаче започна да се събужда. Една сутрин се стресна от силен шум в коридора. Осъзна, че Дара току що е изсипала всичко от отворената си чанта върху плочките. Типично. В 5 сутринта. Слушаше я как събира и започва да си обува кецовете. Вратата се хлопна и тя замина. Къде? Пан стана, нахлузи си анцуга и тръгна след нея.

---

– Още един изгрев замина…

– Но пък се задава цял ден, Дара.

– И к’во?

– Таквоз’.

– Ок, Пан.

 

Каквото и да значеше този разговор.

 

– Та защо ти е мъчно за изгрева?

– Ами всъщност не ми е.

– Но?

– Понякога обичам да говоря…

– … с многоточия?

– Хъ?

– Започваш да казваш нещо, което всъщност не мислиш, и умишлено го зарязваш по средата.

– Да, Пан. Обичам да говоря с многоточия.

– А защо?

– Знам ли.

– Придобит мързел на мозъка?

– Тъпо заключение!

– Тъпо заключение на тъпо въведение, Дара.

 

Каквото и да значеше този разговор.

 

– Тъпо начало на деня.

– Ок, спирам да те тормозя.

– А защо дойде да ми тормозиш изгрева?

– Той не е твой.

– Да. Вече не е.

– Сърдиш ли се?

– Ще ти се.

– Защо цяла сутрин се забиваме в най-умрялата точка на разговора?

– Защото искам да бъда сама.

– Не те ли е страх?

– От изгрева?

– Стига с тоя изгрев! Не. Но огледай се. Наоколо няма жива душа.

– Очакваш да ме е страх от нищото?

– Е… не се знае… нещо може да се крие в нищото…

– По време на изгрев не се случва нищо лошо.

– Кой го каза?

– Нютон.

– Да бе?

– Да бе.

 

Каквото и да значеше този разговор.

 

– Дойдох, за да не бъдеш сама.

– Мило е.

– Тогава защо не се радваш?

– Защото утре аз пак ще гледам изгрева. А ти – не.

– Не ме ли искаш?

– Не.

– Но защо? Току що каза, че е мило.

– Забелязал ли си, че милото е замаскирана грубост?

– Само ти можеш да извъртиш толкова на криво нещата, че да изляза груб.

– Сега си мил. Стоиш тук, пазиш ме от нещото в нищото и очакваш да пърхам с късите си мигли насреща. Но утре няма да дойдеш. Благодарение на теб, вече ще ме е страх от нещото в нищото и няма да посмея да изляза без теб. И край на изгревите ми.

– Може да започнеш да гледаш залезите…

– Може.

– Значи не искаш да съм тук?

– Искам. Винаги. Всеки ден. Веднага, щом ми хрумне. Искам да си с мен. Искам да живееш само с мен и само за мен. Искам да спра да слагам фалшиви многоточия и да се изказвам до край.

– Знаеш, че…

– … е абсурдно? Знам.

– Ами… слънцето вече напича. Май ще се прибирам.

– Аз също.

– Предполагам, че ще искаш да вървиш сама. 10 метра дистанция стигат ли ти?

– Не искаш ли да те хвана за ръка?

– Знам ли… не е ли замаскирана грубост?

– Не се сърди. Опитвам се.

– Какво толкова опитваш?

– Да запазя себе си…

 

Каквото и да значеше този разговор, той си остана с многоточие.

---

---

Следва продължение…