„Пан и Дара“… кратки разкази за „добро утро“
3 разказ:
„Обичам да говоря с многоточия“
Пан и Дара бяха заедно вече от 5 години. Малко по малко, след всяка изпита чаша чай на терасата, насаме със слънцето, Дара се научи да бъде независима.
Независима… или по-скоро сама.
Спря да влиза в спалнята и да се опитва да буди Пан, за да видят заедно изгрева.
Той обаче започна да се събужда. Една сутрин се стресна от силен шум в коридора. Осъзна, че Дара току що е изсипала всичко от отворената си чанта върху плочките. Типично. В 5 сутринта. Слушаше я как събира и започва да си обува кецовете. Вратата се хлопна и тя замина. Къде? Пан стана, нахлузи си анцуга и тръгна след нея.
– Още един изгрев замина…
– Но пък се задава цял ден, Дара.
– И к’во?
– Таквоз’.
– Ок, Пан.
Каквото и да значеше този разговор.
– Та защо ти е мъчно за изгрева?
– Ами всъщност не ми е.
– Но?
– Понякога обичам да говоря…
– … с многоточия?
– Хъ?
– Започваш да казваш нещо, което всъщност не мислиш, и умишлено го зарязваш по средата.
– Да, Пан. Обичам да говоря с многоточия.
– А защо?
– Знам ли.
– Придобит мързел на мозъка?
– Тъпо заключение!
– Тъпо заключение на тъпо въведение, Дара.
Каквото и да значеше този разговор.
– Тъпо начало на деня.
– Ок, спирам да те тормозя.
– А защо дойде да ми тормозиш изгрева?
– Той не е твой.
– Да. Вече не е.
– Сърдиш ли се?
– Ще ти се.
– Защо цяла сутрин се забиваме в най-умрялата точка на разговора?
– Защото искам да бъда сама.
– Не те ли е страх?
– От изгрева?
– Стига с тоя изгрев! Не. Но огледай се. Наоколо няма жива душа.
– Очакваш да ме е страх от нищото?
– Е… не се знае… нещо може да се крие в нищото…
– По време на изгрев не се случва нищо лошо.
– Кой го каза?
– Нютон.
– Да бе?
– Да бе.
Каквото и да значеше този разговор.
– Дойдох, за да не бъдеш сама.
– Мило е.
– Тогава защо не се радваш?
– Защото утре аз пак ще гледам изгрева. А ти – не.
– Не ме ли искаш?
– Не.
– Но защо? Току що каза, че е мило.
– Забелязал ли си, че милото е замаскирана грубост?
– Само ти можеш да извъртиш толкова на криво нещата, че да изляза груб.
– Сега си мил. Стоиш тук, пазиш ме от нещото в нищото и очакваш да пърхам с късите си мигли насреща. Но утре няма да дойдеш. Благодарение на теб, вече ще ме е страх от нещото в нищото и няма да посмея да изляза без теб. И край на изгревите ми.
– Може да започнеш да гледаш залезите…
– Може.
– Значи не искаш да съм тук?
– Искам. Винаги. Всеки ден. Веднага, щом ми хрумне. Искам да си с мен. Искам да живееш само с мен и само за мен. Искам да спра да слагам фалшиви многоточия и да се изказвам до край.
– Знаеш, че…
– … е абсурдно? Знам.
– Ами… слънцето вече напича. Май ще се прибирам.
– Аз също.
– Предполагам, че ще искаш да вървиш сама. 10 метра дистанция стигат ли ти?
– Не искаш ли да те хвана за ръка?
– Знам ли… не е ли замаскирана грубост?
– Не се сърди. Опитвам се.
– Какво толкова опитваш?
– Да запазя себе си…
Каквото и да значеше този разговор, той си остана с многоточие.
Следва продължение…
