„… Бе всичко както никога и както винаги:
ще стигнем там, където нищо не ни чака,
и ще намерим всичко, чакано от нас“
По времето, когато Пабло Неруда се появи в живота ми, настъпваше пролет и във въздуха витаеха всякакви странни знаци – непознати хора ми подаряваха цветя с послания, предсказания за бъдещето и какво ли не. Докато прочета неговите сто сонета за любовта – моят собствен живот се преобърна на 180 градуса. Още тогава, преди 12 години, бях планирала тази история. И ето я – добре отлежалата приказка за чилийския поет Пабло Неруда и неговите странни обяснения в любов. Разбира се, трябваше да се появи през пролетта – когато навсякъде има цветя и усещането за промяна витае във въздуха.
Нефтали Рикардо Рейес Басоалто е роден на 12 юли 1904 г. в градчето Парал, разположено в централната част на Чили. Майка му Роса е нежна, деликатна и одухотворена личност – директорка на местното училище. За съжаление, не оставя никакви спомени в сина си, защото умира от туберкулоза месец след неговото раждане. Едва на 13 години момчето ще напише:
Тя умря,
аз се родих,
затова имам
една невидима ръка между вените,
една непобедима песен на здрача.
Този поетичен опит е открит случайно в изписана тетрадка за домашни упражнения на сестра му, където малкият Нефтали пишел с химикал върху следите от молив на момичето. Бедността е сред първите спътници в живота на един от най-популярните и превеждани поети в световната поезия, носител на Нобелова награда.
Баща му Хосе е локомотивен машинист и е причината Нефтали да се прероди в Пабло. Но има време да стигнем и до там.
„Баща ми започваше да слага едно след друго вечните гърнета, легени, кани, съдове за мляко и други пособия. Всеки предмет отекваше различно, до всеки един от тях достигаха различни вести от намръщеното небе и аз отличавах чистия звук от калайдисания леген от този на сплесканата кофа. Това е музиката, пианото на моето детство или, по-точно казано, на неговите капки, музика, която ме придружаваше навсякъде, където се налагаше да живея…“
Когато Нефтали е на 2 години, семейството се мести в южното градче Темуко. По това време всички къщи са свързани една с друга. „През вътрешните дворове си разменяхме сечива или книги, торти по случай рождени дни, мехлеми за разтривки, чадъри, маси и столове… Къщите имаха винаги недовършени стаи и недоизградени стълбища. Цял живот се говореше, че трябва да се дострои къщата, но родителите започваха да се грижат за университетското образование на децата си и къщата оставаше на заден план.“
Тук татко Хосе се жени повторно и мащеха на Нефтали му става Тринидад Кандия Марверде, която е грижовна, мила и с чувство за хумор.
Едва научил се да чете, малкият Нефтали вече изпитва нуждата да напише нещо. Посвещава го на мама Тринидад. Развълнуван, отива при родителите си да им покаже първата си творба. Татко Хосе реагира мигновено:
– Това пък от къде го преписа?
След което продължава разговора с жена си.
„… по този начин влязох за първи път в контакт с безразличието на критиката.“
В Темуко се случва още нещо интересно. Като ученик, Нефтали се запознава с младата директорка, стройна и зеленоока, с открита усмивка на добър приятел, Габриела Мистрал. Тя му подбира и подарява книги от личната си библиотека и момчето се влюбва в Толстой, Достоевски и Чехов. По-късно поетесата Габриела Мистрал ще получи Нобелова награда за литература.
Малко по малко желанието на Нефтали да пише стихове става напълно неудържимо. И той преминава на следващото ниво – с порив да печата творбите си. Баща му е ужасен и категорично забранява. Ето така 14-годишният Нефтали измисля за себе си името Пабло Неруда, като „Неруда“ идва съвсем случайно от фамилията на чешкия писател, който чете по онова време – Ян Неруда.
Младият тийнейджър печата стихове, води литературната страница на вестник „Ла Маняна“, на 19 издава първата си стихосбирка – „Дрезгавина“, а на 20 – стихосбирката „Двадесет песни за любовта и една песен за отчаянието“, която предизвиква фурор. Тайната на успеха? Младият Пабло говори за любовта като за нещо прекрасно и неповторимо, но… в никакъв случай вечно.
След като завършва училище, поетът става студент в Сантяго. В пансиона на ул. „Марури“ 513 разбира що е то студентски живот. „Пишех много повече, отколкото преди, но ядях много по-малко.“
За да публикува първата си книга през 1923 г., Пабло разпродава малкото мебели, които има, залага подарения от баща му часовник и единствения си черен костюм. Но това не е достатъчно. Собственикът на печатницата отказва да му даде и една книжка от „Дрезгавина“, докато не изплати цялата сума. За щастие, на помощ се притичва приятел, който дава последните си пари. „Излязох на улицата, нарамил на гръб книгите си, със скъсани обувки, но луд от радост.“
Славата започва да огрява Пабло. Не след дълго все повече хора го питат „Защо още не си заминал за Париж?“. През 20-те години на 20 в. елитът на Латинска Америка и „писателите на олигархията“ живеят във френската столица. От приятел на приятел Пабло стига до началник на отдел в Министерството на външните работи, който познава стиховете му. „Може отсега още да се считате назначен на пост в чужбина!“ Минават обаче 2 години, Пабло е редовен посетител в кабинета, а чужбината е все така мираж. Докато е при началника, често го чува да казва на другите: „Няма ме за никого. Оставете ме да забравя всекидневната проза. Единствената духовна наслада в това министерство ми доставя посещението на поета. Дано никога не ни напусне!“
Най-после на Пабло му става ясно, че така няма да постигне нищо. С помощта на друг приятел стига до самия министър, който по време на срещата пита служител „Кои постове в отдела ви не са заети?“. Изброени са набързо различни градове и следва въпросът „Къде искате да отидете, Пабло?“. Проблемът е, че Пабло е толкова нервен, че не е чул нищо, освен последния град. „В Рангун.“
Още с излизането от кабинета вече е забравил името. Когато го питат къде заминава, отвръща единствено, че ще бъде консул в Ориента и мястото се намира в една дупка на глобуса.
И ето как епично започва един живот зад граница, който ще премине в почти непрекъснато пътуване по света.
В един юнски ден през 1927 г. Пабло отпътува за Буенос Айрес. От там се качва с третокласен билет на немския кораб „Баден“. Слиза в Лисабон за няколко дни, след това продължава към Мадрид. „За мен Испания беше и безкрайният влак, и най-твърдият третокласен вагон на света, който ни стовари в Париж.“ След няколко дни на приключения във френската столица, пътуването с влак продължава към Марсилия, където от старото пристанище се качва на кораб за Сингапур. Когато стигат Шанхай, Пабло няма търпение да разгледа този легендарен град с лоша слава. И става тя каквато става – поетът се качва на рикша, която го кара извън града, където е нападнат и обран. Все пак, с помощта на минувачи, успява да стигне обратно до кораба. Пристига в Япония, където в консулството трябва да го очакват изпратени от Чили пари. Пари няма. Пабло е настанен в моряшки приют в Йокохама. „Един от прозорците бе счупен, валеше сняг и сърцата чак ни боляха от студ.“
След дълги премеждия с консула се оказва, че парите са били там още преди пристигането. Пабло може да се насочи с кораб към крайната цел – Рангун. Градът се намира в Бирма (днес Мианмар) и предлага на поета дълги месеца на… скука. „Като служебно лице имах работа веднъж на три месеца, когато пристигаше кораб от Калкута, пренасящ твърд парафин и големи каси чай за Чили. Тогава трескаво поставях печати и подписвах документи. После следваха нови три месеца бездействие…“
Следва преместване в тропическата островна държава Цейлон (днес Шри Ланка), където живее в новопостроено бунгало край морето. В този период най-близките му приятели са куче и мангуста. „Никой не може да си представи колко нежна може да бъде една мангуста. Моето малко животинче споделяше всяка минута от живота ми, разхождаше се по книжата ми и по цял ден тичаше след мен. През обедната почивка се сгушваше между главата и рамото ми и спеше там с неспокойния, наелектризиран сън на дивите животни.“
Тъкмо свикнал с новия живот, Пабло получава ново назначение – консул за Сингапур и Батавия (днес Джакарта). На 23 години, с прислужник и мангуста, младият г-н Неруда слиза от кораба, за да се отправи уверено към чилийското консулство в Сингапур. Компанията отсяда в хотел и започва да търси в телефонния указател. Не след дълго става ясно – в Сингапур няма консулство на Чили!
„Пламна ми главата. Имах пари, колкото да си платя прането и пренощуването в хотела.“
Някак успяват да тръгнат бързо и хванат кораба, с който са пристигнали, за да продължат към Батавия. Там вече ги очаква консулство. Тук Пабло получава къща със салон, спалня, кухня и баня. Всичко добре, но самотата толкова го измъчва, че взема тежкото решение – ще се ожени! През 1930 г. сключва брак с младата холандка Мария Агенар. „Тя беше висока и нежна жена, напълно чужда на света на изкуствата и литературата.“
Животът на Пабло Неруда е изключително динамичен – две години по-късно се завръща в Чили, след това става консул в Буенос Айрес, после в Барселона, след това в Мадрид, живее в Париж… А това е само началото на околосветските му обиколки. Преследван, укриван заради комунистическите си възгледи и приятелства, той трудно се задържа на един адрес. Но все пак… има една точка на картата, която остава най-съкровеното място. Исла Негра.
Какво се случва с личния живот на Пабло?
Да сключи брак без любов, а от скука, се оказва огромна грешка, която му излиза прескъпо. Мария или Марука е с четири години по-възрастна от него, девствена по време на запознанството им и влюбена до уши в чилийския поет. Тя не знае испански, той не знае холандски и някак се разбират на нейния силно развален английски. След като се прибират в Чили, две години след сватбата, Марука с ужас осъзнава, че мъжът ѝ е абсолютен женкар. Съвместният им живот е всичко друго, но не и съвместен – докато е вкъщи, Пабло се затваря да пише стихове, а после излиза, за да прекара почти целите дни и нощи по кафенета и джазклубове, заобиколен от много алкохол, опиум и жени. Единственото, което Марука успява да направи, е да вдигне пореден скандал пред приятелите му. И сякаш цялата тази мъка не е достатъчна – случва се още нещо. През август 1934 г. се ражда Малва Марина.
„Вижте най-красивото момиченце на света!“, това повтаря Пабло на всички. И кой баща не би го казал? Но всички мигат неловко, докато наблюдават малката Малва. Единствено пред втората си майка Тринидад Пабло ще бъде откровен: „Детето е напълно нелепо същество, приличащо на запетая с огромната си глава, трикилограмов вампир, който нито яде, нито спи и заради който ние прекарваме безкрайни безсънни нощи в ужасни болнични стаи“. Малва се ражда с тежка хидроцефалия и прогноза за кратък живот.
В този тежък момент 31-годишният Пабло е запознат с 50-годишната аржентинска авангардна художничка Делия дел Карил. Обиграна жена, на лична мисия да спаси този нещастен мъж в брак без любов, тя става негова секретарка и всеки ден идва в семейния дом да записва неговите стихове. Делия не само омайва главата на поета, но и завинаги го спечелва на страната на комунистическите идеи. През 1936 г. Пабло заявява на Марука, че я напуска и ги изпраща в Барселона. Той остава в Мадрид и открито заживява с Делия. Пабло вижда дъщеря си за последно, когато детето е на 5 години. Четири години по-късно Малва умира. Едва тогава Пабло и Марука се развеждат, за да се появи вече официално на сцената втората съпруга – Делия.
Междувременно – светът е в „ерата на Хитлер“, а Пабло е убеден комунист и антифашист. Връща се в Чили, където нацисткото влияние се усеща силно. Бори се с всички сили. През 1939 г. поетът си купува къща на брега на океана в местността Исла Негра или Черният остров. „Дивият бряг на Исла Негра, с грохотното присъствие на океана, ми позволяваше да се посветя със страст…“
Делия обаче намира изолираното място за твърде враждебно и неприятно. И има защо да не го харесва – тук Пабло пише най-красивите си любовни стихове, но тя не е музата.
„Матилде пее със силен глас моите песни.
Аз ѝ посвещавам всичко, каквото пиша и каквото притежавам. Не е много, но тя е доволна.“
1946 г. Пабло и Делия са на концерт в Сантяго. Поетът забелязва стърчащата във всички посоки коса на певицата.
„Ти, моя грозничка, ти, кестен мой разрошен,
красавице, ти като вятъра си хубава!“
Запознават се и още тогава той ѝ дава прякора Рошлата. За нея научава, че се казва Матилде Урутия, чилийка, певица и физиотерапевт. За момента всичко приключва.
Три години по-късно Пабло получава усложнение от хроничен флебит и не е изненада кой физиотерапевт търси. Време е за дежа вю – Пабло кани Матилде да го лекува в семейния им дом. Всички заживяват в Берлин, защото по това време семейство Неруда са в изгнание заради комунистическите си идеи. Започват вълнуващи пет години, в които Матилде е любовницата. „Вкусът на греха – да лъжеш, да се криеш, беглите погледи – беше най-големият стимул за нашата страст. Желанието ни погълна и в един момент просто разбрахме, че не можем да живеем разделени“, разказва тя в книгата си „Моят живот с Пабло Неруда“.
Обичам те не затова, че си роза солена,
топаз или лъч от изгарящи карамфили;
аз те обичам тъй, както обичат загадка,
тайно от всички, дълбоко в душата и в мрака.
Обичам те като растение неразцъфтяло,
скрило отблясъци от неродени съцветия;
в моето тяло, от твоята обич събудено,
смътно живее стаеният дъх на земята.
Обичам те, без да гадая кога, откъде или колко,
обичам те просто, без всякаква цел и без гордост;
така те обичам – а иначе аз не умея –
така, сякаш ни аз, ни ти сме отделно,
ръката ти, спряла на моята гръд, е и моя,
очите ни, слели се, сънища виждат еднакви.
Пабло се разделя със съпругата си през 1955 г. и заживява официално с Матилде, но минават още 10 години преди да сключат брак. Това, което тя прави за него, е онова, за което той копнее най-силно – дава му покой. Световноизвестният поет нито за момент не спира да се обвинява за състоянието и живота на единствената си дъщеря. Матилде, като първата жена в Латинска Америка, занимаваща се с детска физиотерапия, е добре запозната с вродените заболявания. Само тя успява да го убеди, че вината не е в него.
Пабло и Матилде живеят заедно в продължение на 22 години. Най-щастливите ми години, казва той. Те са заедно навсякъде – по време на пътувания, пазар на антики, легендарни партита.
Един ден в дома на законните съпрузи пристига 22-годишната племенница на Матилде с дете на ръце. Заживява със семейство Неруда. Време е за още едно дежа вю. Макар разликата между Пабло и Алисия да е 40 години, и между тях да има роднинска връзка (макар и по линия на жена му), поетът изживява поредната си афера. Матилде приема случващото се разумно – просто изчаква страстта да премине, след което гони племенницата си, а за мъжа си така и не гласува, когато се кандидатира за президент на Чили.
На 23 септември 1973 г. Пабло Неруда умира от рак на простата. Но съмнението остава и до днес.
„Ужасено, световното обществено мнение научава, че неговите къщи във Валпараисо и Сантяго са били ограбени и разрушени след преврата, организиран от чилийските фашисти.“
На 11 септември 1973 г. Аугусто Пиночет извършва военен преврат и президентът Салвадор Алиенде, близък на Пабло Неруда, е убит. По това време поетът е прикован на легло заради болестта си. Хунтата принудително вкарват Пабло в клиника, като до него е забранено да се доближават близки, приятели, дори и лекари. Последното си стихотворение пише 8 дни преди смъртта си:
Горчив септември на седемдесет и трета.
Вие – зверове, хиени, хищни,
късащи с омраза знамената,
извоювани със кръв и огън,
злобно ги скверните с мръсни длани.
Безмилостни палачи,
продали се хиляди пъти
на Ню Йорк,
сега ще продадете всички…
На погребението на Пабло Неруда властта украсява ковчега с плътен венец от щикове. Но озлоблението не стига само до тук – домът в Исла Негра е разграбен и варварски унищожен.
„По повод удостояването му с Нобелова премия неговите изследователи твърдяха, че е написал повече от 100 хил. стиха, отпечатани в повече от 300 издания на почти всички езици в света и в няколко милиона тираж…“
„Може би не съм живял в самия себе си; може би живях живота на другите… Животът ми побира живота на всички – той е многоликият живот на поета.“
Една ръка хиляда пъти пише
върху хартията една и съща дума,
която не остава в теб, мечти не буди,
в земята ляга и я продължава.
Какво от туй, че славата и светлината
препълват чашата докрай и се разливат,
след като вече са били искрящо вино
и устните ти с амарант са украсили?
Не иска вече моят бавен стих
да пие от разлюшканата пяна
на спомените ми – скали подводни.
Не иска нищо, само името ти пише.
О, нека любовта ми мрачно да мълчи,
след време пролетта за всичко ще разкаже.
За написването на текста са ползвани:
мемоарната книга „Изповядвам, че живях“ на Пабло Неруда (София, 1975)
стихосбирката „Сто сонета за любовта“ на Пабло Неруда, превод: Николай Христозов (София, 2012)
разкошната статия на EVA „Пабло Неруда и Матилде Урутия: Сто сонета за любовта и един за отчаянието“ на Ирина Иванова (https://eva.bg/article/31575-Pablo-Neruda-i-Matilde-Urutiya-Sto-soneta-za-lyubovta-i-edin-za-otchayanieto?page=1)
You must be logged in to post a comment.