Отиде си Матю Пери.

Чандлър Бинг обаче ще остане завинаги.

Винаги ще имаме цветния хол с група приятели, лилавата врата и кафенето.

На екрана.

И те ще ни правят щастливи, но само за малко.

Като онзи епизод, в който Алф осъзнава, че героите от любимия му сериал никога не напускат острова. И някак всичко умира за него. Защото нищо от това не е реално. Просто илюзията за група верни приятели, които срещаме през екрана.

Но всички имаме нужда от малко красиви илюзии понякога, нали?

“Здравей, казвам се Матю… И би трябвало да съм мъртъв”

С тези думи Матю Пери започва автобиографичната си книга „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо“.

Ето още малко от нея.

За спомен

от Матю Пери.

А Чандлър Бинг все така ни очаква на екрана.

„Тогава бях настанен в рехабилитационен център в Южна Калифорния. Това не беше нищо ново – под една или друга форма съм прекарал половината си живот по болници и подобни центрове. Това е донякъде приемливо, когато си на двайсет и четири, и доста неприемливо, когато си на четиресет и две. А аз бях на четиресет и девет и все още не можех да се отърся от това бреме…

Да си го кажем направо – на четиресет и девет все още ме беше страх да остана сам, защото болният ми мозък… веднага намираше някакво извинение, за да стигне до немислимото – алкохола и дрогата. След като те съсипаха десетилетия от живота ми, се опасявам да не се върна отново при тях. Не ме е страх да говоря пред двайсет хиляди души, но се плаша, ако за една вечер ме оставите сам на дивана пред телевизора. И се страхувам от собствения си ум, от мислите си, от това, че мозъкът ми ще ме подтикне да взема наркотици – както се е случвало безброй пъти в миналото. Умът ми иска да ме убие и го зная. Постоянно съм изпълнен със спотаена самота, с копнеж, хванал съм се за идеята, че нещо извън мен ще ми помогне да се поправя. Само че аз имах всичко, което външният свят можеше да ми предложи!

Джулия Робъртс ми е гадже. Няма значение, трябва да пиеш.

Току-що си купих къщата на мечтите си – с гледка към целия град! Не може да се насладиш без дилъра си.

Изкарвам по милион долара на седмица – аз съм победителят, нали? Какво ще кажеш за едно питие? О, да, благодаря сърдечно.

…

Ако трябваше да направя всичко отначало, щях ли пак да се явя на прослушването за „Приятели“? Много ясно! Щях ли пак да пия? Много ясно! Ако не беше алкохолът да ми успокоява нервите и да ми помага да се забавлявам, щях да съм се хвърлил от някоя висока сграда, преди да навърша трийсет…

Не пиша всичко това, за да спечеля нечие съжаление, а защото е самата истина. Пиша го, защото някой друг може би е смутен от прозрението, че трябва да спре да пие – и също като мен разполага с цялата информация за последствията от алкохола, – но не може. Не сте сами, мили братя и сестри…“

Матю Пери

19.08.1969 – 28.10.2023