„Казвам се Красимира Кубарелова и съм родена във Варна. Ако има прераждане, бих искала пак и пак да се родя и да живея в този град. Влюбена съм във Варна.
Свършила съм важните неща в този живот. Родих син, бях съпруга, грижих се за родителите си, създадох дом, смях се, плаках, беше ми леко, беше ми тежко – живях и засадих розите и дърветата в моята градина.
Докато живеех живота си такъв, какъвто беше, за разтуха и удоволствие написах четири книги. В тях героините са жени, които можете да срещнете на всяка крачка. Харесвам героините си и, докато пиша за тях, си представям, че бъбрим по женски на кафе. Ту те ми разправят живота си, ту аз на тях, ту се смеем, ту си поплакваме малко даже.
Книгите ми са обяснение в любов към българката, която може и заслужава да е героиня на роман. Приличат на романи за жени, но е хубаво да се четат от мъже, за да разберат най-накрая какво всъщност искаме ние от тях.
Имената на романите ми са сладко-носталгични. Приличат на рецепти от стара готварска книга или на наръчник по готварство – „Розов храст и сладко от смокини“, „Стари шлагери и крем брюле“, „Кръстина и райските ябълки“ и „Верчето, Надежда и Любов“ – последната. Заглавията са почти толкова дълги, колкото книгите ми. Кой в тези забързани времена има време да чете безкрайни истории за любов и предателство, сила и слабост?
Не са дълги и многословни книгите ми, но са искрени, от душа написани. С лекота са написани, нека леко да се четат.
Не ровя в мръсните дебри на нашите души, не пиша за низки пагубни страсти, харесвам героите си, дори тези, които не са много положителни. Независимо какъв е човек, дали е добър или малко лош, той винаги копнее за любов, преживява раздели, предателства и пак търси любов. Пиша за хората, които се борят за своето щастие, за тези, които търсят „похлупака за своята тенджерка“ и понякога го намират.
Всеки човек пише своята приказка и живот. Думите правят живота ни. С едни и същи думи можеш да кажеш и лошо, и хубаво, и да зарадваш, и да обидиш. И за делника, и за празника думите са еднакви. Трябва само да ги подредиш като приказка, така както редиш живота си. И думите, и живота са като меда и бадемите – горчиви и сладки…
Обичам живота – в него има вяра, надежда и любов за целия свят.“ (https://kubarelova.com/)
Тази сутрин всички приятели и почитатели на слънчевата Краси Кубарелова научиха тъжната вест, че си е отишла от този свят.
Преди 11 години нашата варненска писателка беше една от първите, които дадоха рамо на зараждащата се идея „Тук сме“. Ето какво сподели тогава.
Каква е историята около това крем брюле? Правиш го често? Или си поставила за цел да го направиш? Толкова ли е съвършено вкусно (и ощастливяващо), колкото си го представих, докато те четях? Между другото, на крачка съм да се пробвам да го направя, въпреки страха си от сладкарство 🙂
Да си призная, никога не съм правила крем брюле 🙂 И нямам за цел да направя. Правя само крем карамел. Но крем „брюле“ звучи толкова вкусно, толкова изискано, че предпочетох брюлето пред карамела. Също като разликата в звученето на „Охлюви по селски“ и “Ескарго ……..”. Подозирам, че Калинка също не е станала сладкар-специалист. Но съм сигурна, че е намерила своята рецепта за щастие. Това е важно, според мен – всеки да реди живота си по своя рецепта и да прави нещо добро за хората около него.
Приключението с тичането в Морската градина – мит или реалност? Можем ли да те открием да тичаш по алеите там или си правила единични експерименти, а може би всичко е художествена измислица?
В едни далечни години колекционирах диети, но нямам спомен да съм пазила диета повече от ден, два. Бягах в Морската градина, плувах, играех гимнастика – правех всичко, за да бъда стройна като привидение. Не ми се получаваше 🙂 Наскоро открих на тавана свои дрехи от този период – ами те са за някакво много слабо момиче! А аз се мислех за толкова пълна! Трябвало е да се харесвам тогава! Сега, въпреки това, което ми показва огледалото, се харесвам 🙂
Защо реши да се откажеш от „фигурата на разказвача“ и да говориш от името на главната си героиня?
Исках романите ми да звучат искрено. Щеше ми се читателите да имат чувството, че си говорим, че споделяме, така както приятелки пият кафе и си бъбрят. Притеснявам се от авторите на „високо“ изкуство – понякога имам чувството, че те пишат егоистично, за себе си или за да представят себе си. Искам книгите ми да са рамо за всяка жена в тежък момент или на кръстопът.
Успяваш ли да се разграничиш от героините си?
Не се разграничавам от героините си. Харесвам ги и бих искала да приличам на тях. Те са интелигентни жени, които може да нямат спечелена битка, но и пленено знаме нямат, като Калинчето от „Стари шлагери и крем брюле“, например.
Имаш пълното право да не отговориш на следващия въпрос 🙂 Тази сутрин чух една реплика: „Аз искам да бъда щастливо неженен, а не нещастно женен!”. Твоите героини са в търсене на идеалния мъж. В същото време ти имаш съпруг. Е, какво е мнението ти за брака и пречи ли той на идеята за „принца на бял кон”? До колко мъжете, които „намираш” на твоите героини, приличат на твоя собствен?
Напротив. Искам да отговоря на този въпрос 🙂 За мен бракът е един „впряг“ (сещате се за корена на думите съпруг, съпруга), отговорност, общи задължения, приятелство, доверие. А принцовете са в приказките или ден до пладне. Аз имам мъж, не герой от книга, но и жената на моя мъж не е героиня от книга, така че като всяко семейство имаме и хубави и не дотам хубави моменти.
Откровено, какво е мнението на Красимира Кубарелова за приключението „на палатка”?
В детството ми обиколихме Европа с родителите ми с палатка, беше страхотно. Скоро не ми се е случвало. Зависи от компанията, за мен луксът не е важен. Но не е лукс да има вода, нали?
В едно интервю казваш, че писането вечер те разтоварва от стреса. Имаш ли си специални ритуали, докато пишеш, или трикове да те споходи музата?
Когато става въпрос за хоби, човек няма нужда да чака муза, защото прави нещо за удоволствие, а не по задължение. Не се вземам на сериозно като писател, за да очаквам посещение от муза или муз 🙂
Колко време ти отне написването на първата книга? И това ли беше първото ти публикувано произведение?
Да, това беше първото ми издадено произведение. Направих го на шега и, ако бях срещнала и най-малка спънка, щях да се откажа без да страдам.
Имаш ли момент от писането, който да ти е изключително труден? Обикновено първото изречение изтормозва доста 🙂
По-трудно ми е последното изречение 🙂
Последната ти книга е издадена през 2010 г. Очакваме ли скоро нова история?
Домъчня ми за писането. Нямах никакво време напоследък. Имам няколко почти готови неща, които искам да завърша.
Хрумвало ли ти е да експериментираш с различен жанр или различна гледна точка (напр. да се поставиш на мястото на мъж)?
Честно казано, не искам да се поставям на мястото на мъж. Но искам някога да напиша приказка – много трудно е да напишеш хубава приказка за деца. Бих искала да опитам 🙂
И искам да отговоря на един незададен въпрос от Плами от сайта „Тук сме“.
Да, харесвам младите хора, които останаха в България. Те са по-силни, по-борбени от тези, които заминаха за чужбина. И им е по-трудно. Да, и аз съм тук, с вас съм 🙂
(14.09.2012 г.)
През последните месеци всички нейни книги бяха преиздадени от издателство „Сиела“ и могат да се намерят по книжарниците.
