О, бонжур, приятели!
В началото на лятото на 2013 г. започнахме да планираме пътуване до Париж. И помня как ни казаха следното:
„Във Франция? Без да знаете френски? Абсурд! Няма да се разберете с никой! Там говорят само на френски! Защото французите са просто ужасни!“
Пристигнахме ние с влака в Париж, настанихме се в един миниатюрен кокетен апартамент в Монмартр и тръгнахме на разходка. Влязохме в едно магазинче да вземем вода и още нещо, подготвени да се престорим на баш французи със смелото „Бонжур!“. И да ви кажа – тези ужасни французи, които друго освен френски не говорят, в продължение на 3 дни бяха изключително любезни да заговарят на английски, в секундата в която чуят нашето бонжур 🙂 Та проблеми с езика нямахме.
Но да се върнем на планирането. Кой не знае Париж, кой не е бил там? Е, ние не бяхме. И вълнението беше голямо. Искахме да го направим сами, пеша и без стреса да обходим забележителностите и да се редим по опашки. Първата стъпка в планирането беше книгата „Париж, моят Париж“ на Димо Райков. Която още повече засили желанието ни да усетим този град, макар и за мъничко. И какво се случи – във френската столица, там край Сена, взехме решението да станем семейство. От тогава книгата „Париж, моят Париж“ на Димо Райков зае специално място в нашата история.
Повече от 10 години по-късно желанието за Париж пак се завърна. Но този път дългите разходки трябва да бъдат с децата.
Междувременно самият Димо Райков се съгласи да ни разкаже за „единствения град-човек в града“ по неговия неподражаем и емоционален начин.
Димо Райков е роден на 31 юли 1954 г. в Малко Търново. Завършва българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През годините е редактор в литературни издания и национални медии, съветник на Комисията по медии и култура в 38-ото Народно събрание, както и завеждащ „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика.
Нека започнем от самото начало на парижката история – от колко време живеете в Париж и какво Ви отведе там?
О, ами как да Ви отговоря? Та аз живея в Париж още от проплакването си в родилния дом на родното ми градче Малко Търново в Странджа планина, тогава Втора гранична зона, най-строго охраняваната граница на оня Варшавски договор.
Татко е бил на свръхсрочна служба на кораб в Бургас, веднага след раждането ми ни взема с мама при себе си, след няколко години се връщаме пак в родното място, после като ученик, да, едва 15-годишен, тръгвам по света, тоест към Париж, към оня „мой“ Париж на Мечтата за свобода и летене извън Планината, над всякакви граници и телени заграждения.
За мен винаги Париж е бил символът на Свободата. И аз винаги съм „пътувал“ към него.
В онова време, което вие, младите днес, почти не помните, пътуването към Мечтата Париж бе единствено възможно виртуално, всъщност по най-красивия начин – чрез въображението. Лягаш, завиваш се през глава и пътуваш, пътуваш… В родната ми къща още има специална стая – наредба, която съм кръстил „Париж“, там е пълно с изрезки от вестници, снимки, предмети с дъх на Париж, които съм събирал още от невръстно дете…
Притихнал очаквах три часа следобед, когато по радиоточката започваше предаването за нивото на река Дунав и изтръпвах от френското произношение на дикторката… И пътувах, пътувах… Пътувах и чрез книгите за Париж в старото ни читалище, и чрез ония филми на Жерар Филип, Жан Маре, Жан Габен, Ален Делон, Брижит Бардо в единственото градско кино…
Да, винаги съм пътувал към моя Париж…
Но вече съзнателно тръгнах към любимия град, когато бях… мъртъв. Да, когато душата ми бе побеляла от връхлетялото ме лошо.
Една зла жена, чието име не искам и да произнасям, ме накара да напусна на 1 септември 2003 г., болен тежко, почти сляп, неподвижен, престижната си работа в Министерски съвет, където работех точно десет години и останах на улицата. Аз, който бях намерил работа на десетки, стотици безработни, сам станах… безработен. Умирах от срам.
Но нямах друг изход, иначе си отивах… Бе страшно време, царистко. И единственото спасение, което ми дойде свише, бе – тръгвай, Димо, вече реално, към Париж!
И тръгнах. Сключих договор с издателство „Хермес“ и тръгнах. И се започна… И първо се роди предизвикалата фурор книга „Париж, моят Париж…“ през 2006 г. Колко преиздания, какъв тираж, непознат за онова време, какъв отзвук… После дойдоха и другите книги… Успоредно с това гледах и внуците си. Цял ден с децата и из Париж, вечер – зад бюрото… И ето, 14 парижки книги…
Написахте един „весел и практичен пътеводител“ – „55 тайни на Париж“. Колко време Ви отне да разкриете тези тайни? 🙂
О, това е може би най-трудният за мен въпрос.
Защото, когато пишех специално тази книга, бях в състояние, как да кажа, едно такова, да, подобно на някакъв транс.
Нещо ме бе вдигнало нагоре, нагоре… Безтегловен, ефирен, безплътен, бродещ и гледащ отвисоко..
Аз целият бях една магична вибрация.
И сега, цели 15 години след написването на тази уникална книга, аз не мога да си обясня откъде и как дойде тази сила, която ме вдигна като перушинка толкова нагоре… Откъде тази смелост у мен, та тогава бях в самото начало на парижкия си живот, откъде този кураж да обикалям от сутрин до вечер Париж, да търся, да питам и разпитвам, да преодолявам трудности, обиди, болести… И всичко това в името на една книга, на една Мечта, на едно желание да покажа на моите българи човешкото лице на Франция…
Признавам си, ако сега трябва да тръгна да пиша подобна книга, не бих го сторил. Защото вече зная какво значи да се докоснеш до такива хора, до този парижки свят, до тайните на френския характер и начин на живот, до народопсихологията на французина… Нещо, което днес ми се струва невъзможно.
Но ето, книгата е факт. Тя може да се види и прочете от всеки. Преиздадена е и се намира и в книгата „Париж – радостта от живота“.
Да, фактът си е факт.
И това ми носи удовлетворение.
Париж ли се оказа Голямата Муза на писателя Димо Райков?
Мога определено да кажа, че всички мои книги са вдъхновени от Париж! От мечтата ми по него.
Вижте, за мен Париж не е единствено географско понятие. За мен Париж е емоция, вибрация, магия, оня единствен в света, това няма да се уморя да го повтарям, град-човек, в който съм влюбен.
За мен Париж е еманацията на човешкия дух и човешкото стремление към Свободата, онова парче благословена земя, където хората се радват на живота, а не само оцеляват, но и където се борят за достойнството си и правото да бъдат хора с чест.
Едно късче земя, което „пари“ от любов към Свободата.
Тук „родих“ 14 от своите вече 19 „рожби“…
1983, 1987, 1989, 1993, 1995 – раждането бе в България, а през 2006, 2008, 2008, 2009, 2011, 2012, 2014, 2015, 2016, 2017, 2019, 2021, 2022, 2022 „родилният дом“ бе Париж …
Да, годините на публикуването на моите книги.
Всяка такава година е апогеят на едно раждане и удовлетворение. Разбира се, за хора като мен е и много мъка, почти винаги чакане и обект на завист. Просто страната ни винаги е била такава – навсякъде и всичко е парцелирано…
Който не е минал по този път, той не знае що значи да родиш книга. Която да се търси и чете и днес…
С всяка рожба изтичаше от мен капка кръв.
След публикуването ù винаги по няколко месеца съм лежал болен.
Не, ни най-малко не се оплаквам. Просто при мен така се получава. Споделям.
Само още едно ще кажа – повече усилия съм хвърлял не толкова за раждането, отколкото за да предпазя рожбите си от нашенската завист. И от лоши очи…
Но пък си струваше, о, как само си струваше!
Най-хубавите мигове, най-здравите приятелства в живота си имах и имам чрез и благодарение на книгите ми.
Имам стотици, може би и хиляди отзиви, думи на благодарност на мои читатели от различни възрасти.
Да ти пишат, че чрез книгите си променил към по-добро нечий живот…
Това е върховно усещане! Какво повече! Затова са толкова жалки тези завистници, които през всичките години са се опитвали да ме прокъсат…
А минутите, прекарани с рожбите ми – и като зародиш, и като творчески процес, и като съзерцание…
О, това са божествени мигове! Заради които всичко си е заслужавало.
Не мислете, че всичко в Париж е „цветя и рози“. Напротив. Тук за всичко се плаща. За всичко. И то скъпо и прескъпо. Особено когато си писател, роден в България, и то извън Схемата. Но това вече е друга тема. И тя е в моите книги.
Благодарен съм на Париж, че ми даде възможност да се докосна до едни от най-великите умове на човечеството. Знаете ли какво значи да общуваш като равен с равен с гении като писателите Умберто Еко, Стефан Хесел, Салман Рушди, Пол Остър, с певци като Силви Вартан, Шарл Азнавур, Тото Кутуню, с президенти, министри, депутати, кметове на Франция…
Но и със съвсем обикновени хора от цял свят, с клошари дори, да опознаваш различни култури, различен начин на живот и мислене…
Знаете ли какво ми каза клошарят Роже на кея Монтебело – когато сутрин се събудя жив, това ми стига, защото зная, че съм жив, че съм тук, че съм аз, поне още един ден, жив съм, жив…
Да, Париж ми отне много неща, но и ми даде много, много…
И наученото, и дадено ми от Париж, наложено върху онова, което носех в кръвта си от България, от мама и татко, от старото читалище, от песните на баба Злата, ме научи на нещо велико – научи ме да възкръсвам! И пак да политам.
19 мои книги…
От тях 14 са писани в Париж.
Това е!
Другото е от „лукавого“…
Да поговорим за Вашия Париж в няколко бързи и кратки въпроси.
Кой е Вашият любим маршрут, когато искате да избягате от тревоги, да проясните мислите си, да се презаредите, вдъхновите?
Нямам любим маршрут. Всичко в Париж ми е… любимо. Просто слизам от метрото и тръгвам… Където и да съм, както и да съм… Е, специално кейовете на Сена, както и Гората на Венсен, когато е топло, са вълшебни, но всяко място, всеки парк, всяка улица в Париж ти носят вдъхновение.
Веднъж чух руска екскурзоводка да напътства високо своите туристи – сега ви давам няколко свободни „минутачки“ да се разходите сами. Вървете, вървете, дишайте, дишайте въздуха на Монмартр…
Да, това е, когато дойдете в Париж, вървете пеш, без посока, без маршрут, просто вървете, изгубвайте се дори, и дишайте, дишайте Париж…
Имате ли любимо място в Париж, където обичате да пишете?
Имам толкова любими места в Париж. Но не за писане, а за съзерцание. Пиша у дома. Обикновено към три часа сутринта…
Но сърцето ме тегли винаги към мястото около Нотр Дам. Оттам наблюдавам залеза и изгрева над катедралата. Магични мигове! Там се намира и любимата ми книжарница „Шекспир“, която единствена в света работи като книжарница и… хотел. Да, хотел. Това е нейната тайна. Традицията идва от Хемингуей. И се спазва от всеки собственик. На втория етаж има пет легла, нещо като нашенски миндери, те приютяват безплатно бедни млади писатели от чужбина.
Чудна традиция, нали? Парижка.
Кулинарното изкушение в Париж, на което не можете да устоите?
Тук, в Париж, на една почтена вече възраст, разбрах омаята на храненето. Винаги дотогава се бях хранил почти по принуда.
За парижани яденето е магия. Като кажат – хайде да ядем, и…
Все едно попадаш в друг свят. Обет някакъв, тайнство, а не „наблъскване“ по нашенски, не ядене заради това да напълниш корема, а фино хапване и говорене, говорене…
Французите се хранят чрез… очите.
Малко количество, подредено изкусно в красиви и големи чинии, все едно произведение на изкуството.
Те са всепризнати гастрономи. Имат толкова специалитети. Но при сладките са ненадминати.
Обожавам еклерите, прочутите парижки еклери!
Това да хапнеш еклер – вкусен до полуда крем, посипан отгоре с тръпнещ шоколад, хапнеш и потъваш в царството на небитието… Боже, нима е възможна подобна сладост!
Ох, хайде стига, че… трябва да пазя диета… А, щях да забравя, тук почти няма мъж, който да не умее да готви. И го прави с кеф. Ама с такъв кеф, че още преди да е готово ястието, устата ти вече е пълна със слюнки…
Тази фатална, легендарна парижанка… истина ли са митовете за съвършената жена с червено червило и перфектна коса? Разпознавате ли в тълпите местните дами и какво е Вашето впечатление от тях?
Обожавам парижанките! О, тази тяхна ненатрапчивост, тази непринуденост, това преливане от шик към естественост, ами тази усмивка… Не зная друга жена по света така мило да се усмихва… Същинска сърна…
И така красиво да хапва сандвич…
Леко придърпване с устните на гарнитурата, обикновено нещо зелено, после отхапване от деликатеса и…
Никога не бях виждал до този момент подобна красота при вършенето на едно такова прозаично иначе нещо..
И никакъв фалш. Никаква фаталност. А виталност. Жажда за живот. Вибрация. На парижанката хич не ù пука какво ще си помисли за нея този или онзи. Тя сега е тук, тя сега е жива, пълна с радост от живота, тя е вибрация…
В Париж е нещо обичайно да видите възрастна дама в кафене, стилно облечена, потънала в спомени, но и готова за танци… Когато е топло, кейовете са пълни с възрастни дами и господа, танцуващи под небето… Тук има безброй асоциации и клубове, в които парижанката е център. И никой никога не споменава и дума за възраст. Никога!
Няма да забравя един разговор по телевизията, в който няколко дами, наближаващи стоте, се възмущаваха, че рекламните агенции не показват сексапилно бельо за… тяхната възраст…
И бяха възмутени, и сърдити, че са пренебрегнати… „Да, и ние искаме нещо по-така, еротично, радващо окото на нашите обожатели…“
Мога до утре сутринта, че и по-нататък да Ви отговарям на този въпрос. И то с усмивка. Но думата вече имат книгите ми, там парижанката е в стихията си…
С една дума – парижанката, това значи „класа“!
А какъв е мъжът парижанин?
Е, тук вече Вие като красива жена имате думата.
Но ако трябва с една дума – кавалер… Деликатен, нежен, усмихнат, и много-много влюбчив…
Е, не е много верен, почти нямам приятел и познат местен, който да не се е развел поне един път, обаче си поддържат връзка с всички жени и деца, събират се заедно по празници – удивителна картина – двете или трите жени, рояк деца… Възможно ли е това у нас?
Да, интересни са мъжете на Франция. И аз, например, с моя почти 50-годишен брак, им изглеждам… е, не казват какъв им изглеждам, французите са деликатни хора, но малко така, със съжаление ме поглеждат. Или може би със завист, това вече не мога да кажа, ха-ха…
Любимият Ви сезон в Париж?
Няма ден, в който мои читатели да не ме питат кога е най-добре да дойдат в Париж… Винаги отговарям – в Париж е чудно, когато и да дойдете. Но най-красиво е през май и септември, според мен, разбира се. Тогава има слънце. А когато има слънце, Париж е божествен! Месец май, месецът на момичетата-цветя и септември, месецът на най-многобройните и витални парижки срещи… Това са месеците, в които Париж най-пълно и от сърце диша по улиците си… Песни, танци, любов…
Париж в една песен?
Е, „О, Шан-з-Елизе…“, разбира се…
Но ще Ви кажа нещо лично, почти винаги със звуците на тази чудесна песен започвам да си тананикам и „нашата“, на Михаил Белчев – „Булевардът с лиричния ритъм, аз не сменям за „Шан-з-Елизе…“
Да, две песни в една… Франция в България и България във Франция…
Едно непрекъснато сливане… Красиво, нали?
Всъщност това се опитвам да правя и цял живот и с книгите си – да бъда посланик между двете ми страни – България и Франция. Защото американският президент Джеферсън го е казал толкова добре: „Всеки човек си има две родини: своята и Франция!“
Велико, нали?
Париж в едно изречение?
Големият поет Анатол Франс го е казал преди мен:
„ВЪВ ВСЕКИ ГРАД ИМА ПО НЕЩО, В ПАРИЖ ИМА ВСИЧКО!“
И за финал, моля Ви да довършите:
Тук съм…
в моя Париж, в моята Мечта… Но същевременно съм и в моята отсечка, там, родната Странджа – да, оная пътека от манастира „Свети Илия“ над селото на моите родители, Стоилово, където всъщност е избухнало Преображенското въстание, та до отсрещната легендарна местност „Петрова нива“, странджанското Оборище, с паметника на славните комити, едни от които са били и моите прадядовци.
Благодаря за вниманието!
Поздрави на читателите на Вашия проект!
И ви очаквам всички в Париж!
Всички сме Тук, в Париж и Странджа… С моите книги…
You must be logged in to post a comment.