Пан наблюдава Дара цял месец.
Месец, след като тя му каза, че повече не може да бъде с него.
През първата нощ стана и написа на лист:
„Дара… Дали наистина те обичам… или вече не знам как да бъда сам?“
Сгъна го и го прибра зад саксията с единственото им растение. Място, което Дара нямаше да открие.
Седем нощи по-късно измъкна листа, разгъна го и продължи:
„Дара… Повече от всякога съм влюбен в твоята решителност.“
Две седмици по-късно слушаха заедно музика. Всеки беше в своя собствен ум. Никой не искаше да приюти чуждите мисли. Главите им и без това си имаха достатъчно работа. Мозъкът на Дара първи се отдаде на почивка.
– Пан, искаш ли да танцуваме?
– Дара? Добре ли си?
– Не. Хайде да танцуваме.
Танцуваха. Мълчаха.
И танцуваха. И мълчаха.
Прегърнати.
С мълчанието си се върнаха години назад.
Мозъците им почиваха.
Никой не мислеше реплики, отговори, обвинения, оплаквания…
Танцуваха, прегръщаха и мълчаха.
Дара слушаше как тупти сърцето на Пан.
Много бързо.
Туп-туп-туп-туп.
Дали е нормално?
А ако сърцето му й е обидено за вечни времена и това е начинът да й каже.
Туп-Дара-туп-не-туп-ме-туп-търси-туп-повече.
Затвори очи, за да накара мозъка отново да спре.
Трябва му почивка.
Трябва да се върне към танцуването, мълчането и прегръщането.
Чу ли, мозък?!
Заспа.
И сякаш предаде щафетата на мозъка на Пан.
Той веднага пое предизвикателството.
Събуди се и започна да разсъждава.
Дара винаги ли е била толкова гореща?
Дали е нормално?
А ако вече го мрази толкова силно, че физически не може да понася близостта му?
Затвори очи, за да накара мозъка отново да заспи.
През нощта се събуди по никое време. Отиде до листа, разгъна го и продължи:
„Дара… Защо не обичаш да танцуваш? Само ако знаеше колко си прекрасна тогава…“
Минаха три седмици от момента, в който Дара опита да сложи ред в живота им и съобщи, че вече не могат да бъдат заедно.
Три седмици, в които животът им беше всичко друго, но не и подреден.
Не можеха да спят, не можеха да ядат, не можеха да си повишат тон.
Три седмици… дори не беше Студената война. В тяхната къща се разиграваше единствено Голямата депресия.
Беше време за вечеря. Дара наливаше вода в чашата. Трениран през изминалите три седмици, мозъкът й отново заспа. Толкова дълбоко, че забрави за чашата и отпусна ръката си. Прас! Кой да очаква, че тази нищо и никаква чаша ще вдигне подобен шум? Навсякъде имаше вода и стъкла. Кракът й беше порязан. Потече кръв. Трябваше да бъде страшно. Очакваше се да има суматоха, суетене, някой да припадне при вида на кръв.
И двамата мълчаха. Никой не реагира известно време. После Дара се събуди. Наведе се и събра по-големите стъкла. Отиде за прахосмукачката и се справи с по-малките. Не обърна внимание на крака си. Пан стана и излезе от стаята.
През нощта записа в листа:
„Дара… Исках да се погрижа за крака ти днес. Но ти беше толкова далеч от мен. В друга стая. В друг апартамент. В друг блок. В друг град. В друга държава. Останахме ли поне на една планета?“
Измина месец.
Дара се събуди.
Първото, което видя, беше увяхналото растение срещу леглото им.
Единствената саксия в къщата им.
Растението първо се предаде на мъчителния въздух на раздялата.
Дара се разплака.
Не беше готова да се раздели с него.
Стана, отиде до кухнята, наля малко вода и се върна да го полее.
Тогава видя сгънатия лист.
Прочете го.
Продължи да плаче.
Опитваше се да затваря очи, но мозъкът не искаше да заспива отново.
Вечерта Пан се прибра.
Дара го посрещна облечена и обута.
– Пан, хайде да се разходим до морето.
– Даричка, изморен съм. Моля те.
– Разбирам. Тогава ще отида сама.
– Защо сега?
– Нуждая се от него.
– Точно сега?
– Повече от всякога.
– Да продължа ли да питам?
– Ако ти е интересно, ще продължа да обяснявам.
– Да. Моля те.
– Пан, нуждая се от една пътечка, обратно към морето. Разбираш ли?
– Не.
– Когато всичко се прецака и отидеш до морето, и стъпиш на пясъка, и старателно събереш много песъчинки в обувките си, и продължиш да вървиш, и стигнеш до края, и усетиш как вълните влизат при тях в обувките ти, и знаеш, че си прецакал любимите обувки, така, както се е прецакало и всичко останало, и някак всичко си идва на мястото…
– Две прецаквания възвръщат хармонията във Вселената?
– Виж как ме разбираш. И понеже всичко прецаках – време е да отида да прецакам и новите кецове.
– Има ли шанс да се върнеш при мен?
– Всичко зависи от морето, Пан.
– И от кецовете, Даричка.
