„Пан и Дара“… кратки разкази за „добро утро“
5 разказ:
„Измислих подарък за рождения ти ден!“
– Пан, измислих подарък за рождения ти ден!
– Браво! Имаш още 3 месеца да го купиш!
– Не, Пан, ще ти го купя днес и утре ще го пробваме.
– Решено?
– Току що.
– А защо 3 месеца преди рождения ми ден?
– Защото сега му дойде времето.
– И ако забравя за него след 3 месеца?
– Никога няма да го забравиш.
Час по-късно Дара и Пан отидоха до магазин за детски играчки. Дара забрани на Пан да влиза с нея. След 10 минути тя се върна с торба.
– Почакай до утре.
На другия ден Дара го събуди в 7:15. Вече облякла банския си, върху него любимата си тениска с надпис „Обичам те до гроб, колкото паница с боб“, под която се подаваха протритите й дънкови панталонки. Винаги рошавата й коса беше прибрана на опашка, вирната толкова високо, че стърчеше над главата й. В едната си ръка държеше приготвената чанта с плажни хавлии и сандвичи за закуска, а в другата – торбата от вчера. В този си вид тя се надвеси над Пан.
– Таралеж, не е ли малко рано за плаж?
– Ставай, Пан, нямаме никакво време!
– За къде бързаш…
– За подаръка ти. Сън не спах от нетърпение. Толкова се вълнувам за теб. Само ако знаеш колко щастлив ще те направя днес.
Пан още не беше на нейната дрогирана с ендорфини сутрешна вълна. Завъртя се на другата страна и старателно се омота в завивката. Опитът го беше научил в подобни моменти да очаква погъделичкване по петата… не дай си боже да е малко по-нагоре от петата… Но не очакваше това, което се случи.
Усети как Дара се надвеси над него и го целуна по ухото. После така силно го издърпа, че за момент се зачуди дали не сънува?
– Дара! Полудя ли?!
– Да, по теб. Сега ставай. Отиваме на плаж.
Половин час по-късно успяха да излязат. По пътя изядоха приготвените от Дара сандвичи.
– Сега вече сме готови за приключение!
Пан все още гледаше недоверчиво и заспало. Плажът вече се пълнеше с хора. Дара настоя да седнат съвсем близо до водата.
– А ако ни се намокрят хавлиите?
– Голям праз… мога да си ходя с мокро дупе аз…
– Уф… днес ще бъде дълъг ден.
Дара старателно се опитваше да игнорира сутрешното му настроение. За да не му даде възможност за ново мрънкане, отиде до торбата. От нея извади кофичка за пясък, лопатка и различни формички.
– Заповядай, Пан. Днес ще си направим пясъчен замък.
– Това ли ще бъде подаръкът ми?
– Почти. В основите му ще заровя ей това малко шишенце, в което ти затворих послание. Ще оставим замъка тук, а след 3 месеца, на рождения ти ден, ще дойдем да го прочетеш.
– И той ще ме чака?
– Замъкът ли? Е, той може и да си е тръгнал.
– Но мислиш, че посланието ще е още тук?
– Много е важно да е тук.
– И не вярваш, че междувременно някой ще го изрови или водата ще го повлече навътре?
– Ще го заровя много, много, много дълбоко.
– Ама наистина ли си вярваш?
– Наистина.
– Може ли все пак да скриеш в себе си едно копие на посланието… за след 3 месеца?
– Не, разбира се.
– Защо, разбира се?
– Защото при истинските подаръци няма копия. Налага се да вярваме, че ще те чака тук.
– А защо ни е замък?
– Всяко момиче трябва поне веднъж в живота си да построи пясъчен замък…
– Значи подаръкът е за теб?
– Слушай де! Всяко момиче трябва поне веднъж в живота си да построи пясъчен замък с момчето до себе си. Имаш честта да получиш за подарък моя избор да строя точно с теб.
– Какъв вълшебен ден…
Дара реши да подмине иронията.
3 месеца, без 1 ден, по-късно.
Дара гледаше снимка на лаптопа си – техният първи пясъчен замък. Получи се забележително ужасен. Тя му направи 46 снимки. Обожаваше го.
Дали посланието стои още?
Или за пореден път Пан щеше да бъде прав?
Наистина не направи копие.
Беше важно за нея да изпробва съдбата.
Това щеше да бъде знак – писано ли им е да бъдат заедно завинаги?
На другия ден Пан стана на 27. Отидоха до плажа. Духаше силен есенен вятър. Беше толкова студено, че Дара очакваше да завали първият сняг.
Ровиха дълго на мястото, за което бяха убедени, че е същото.
Не откриха нищо.
На връщане Дара го почерпи в сладкарница.
Гърлото й беше свито.
Дали съдбата й показваше, че е време да вземе решение?
Или Дара нарочно нагласи всичко така… безнадеждно за тях?
Месец по-късно Пан се разхождаше със своя приятел и неговото куче на плажа. По едно време хрътката Кънчо зарови муцуна в пясъка. След минута се върна с малко шишенце.
Пан се ухили до уши.
Закъснелият подарък!
Отвори го.
На малко листче вътре прочете:
„твоя съм“
Следва продължение…
