Дара и Пан бяха заедно точно от една година.

Бяха решени да направят нещо запомнящо се.

Толкова бяха решени, че не успяха да измислят нищо.

В крайна сметка, Дара и Пан си останаха вкъщи.

 

Слушаха музика.

Хапваха домашен шоколад.

Пиеха лимонада.

Луната изгря и те официално отбелязаха едно-годишен-юбилей.

 

– Дара, знаеш ли какво си мисля?

 

Мълчание над синята чаша с лимонада.

 

– Мисля да направя нещо… ама искам да стоиш много сериозна и да не мърдаш, чу ли?

 

Кимване над синята чаша с лимонада.

 

Пан я целуна по нослето и малко несръчно придърпа крачето й към себе си. Взе черен химикал и го допря до кожата й. Нарисува две кръгчета и човече между тях. Остави химикала и погледна към Дара с широка усмивка.

 

– Познай какво е това?

– Човече между Луната и Слънцето?

– Дрън-дрън! Това съм аз… не се смей де, не съм свършил! Та това съм аз и ти предлагам да се оженим. Е?

 

Последното почти не се чу, но пренесе през цялото тяло на Пан ужасно гореща (сигурно колкото Слънцето) вълна. Усети как целият се изпоти. Беше си голямо напрежение… И определено не му стана по-леко щом чу как Дара се разсмя. Погледна я намръщен.

 

– О, стига, Пан, усмихни се или няма да приема! Признай си, че това е най-неясното предложение за брак… Ами че то много повече прилича на галактическа карта!

– Значи ако се усмихна, ще кажеш „да”? – повтори объркано Пан.

– Разбира се, бухал. Но още не виждам усмивка. А честно казано ми се ще да запомня това предложение с малко повече настроение.

 

Пан се ухили до уши.

 

– Твой ред е, таралеж.

 

Тя също се усмихна и взе химикала. Протегна ръка към корема на Пан и написа „да“.

 

На другия ден, докато се опитваха да измият написаното, единодушно решиха да изчакат.

 

Докато се дипломират.

Докато си намерят работа.

Докато имат собствен дом.