„Пан и Дара“… кратки разкази за „добро утро“
14 разказ
„Пан, на света има твърде много сняг днес… остани при мен“
Пан е дете на зимата.
Пан обича да играе в снега, да се пързаля по леда и да гони студените ветрове.
Дара е дете на домашната зима.
Дара обича да гледа снега, леда и ветровете от вкъщи.
За предпочитане – с Пан.
За Дара моментът, в който завали истинският голям сняг, е време да общува със своето момче.
И нищо не може да я убеди да замени тази зимна близост с някакви си снежни игри.
Пан вече знае какъв отговор ще получи в първия ден с бели преспи:
– Пан, на света има твърде много сняг днес… остани при мен.
В тези безценни мигове на близост и откровение през годините са се появили едни от най-ярките им „семейни моменти“.
Пан я наблюдаваше, докато мие засъхналата тава от снощи. Същата, в която тя доброволно реши да му изпече за първи път пилешки бутчета. Жалко, че поне не се беше сетила да я накисне. Реши да й спести и този коментар.
– Дара, мисли си колко ме зарадва снощи.
– Мисля, мисля…
– Не ти личи…
– Да ти кажа честно, Пан, и на теб не ти личи колко си ми благодарен.
– Ужас! Права си!
Пан стана от малкия кухненски диван. С един скок се озова при Дара и я целуна по носа.
– Обичам те… когато държиш гъбата, цялата напоена с веро.
– А ако не я държа? Тогава не ме ли обичаш?
– Тогава не го усещам толкова силно.
– Защо?
– Докато държиш гъбата с веро, гледаш съсредоточено, обмисляш кое да изплакнеш първо, как да подредиш след това съдовете да съхнат… красива си.
– Пан… мислиш, че съм ослепително красива, когато мия чиниите? Тук има нещо съмнително…
– Не, Дара. В тези моменти не ме заслепяваш. Напротив. Отваряш ми очите за това, че сме истински заедно. И съм доволен.
Дара не вярваше на ушите си.
Една проклета загоряла и засъхнала тава ги върна обратно 5 години назад, в началото на връзката им.
Когато все още имаха какво да си кажат.
Когато не беше неловко да признаят, че се обичат.
Когато беше въпрос на чест първи да направиш комплимент.
Когато Пан… все още говореше за тях двамата като за едно цяло.
– Пан, вече знам как са се появили веганите?
– Казвай.
– Като са ги накарали да си измият съдовете, ден и половина след собственото им готвене…
– Пан, да организираме следобеден чай?
– И какво е следобеден чай?
– Чистим къщата, каним приятели, правим сладкиши, варим чай, пускаме музика, посрещаме и се социализираме.
– Звучи ми като женско събиране.
– Ще съберем мъже… нямаш грижи.
– Искаш да съберем вкъщи мъже на чай и сладкиши?
– Да!
– Липсват ти повече мъже в тази къща?
– Да, Пан! Винаги съм мислила, че на хола му липсват точно три неща – втора крушка на лампата, нов килим и още четирима мъже на дивана.
– И какво ще ги правиш всички тези мъже?
– Ще си ги глезя.
– Повече, отколкото глезиш мен.
– Зависи… ако ми сложат втора крушка на лампата…
– Предателка.
– Пан, нали знаеш колко мъже са нужни, за да сменят крушката в хола?
Той я погледна сърдито.
Стана, отиде в килера, извади нова крушка, върна се, качи се на стола и я сложи.
Дара се ухили.
– Изминалите 3 месеца ни научиха на нещо. Необходими са петима мъже, за да сменят крушката в хола – един Пан и четирима въображаеми, които да го стреснат да действа.
– А аз колко жени трябва да измисля, за да измиеш пода в кухнята?
– О, скъпи, дори моята ревност си има граници… и те стигат до пода в кухнята. Е, ще правим ли следобеден чай?
– В някой друг живот.
Дара беше бясна.
Минаваше 13 ч.
Беше неделя.
И тя умираше от глад!
– Пан, моля те, моля те, моля те, стани от компютъра и отиди да приготвиш обяд!
– Дара… за 67-ми път… не! Имам работа!
– Не можеш да имаш работа в неделя на обяд, след като дори още не сме яли!
– За 68-и път – да, имам работа! Отиди и приготви ти обяд!
– Въпросът е принципен! Вчера ми обеща!
– Кога съм ти обещавал?!
– Когато сутринта се събудихме и ме пита колко е часът. Аз казах, че е 8:15. Ти отговори, че не е. После предложих да се хванем на бас за един обяд. Съгласи се. Оказа се, че е 8:15. Така че… един обяд, сега!
– Дара, това беше на майтап!
– Никога… никога… никога… не си прави шега с обяда! Особено, когато съм гладна!
Естествено спорът им беше смешен и пресилен. И двамата го знаеха. Харесваше им да се вживяват толкова в него. Чувстваха се като истинска темпераментна лудо влюбена двойка, излязла от латиноамериканските сериали, които така и не гледаха. Ако не бяха толкова далеч от кухнята, може би някой даже щеше да метне чиния към стената… ей така, за повече драматизъм. Всъщност нямаше да е Дара… беше достатъчно умна, за да се сети, че после ще й се отвори чистене. Не, мерси.
Докато всеки си размишляваше за правотата на позицията, Пан приключи своя толкова важен e-mail. Сега беше свободен да й сготви. Имаше само един проблем – никак не му се искаше да наруши тази неделна идилия. Бяха като истинско каращо се в почивния си ден семейство. И все пак…
– Дара, по скалата от 1 до 10 колко си гладна?
– 246!
– Толкова много…
– Всъщност вече е 248!
– И какво искаш да ти сготвя?
– Пилешки бутчета с картофи на фурна.
– Нямаме бутчета…
– То и картофите свършиха…
– А какво имаме?
– Хъм… помниш ли кога последно пазарувахме?
– Беше светло… беше през седмицата… беше… понеделник!
– Значи нямаме нищо.
– Хем искаш да ти сготвя, хем не се подготвяш! Тц тц тц…
– Е, не мога хем да печеля басовете, хем да те подготвям за срамното поражение!
Пан се засмя.
Отиде в кухнята и отвори хладилника.
Парче сирене, 4 яйца и половин бурканче сладко от круши. Перфектно.
– Дара, заповядай.
– О, обядът е готов… при това само след 10 минути.
– Майсторът си е майстор!
– И какво ще ядем?
– Яйца на очи с филийки хляб, топнати в сладко от круши и поръсени с настъргано сирене.
– Фантазия…
– Знам.
– А какво ще пием?
– За пиене… нищо не каза…
– Тогава нека бъде вода. „Наздраве“ за тея яйца на очи, които събуди най-после. В 13:40!
Следва продължение…
