През 1977 г. американският писател Ейвъри Корман пише история за американско семейство, която се превръща в “социален феномен”. Две години по-късно романът му е екранизиран, като в г-жа Крамър и г-н Крамър се превъплъщават Мерил Стрийп и Дъстин Хофман. Няколко месеца по-късно и двамата печелят Оскар за ролите си.
С този филм за първи път разводът заема централно място в холивудското кино.
“Пиши, каквото чувстваш.”
Ейвъри Корман твърди, че това е неговата тайна.
В случая с романа “Крамър срещу Крамър” обаче се случва още нещо. По негови думи е късмет, че книгата излиза в точното време на точното място. Америка през 70-те години изживява “семейна криза” – движението за права на жените е в разцвета си. Все повече съпруги искат да работят наравно с мъжете, така че грижите за дома и децата вече не са техен приоритет. Усеща се огромна ненавист към мъже.
В началото на 80-те години се оказва, че 4 от всеки 6 съпруги вече работят извън домовете си. Все повече двойки отказват да сключат брак. Всяко 7-мо дете се отглежда и възпитава от един родител, а в големите градове и всяко 4-то. Макар да е художествена измислица, “Крамър срещу Крамър” звучи почти като документален репортаж за зараждането на недоволството в жените и последиците от това.
“Не е необходимо младите бащи да постъпват като своите бащи. Не е срамно да изпитват чувства, всъщност е препоръчително. Сега е в реда на нещата бащата да остане част от живота на детето след развод. Но в моето детство родителите ми се разведоха и никога повече не видях баща си. Бащата Тед Крамър е идеализирана версия на този, когото нямах.”
“Когато седнах да пиша “Крамър срещу Крамър”, децата ми бяха на 5 и на 2. Хората решиха, че разказвам за собствения си развод. А всъщност това беше моето любовно послание към жена ми и децата ми.”
Това не е типичната любовна история. Но е трогателна история за любовта между баща и син.
Накратко ето как започва тя:
„… Джоуана Стърн беше дошла в Ню Йорк с диплома по хуманитарни науки от Бостънския университет, но скоро откри, че с тази диплома не може да покори града. Наложи й се да изкара секретарски курсове, за да стане секретарка, и започна да се мести от една „блестяща служба“ на друга „блестяща служба“; колкото повече се усъвършенствуваше, толкова по-досадна ставаше, докато накрая постъпи като отговорен секретар в рекламния отдел на Дж. Уолтър Томпсън.
На двадесет и четири години си нае за първи път самостоятелен апартамент. Имаше връзка с един женен мъж от службата и присъствието на съквартирантка беше неудобно.
… Но всичко започна да се повтаря. Бил, жененият мъж, с когото ходеше в момента, заместваше напълно Уолт, женения мъж от миналата година, а от неженените Стан, който се появи след Уолт, но преди Джеф, заместваше напълно Майкъл, появил се след Джеф и преди Дон. Ако продължаваше с това темпо, на тридесет години щеше да е спала с повече от две дузини мъже, а това вече заплашваше да развали собственото й мнение за себе си. Започна да се чувствува лекодостъпна и износена.
… Тед Крамър беше стигнал до това положение на тридесет и няколко години, след като беше имал вземане-даване с много жени, появили се и изчезнали в живота му. Беше завършил Нюйоркския университет с диплома по административно управление, която му даваше право да се занимава с всичко или с нищо…
— Джоуана, искам да се омъжиш за мен. Моля те. На никого досега не съм казвал такова нещо. Ще се омъжиш ли за мен?
— Да. О, да.
Те се прегърнаха с истинска нежност и чувство, но под всичко това се таеше благодарност за възможността да докажат, че в края на краищата са здрави и нормални, че не трябва да се разхождат повече с чаша в ръка, с търсещ поглед.
… Когато Джоуана му показа за първи път корема си, за да „го“ чуе, той каза, че това е чудо. Каза го механично. Първите признаци на живот не го заинтригуваха истински. Идеята да си имат бебе беше нейна и той я прие като следващата логична стъпка в брака.
… Всички те, родители на по едно малко дете, се събираха да ядат „бьоф бургиньон“ и да обсъждат по време на ядене стомашната перисталтика и привикването към ходене в тоалетна, да сравняват (това бе станало за тях натраплива необходимост) как се развиват децата им, които вече стояха прави, вървяха, приказва, пишкаха в гърне, акаха на пода; те просто седяха и поддържаха такива разговори. Даже когато в даден момент някой извикаше: „Ей, не може ли да приказваме за нещо друго?“, темата не се сменяше рязко и пак оставаше свързана с основния разговор — отглеждане на деца в Ню Йорк, държавни или частни училища — и от време на време, но не особено често, се споменаваше за гледани филми или прочетени книги, сякаш някой от присъствуващите имаше време да чете.
… Тед получи повишение в службата и си го обясни с факта, че е станал баща — сякаш бе приет за член на някакъв клуб.
… Обществото на Джоуана се състоеше от няколко приятелки от пейките в парка, от няколко бавачки, които даваха по малко съвети, и от Телма — компанията съвсем не беше живописна като компанията на Тед в представите на Джоуана — той ходеше на работа, където се срещаше с хора, по-високи от осемдесет сантиметра, които говорят със завършени изречения. А в нейния свят нямаше никой — нито познатите от пейките в парка, нито старите й приятели, нито Тед — с когото можеше да сподели своята мръсна малка тайна.
Тя намекваше за нея, но те не искаха да я чуят.
— Аз обичам детето си — каза тя веднъж на Телма. — Но по принцип то ми досажда.
— Досадно е да си майка, Тед. Никой не го признава.
— Е, няма как. Особено през първите години. Но той е прекрасен, нали?
Тед просто не искаше да чуе думите й. И този път той се обърна и заспа.
Тед беше в стихията си. Нерешителен като по-млад, плах и задълбочен, на тридесет и девет години той се беше превърнал в компетентен рекламен агент.
Джоуана стоеше в къщи и се опитваше да върши нещо, докато Били строеше гараж от кубчета и викаше: „Играй с мене, мамо!“, а тя с усилие държеше очите си отворени в четири часа следобед и се въздържаше да не си налее чаша вино, преди да стане пет.
— Тед, искам да работя.
— Какво искаш да кажеш?
— Направо затъпявам. Не мога да прекарвам дните си с едно двегодишно дете.
…
— И заплатата ти ще трябва да покрие разходите за домашна помощница или за жена за гледане на дете, или за каквото и да е. Искам да кажа, че не сме толкова богати, та да губим пари от твоето ходене на работа.
— Ние вече губим от това, че не ходя на работа.
— Какво приказваш? Ти си страхотна майка. Били е прекрасен.
— Били вече не ми е интересен. Омръзнали са ми неговите тъпи бебешки игри и тъпите му кубчета. Ти си говориш с възрастни хора, а аз седя на пода и строя гаражи.
— Знаеш ли, че много бързо забравяш. Накрая ти беше омръзнала и работата, спомняш ли си?
— Тогава ще работя нещо друго.
— Какво? Къде ще ти плащат достатъчно, за да покрием разноските?
— Някъде. Имам опит в рекламата, нали?
— Ти беше секретарка, Джоуана. Това е всичко.
— Не съм била. Бях помощник на…
— Само на хартия. А в същност беше секретарка.
— Това е отвратително, знаеш ли?
— Съжалявам. Казвам истината. И изобщо не виждам смисъл в това да се нарушава спокойният живот на едно двегодишно дете, за да можеш ти да бъдеш секретарка в някаква кантора. Минало ти е времето за това.
— Идвам, идвам! Бях в банята! Не можеш ли сам да си вземеш камиона, боже мой?
— Мамо, недей да ми крещиш.
— Спри да плачеш, дявол да го вземе!
Той се разплакваше още повече, тя го вземаше и го успокояваше, а нея нямаше кой да я успокои.
… Едноседмичната ваканция през август се оказа безкрайно дълга за нея. Тед искаше да говори за сделки, за службата, за това дали ще остане на работа до края на годината. Тя разбираше, че сега той е изправен пред труден момент, но същото се отнасяше и за нея. Защо не говореха по-често за нея? Но нима е възможно да се говори интелигентно за дреболии! Купищата незначителни проблеми, с които трябваше да се занимава, я задушаваха. А за него това бяха маловажни неща.
Когато върна лодката на кея, видя, че нейните двама мъже стоят край водата. На един конец бяха завързали шише от мляко, в което имаше хляб, и ловяха малки рибки в шишето. Не бяха забелязали, че я няма.
… Джоуана намери статии от разни списания, в които се описваше нейното положение. Тя не беше ненормална. И други майки, някои поне, се чувствуваха като нея. Да си майка, да си стоиш в къщи, не беше лесно. Беше досадно, тя имаше право да се сърди и не беше единствена. Макар че живееха в Ню Йорк, тя, Телма и Ейми бяха провинциалистки, които седяха по площадките за игра и чакаха децата им да пораснат, докато стане пет часът и дойде време за агнешки котлети.
… Тед беше убеден, че бракът му не е по-лош от браковете на всички останали.
Трябва да си родят още едно бебе, което да ги сближи, както в онзи момент, когато се раждаше Били. И не бива да чакат. Тед, Джоуана и Били и още едно красиво, малко същество. Ще бъдат истинско семейство, ще обикалят града с колелата си, ще бъдат като от реклама. Първите години са трудни, но после става по-лесно, а и те вече са минали веднъж по този път и това ще им бъде от полза. И ако побързат, след няколко години децата ще излязат от бебешката възраст и те ще бъдат едно красиво семейство — неговата красива жена, неговите красиви деца. И така, за да може да се изяви по някакъв начин, да си създаде един прекрасен свят, в центъра на който да стои самият той — съпругът, бащата като в собствено владение, — за да забрави всички стари, потиснати тревоги, че не е красив, всички случаи, когато родителите му не са били доволни от него, всички години, през които се е мъчил да намери мястото си в живота, той ще се сдобие с нещо изключително, със своя красива, малка империя, която в самозаблуждението си искаше да построи от купчина пясък.
… Тя искаше да го събуди и да му каже: „Били, Били, недей да ставаш на четири години, бъди на една годинка и ще започнем всичко отначало, аз ще играя с теб, ще се смеем, няма да крещя толкова много, няма да се караме толкова много, аз ще те прегръщам и ще те целувам, ще те обичам много и ужасните две годинки няма да са ужасни, аз ще бъда добричката майка и трите годинки ще бъдат прекрасни, а като станеш на четири, ти ще бъдеш моят малък мъж и ще ме държиш за ръката на улицата и двамата ще си приказваме за всичко, аз няма да бъда идеална, не мога да бъда идеална, но няма да съм лоша, Били, няма да съм толкова лоша и ще бъда по-внимателна, и ще те обичам повече, и ще ни бъде толкова хубаво — аз наистина ще се опитам, само ако можехме да започнем всичко отново, Били.“ Но Джоуана отиде в кухнята, за да не го събуди с плача си…“
