Шийна се ражда в Ирландия.
Израства в Индия.
Мести се в Бруклин и се влива в редиците на нюйоркчаните.
През 2001 г. Шийна заминава за Сараево, за да снима документален филм за разрушения град. Това е нейният дипломен проект. Не познава никого. От онлайн познат научава за момче, което е израснало в британско семейство и знае английски език. Единственото, което получава, е негова снимка и името му. Издирва го няколко дни, но го открива. Заснема филма Urbicide.
3-4 месеца след завършването на филма, с който Шийна се дипломира успешно, нейният любим град напомня за Сараево. След 11 септември Ню Йорк вече не е същият. Шийна също. Докато обмисля как да продължи, неусетно минават години.
Шийна има успешна кариера в рекламна агенция. През 2009 г. се озовава в най-мрачния период от живота си – изпитва единствено нещастие, апатия, липса на удовлетворение. Най-шокиращото за нея обаче се оказва, че вече няма никакъв творчески заряд.
„Когато работиш в рекламна агенция и усетиш абсолютна липса на креативност, положението е плашещо. Прииска ми се да се отделя от всичко това, да направя нещо различно, нещо, което да остави следа… да има някакъв смисъл.“
Шийна е тренирана да манипулира хората да купуват без да имат нужда. Започва да се замисля за собственото си жилище, за всички вещи, с които се е обградила, за чудовищно нарастващото консуматорство. Малко по малко се появява бегла пътечка пред нея, но все още не може да я насочи в конкретна посока.
Размишлява за силните си страни, за уменията си да привлича вниманието на клиенти. Иска да събере средства за кауза, но да избяга от съществуващата в момента концепция с даренията.
„Едните – привилегированите, дават на другите – непривилегированите. Това разделение не ми звучи правилно днес. Сега сме по-свързани от всякога. Не сме „аз“ и „те“, а „ние“. Исках да създам форма на споделяне, преживяване, което да не е сериозно и тъжно, а вълнуващо, забавно. И така започнах да мисля за нещо, което ме развеселява – и това е модата. Но щом започнеш да мислиш за модата, се сещаш колко проблемна в момента е тази индустрия. И се замислих, че днес за нас говори повече това, което консумираме, отколкото – което създаваме.“
Колкото и проблемна да е модната индустрия, Шийна я обожава. Това е нейният вълнуващ начин да изрази себе си, настроението си, намеренията си.
„Най-достъпната и демократична форма на изразяване – всеки я носи, тя е част от дневния ни режим. И реших – ще взема нещо от ежедневието ни и ще го превърна в забавен ритуал. И така всичко започна.“
Шийна обявява дуел на апатията и липсата на идеи. Решава, че ще се впусне в едно риалити приключение. Директно от апартамента си в Бруклин. Шийна Матейкен ще носи една и съща малка черна рокля в продължение на 365 дни. Но ще я трансформира всеки ден, без да купува нищо ново. Позволява си единствено да ползва стоки втора употреба и дарения.
Създава уеб сайт, в който да качва снимки всеки ден. Само с един клик посетителите могат да даряват средства за Akanksha Foundation – фондация в Индия, която осигурява образование на бедни деца. Всеки може да коментира и да дава идеи. На шега се появява още нещо на сайта.
„Всъщност поставих на шега един бутон на сайта „Дарете аксесоари“… с което просто исках да окуража приятелите си да ми дават това онова за обличане. Защото знаех, че няма как да изкарам цялата година само с това, което е в гардероба ми. Но се оказа, че говоря на много повече хора. И така пощата ми се задръсти от съобщения на хора, които искаха да изпращат дрехи и аксесоари. С екипа ги отсявахме внимателно, защото целта не беше да се затрупам с още повече вещи. В края на проекта всички дарения бяха пуснати на търг, а средствата отидоха към фондацията.“
Приятелка на Шийна създава малката черна рокля – семпла, с копчета и лека материя. Ушива 7 идентични рокли и на 1 май 2009 г. започва The Uniform Project.
„Започнах да блогвам всеки ден, да туитвам, да споделям във Facebook. Приятели споделяха. След това ни откриха медиите и увеличиха популярността на проекта. Не направихме никакъв PR, блогърите свършиха тази работа вместо нас. До края на проекта бяхме събрали $100 000 за фондацията, с което направихме възможно образованието за над 300 деца.“
Идеята на Шийна събира хиляди привърженици. Не липсва и критика. На сайта се появяват коментари като „Ужас! Къде работиш, че можеш да се появиш така, без да те уволнят?“ С чувство за хумор Шийна отговаря „За щастие работя в рекламна агенция в Ню Йорк. Колкото си по-шантав, толкова по-добре.“
Малката черна рокля става хит. Запитванията започват да валят, особено след приключване на годината.
От къде може да се купи? От никъде. Роклята е създадена специално за Шийна.
Защо не започнат да я произвеждат?
Сформираният през годината екип зад The Uniform Project започва да разисква този въпрос. Основната идея на проекта е да се намали свръхконсумацията, така че производството не е опция. Но роклята вече се е превърнала във важен символ. Вземат решение да създадат ограничено количество рокли. Те, разбира се, са разпродадени много бързо, а средствата са дарени на фондацията.
През май 2010 г. проектът приключва. Шийна е спасила своята креативност, вече се чувства по-добре, но отново пред нея стои въпросът „Какво да правя сега?“
Шийна напуска работа. За известно време се посвещава на проекта, като отварят платформата за момичета, желаещи да носят една и съща малка черна рокля 30 дни. Всеки месец на сайта се появява ново лице с нова черна рокля, създадена от екипа на The Uniform Project. Събират се средства за кауза по избор на момичето.
Днес вече сайтът не функционира. Шийна е продължила към истинската си страст – създаването на филми и дизайна „във всичките му форми“. Работи заедно със съпруга си Максимон Монихан – основател на независимо филмово студио.
В една своя онлайн лекция Шийна призовава:
„Да приветстваме нерационалното мислене, вътрешния си хаос, да спрем да придаваме на всичко толкова смисъл. Просто да създаваме, защото искаме. Да не превръщаме всичко сътворено в продукт за продажба.“
