Направих го.

Съвсем осъзнато и най-безсрамно.

Няма да се извинявам.

Няма да се оправдавам.

Няма да съжалявам.

Докато чаках на опашката в кварталния магазин, си взех вафла.

Без лимец, без пробиотици, без стевия, без овесени ядки.

Добрата стара вафла с глутен, захар и кой знае колко гуми, буболечки и забъркани нейде из тъмните лаборатории консерванти.

Онази вафла, на която не се научихме да четем етикета, но с времето се отучихме да ядем. Или, ако го правим, го правим тайно, самички, на тъмно в кухнята, без селфи за Инстаграм… боже опази!

Тръгнах аз да се разхождам с вафла „Варна“ в ръка и, поемайки цялата тази смъртоносна комбинация от наслада и празни калории, видях цялата история.

Ето го моя град в примамлива оранжева опаковка, но с убийствени съставки.

Море, слънце, плаж, красиви къщи, улични музиканти

или

препълнени кофи за боклук, замърсена морска вода, изчезваща плажна ивица, „ужасните украинци!“ (кавичките не са случайни), мафията, липсващата магистрала до София, липсващата магистрала до Бургас, ниските заплати, високите цени?

Варна, която самите варненци сякаш не обичат.

Колко странно!

---

---

Да се върнем назад във времето към моя прадядо.

Бил е заможен човек. Имал е собствена фурна в центъра на Варна, къща и много земи. Но няколко необмислени решения или може би желанието да помогне на хора в нужда, му костват много. И така, въртележката на живота го завихря и той се мести в тогавашната турска махала – близо до ЖП гарата. Старата къща се събаря и заедно с дядо ми строят нова – малко преди татко да се роди.

В тази къща живях и аз. На ул. „Поп Богомил“ №8.

Вероятно малко хора я знаят, защото това е една миниатюрна улица – всъщност според варненските медии е най-тясната улица в града. Около нашата къща е било твърде широко, защото историята помни спирането на Москвич и Трабант един до друг, но на места едва могат да се разминат двама.

 

Ако се разходите до тази улица, съм убедена, че ще усетите как духът на стара Варна развява леко перчема ви.

„Вътрешността на града представлява крайно любопитна картина. Къщите са обърнати с прозорците си към дворовете, покрити от високи стени и гъста зеленина. Улиците са тъй тесни, че едва трима човека могат да се разминат. Горните етажи и покриви се почти сближават и само тук-там слънчевият лъч прониква в полумрака на улиците.“

Така Виктор Тепляков описва Варна от 1829 г. в книгата си „Писма из България“.

Но длъжна съм да предупредя – на ул. „Поп Богомил“ ще усетите и вятъра на промяната на нова Варна. Ето – нашата къща вече я няма. На нейно място стои една скучна кооперация. Тук са също строежите и надрасканите от хулигани без въображение и грамотност фасади.

Не зная вече кой живее, но някога на тази улица населението е било пъстро – впрочем нещо характерно за Варна.

„Същата пъстрота представлява и населението на града. Турчинът, горд и с умислено чело, бавно и важно пристъпва. На другия край на улицата стои мургавият арменец, със затаени мисли в главата. Ето ви и българинът, със замръзнало изражение в лицето, плах и съсредоточен, с тежки и машинални движения. Над всички тия, обаче, стои гъвкавият и ловък грък, с бързи и схватливи очи и крайно подвижна физиономия… Между жителите на Варна заемат почетно място и евреите, а след тях се срещат, макар и рядки екземпляри: французи, италианци, немци, англичани и наши руси.“

Не зная вече кой живее на улицата, но някога тук мама се е учила да готви от моята прабаба – възпитаничката на класическата паралелка на Варненската девическа гимназия. Тук са идвали на увлекателни приказки, сладко от смокини, чашка кафе и чаша вода още възпитанички на престижната паралелка. Тук мама даваше уроци по математика на съседското дете, а в замяна – бащата ни направи кухня. Тук са расли божествено вкусни домати… само че в съседския двор. Нито веднъж не са се получили в нашата градина. Може пък вината да е в градинарите. Но пък в нашата къща се влюбих в музиката на Тото Кутуньо и в смущавашия шедьовър на Дейвид Линч „Туин Пийкс“ (без дори да имам навършени 6 години – така либерално се живееше някога на тази улица).

На мен вафла „Варна“ ми хареса.

Но не ви съветвам да я купувате.

Защото Варна не е хапка за всяка уста.

Това лято чух, че „варненци не са като нормалните хора“. Наистина не са. Ето например моят прадядо е написал писмо до Тодор Живков, в което му казал, че цял живот е работил за себе си и това няма да се промени. Явно е имал дар слово, защото лично Тодор Живков му е позволил да си остане частник. И той продължил да пече всякакви вкусотии във фурната си до Театъра.

Такива са варненци.

Чепати, малко луди, понякога привидно недружелюбни, но отворени и толерантни, готови да помогнат.

Такава объркана е и Варна.

Комбинация от всякакви съставки, които не ви препоръчвам да четете предварително, ако искате да се насладите на хапка от града. Без предразсъдъци.