„Пан и Дара“… кратки разкази за „добро утро“
8 разказ
„Направи ми стол“
Пан се опитваше да гледа телевизия. Дара ровеше из единия шкаф. Бяха заедно от година и той вече знаеше, че там има някои инструменти от първа необходимост – отвертка, чук, гвоздеи и лепенки. Естествено, че се чудеше какво е намислила, но инстинктът му за съхранение на свободното време беше задействан още със събуждането тази сутрин. Все пак, беше неделя.
Въпреки всичките опити на Пан обаче, Дара се насочи към него.
– Направи ми стол.
– Да не седиш на земята?!
– Моля те, направи ми стол.
– Но… погледни. Имаш малка стая, в която си наредила 4 стола. Дори нямаш място за нов.
– Моля те, направи ми стол.
– Защото?
– Ме обичаш?
– Е и?
Тя се намръщи на най-тъпия възможен отговор. За съжаление й хрумна единствено най-тъпият възможен въпрос.
– Защо не ме обичаш?
В главата на Пан енергично подскачаха точно две мисли. Кой знае защо се спря на най-неподходящата.
– О, писна ми от глупостите ти!
Глупости?! Дори и да са безумно тъпи нейните въпроси не могат да бъдат глупости. Та те са си нейни… и, ако той я обича… трябва да обича и тъпите й въпроси… или не? Кой знае защо тя отказа да спори.
– Моля те, моля те, направи ми стол.
Той въздъхна тъпо. За първи път усети, че можело да се въздъхва тъпо. Изобщо всичко днес вървеше ужасно тъпо. И колкото и тъпа да беше думата „тъпо“, понякога тя казваше всичко най-точно.
Толкова беше затъпял, че продължи тъпия разговор по възможно най-невъзможния начин.
– Няма.
– Защото?
– Те обичам.
– Е и?
Тя вдигна краката си върху дивана. Втората енергично подскачаща мисъл в главата му казваше „Това дребно същество има диван и 4 стола. Защо по дяволите ме тормози за още един?!“
Тя си кръстоса краката върху дивана. Той вече се беше научил да чете по жестовете й. Когато дребното същество заемеше своята поза с кръстосани крака, се готвеше за битка. С възможно най-абсурдните си реплики. Защо пък да не я забие в по-смислена посока?
– Няма да ти направя стол, защото никога не съм правил. Преди няколко години взех чук и си ударих пръста след минута. Това е. Целият ми опит. Затова, ако толкова държиш на поредния безполезен стол, отиди и си купи.
– Няма да е същото.
– Разбира се. Ще бъде много по-хубаво. И за теб. И за мен. Че и за нас.
Тя продължаваше да седи с кръстосани крака. Гледаше го право в очите и мълчеше. Той си мислеше, че и в нейната глава подскача поне една енергична мисъл. Грешеше. В нея всичко беше заспало. Просто така, внезапно тя се изключи. Гледаха се около минута.
Той кихна.
Тя се събуди.
– Значи няма да ми направиш стол.
– Да.
– Добре. Аз ще си направя.
– Можеш ли?
– Не знам.
– Да ти помогна ли?
– Защо?
– Защото те обичам.
– Е и?
Ако търсеха извод от целия този тъп разговор, вероятно и двамата щяха да открият един: да казваш „обичам те“ не води до никъде.
Тя си свали краката и стана. Отиде до единия стол.
– Харесва ли ти?
– Не, единият му крак е крив.
Отиде до другия.
– А този харесва ли ти?
– Не, облегалката му е крива.
Премести се до третия.
– А какво ще кажеш за този?
– Ами… единият му крак е по-къс.
Застана до четвъртия и го погледна очакващо.
– Нали знаеш, че единият му крак е по-дълъг?
Тя се засмя. На него също му стана забавно. Трябваше да попита.
– Дребосък, от къде ги имаш тези столове?
– Сама си ги правих. Явно не мога да направя стол.
– Но защо искаш?
– За да спра да хвърча наляво-надясно и да се приземя на мое си място.
– Защо искаше аз да го направя?
– Защото всеки път се удрям с чука и ми писна.
И двамата се засмяха. Най-после в главата му остана само една енергично подскачаща мисъл и той се насили да я каже.
– Ок, ще ти помогна.
– Ще видиш, че ще ти хареса.
– Не съм толкова обнадежден…
– Можеш и ти да се приземиш на него… ако искаш.
– Дали ще издържи и двама ни?
– От нас зависи.
Седмица по-късно Дара и Пан заживяха заедно.
Следва продължение…
