– Пан, помниш ли вече от колко време сме заедно?
– Хъм хъм хъм…
– Не?
– Подготвям те за очевидно лесния отговор…
– Хъм хъм хъм дрън!
– Дара, заедно сме от 1 година и… 3 месеца. И ти го знаеш не по-зле от мен. Така че защо питаш?
– Поддържам разговора.
– Разговорът, който дори не подозираше за своето съществуване, докато си обличах пижамата и се готвех да лягам да спя?
– Същият.
Пан стана от леглото и седна на земята, където се беше разположила Дара. В пристъп на нежност се опита да си кръстоса краката като нея, но не успя.
– Таралеж, хайде да лягаме, че утре и двамата ни чака тежък ден.
– Не искам да спя. Пан, хайде да сме будни цяла нощ. Да си говорим на тъмно, както в началото. Ще бърборим за каквото ни хрумне… по никое време ще огладнеем, ще отворим шкафа и ще извадим вафли… после ще пием лимонада… по някое време ще се целуваме… после…
– Дара, утре ще бъдем като пребити…
– Пребити, но весели.
– Весело пребити?
– Ние го можем!
– Но едната половинка от това „ние“ не го иска.
– Да ти имам и мързеливата половинка!
– Дара! Защо не искаш да спиш?
– Защото в момента, в който заспя, ще звънне алармата и ще трябва да ставаме. Докато се усетя, вече ще е утре. Понеделник. Ще имаме още час заедно, в който ще си мием зъбите сънливо, ще закусваме полузаспало и, без да се усетим, всеки ще тръгне към работа. Вечерта ще бъдем изморени, почти няма да се видим… и така цяла седмица.
– Цяла седмица до петък.
– Кой знае… понякога и петък почти не се виждаме…
– Дара, нали знаеш, че говорим едно и също, ей тук на земята, всяка неделна вечер?
– Знам. Защото всяка неделна вечер се чудя как да ни задържа заедно.
И така неусетно изминаха 4 години.
Един ден Пан попита Дара:
– Днес включвала ли си телевизора?
– Хм, май не.
– Правиш го вече за четвърти път тази седмица.
– Ти ги броиш?
– Защо не… след като буквално ме изнуди да платим за всички тези канали, без които…
чакай да те цитирам…
„животът ми ще бъде като поничка без шоколад“.
– Хъм… вярно. Реших да мина на диета. Твърде много телевизионна захар бях почнала да поемам…
– Сериозно?! И се сети за това седмица, след като сключихме договора?!
– Да. Дойде ми някак… импулсивно.
В този момент всички подходящи думи се бяха скрили, далеч от мозъка на Пан. Ядосан от своето безсилие, той излезе от стаята.
И тогава Дара си даде за първи път сметка – наистина й дойде импулсивно. До преди няколко дни живееше с телевизора. Следеше всяко риалити предаване, гледаше за кой ли път любимите си сериали (репликите от които можеше да повтори дословно), оставаше в безсрамно неудобни часове само и само да хване някой филм… Но от няколко дни започна да живее живота си. Събуждаше се и включваше радиото, обръщаше му гръб и започваше да приготвя закуска. Първо кипваше водата за сутрешния чай. Докато уголемяваше ноздри, за да погълне на екс ароматните пари, сътворяваше поредния неочакван сандвич с всичко, което й се прияждаше в момента… хлебче с масло, мед и останала от вечеря печена скумрия? Защо не? Особено, ако не забрави и парчето сирене отгоре.
Наистина. От четири дни тя не гледаше телевизия.
От четири дни Дара се беше събудила за новия живот, който искаше да има.
Без нереални истории зад екрана, без пропилени часове на дивана, без фалшиви усещания за приятелства… без Пан.
Следва продължение…
