В ранната сутрин на 1 юни 1926 г. Гладис Бейкър ражда своята дъщеря в болницата в Лос Анджелис. В коридора пред стаята никой не върви трескаво в очакване на новината – бащата е неизвестен, дядото е починал, а бабата е в Индия с новия си съпруг. Гладис лежи сама, усещайки върху себе си обвинителните погледи на всички сестри – поредната самотна майка.
Години по-късно тя ще сподели пред приятел:
“Продължавам да сънувам болницата. Всичко е ярко, твърде ярко. И всички сестри ми приличат на монахини – ужасни, злобни монахини.”
Това не е първото дете на Гладис. Нейният по-голям син е поверен на грижите на баща си. Тя знае, че и този път няма да се справи. Дълбоко нещастна, Гладис се споразумява с непознато семейство да вземат за отглеждане малката й дъщеря. Само на две седмици Норма Джийн попада в семейството на Ида и Уейн Болендър. Гладис не може да забрави своето малко момиченце и сключва сделка с приемното семейство – всяка седмица им изплаща по $25, понякога дори повече, а в замяна продължава да бъде част от живота на детето.
През лятото на 1927 г. майката на Гладис – Дела, се завръща от Индия. Решена да види своята внучка за първи път, тя отива без покана в дома на семейство Болендър. Притеснена от психическата стабилност на непознатата жена, Ида отказва да я пусне в къщата. Дела чупи с лакът стъклото на входната врата и сама си отваря. Стъписана, Ида води бабата до креватчето на Норма Джийн, където детето спи. Домакинята отива до кухнята за чаша вода, с която да почерпи гостенката. Когато се връща, заварва Дела да държи възглавница върху главата на бебето. Изпаднала в ужас, Ида грабва детето, докато Дела обяснява, че иска само да намести възглавницата. Приемното семейство вика полиция. Норма Джийн не спира да плаче, докато нейната баба продължава да говори несвързано. В целия този хаос единственото, което полицаите успяват да направят, е да придружат Дела до нейния дом.
Там я очаква дъщеря й Гладис, която се е преместила, за да й помага. Това, което получава в замяна, е непрекъснат поток от гняв, тъга и халюцинации. Макар тези моменти да са тежки и за двете, Гладис отказва да изпрати майка си в психиатрична клиника. Тя е нейният единствен близък човек. А самата Гладис вече знае, че също страда от подобна психическа нестабилност. Кой би я разбрал по-добре от Дела?
В началото на август 1927 г., докато двете седят в кухнята, Дела поглежда към Гладис и казва спокойно:
“Трябва да ме пуснеш, Гладис. Време е да си тръгна. Искам да тръгна.”
Няколко дни по-късно е приета в болница, където умира на 23 август.
Междувременно малката Норма Джийн расте като едно изключително красиво момиче с руси коси и сини очи, което се чувства щастливо в дома на семейство Болендър. На площ от 2 акра те отглеждат кокошки, кози, зеленчуци, плодове. Въпреки големия двор, къщата, в която живеят, е малка и вечно препълнена с деца. По време на Голямата депресия много семейства нямат възможност да се грижат за децата си и ги изпращат в приемни домове, като този на Ида и Уейн.
Две години след смъртта на баба Дела, мама Гладис се чувства по-зле от всякога. Тя е сама и преследвана от пристъпи на параноя и халюцинации. И трите й деца живеят при други хора, а вече не успява да привлича мъже в обкръжението си – не само защото си е спечелила репутацията на “жена без морал”, но и излъчването й започва да изглежда смущаващо в очите на околните. Тя обаче знае, че има нещо, което все още й принадлежи и трябва да бъде на всяка цена с нея – Норма Джийн. Един следобед, в пристъп на параноя, Гладис започва да тропа на вратата на семейство Болендър. Отваря Ида.
– Къде е Норма Джийн?
– Какво става, Гладис? Какво се е случило?
Гладис твърдо заявява, че е време да си прибере детето. Ида се опитва да я успокои, обяснява, че сега това е домът на Норма Джийн, че те искат официално да я осиновят… Гладис изкрещява, че това никога няма да се случи и хуква към задния двор, където детето играе. Грабва я и казва:
“Идваш с мама, сладурче.”
Ида се втурва към Гладис, но майката успява да избяга с детето обратно в къщата, където се заключват. Там открива голям военен сак, в който вкарва малката Норма Джийн, затваря ципа и мята товара на рамо. Тази нелепа картина се пренася обратно на двора, от където Гладис се опитва да избяга. Ида е ужасена, но успява да свали сака. Безпомощната Норма Джийн пада на земята. След няколко дълги секунди, детето започва да крещи “Мамо!”, протягайки ръце към Ида. Двете успяват да се скрият и заключат в къщата.
Гладис вече е изчезнала.
През юни 1933 г. 7-годишната Норма Джийн изглежда още по-красива и още по-тъжна. Тя не допуска никого до себе си, не се разбира и с децата в училище. Въпреки желанието да нарича Ида и Уейн “мама и татко”, Ида е категорична – щом истинската й майка отказва те да я осиновят, Норма не може да ги нарича така. Единственият й верен приятел, който й носи радост, е кучето Типи. За съжаление, един ден Типи е блъснат от кола. Норма е убедена, че е умишлено убит от съседите. Дни наред не може да се успокои, а Ида за първи път се замисля – дали малката Норма Джийн не е наследила психическата нестабилност на своите майка и баба? Дни по-късно се обажда на Гладис:
– Мисля, че ще бъде най-добре да вземеш Норма Джийн. Тя е много разстроена. Струва ми се, че се нуждае от майка си.
На следващия ден Ида казва на Норма Джийн, че е време да се прибере у дома.
– Но аз съм у дома.
Въпреки объркването, детето заминава с Гладис. С надеждата, че ще открие дом.
Следва продължение…
Историята зад легендарната снимка на Норма Джийн – на крачка от Мерилин Монро (2 част)
