На 1 юни 1990 г., по-малко от седмица след дипломирането си в Училището за изкуства към Нюйоркския университет, Моу Уилемс взема раница, прибира в нея чифт резервни дрехи, скицник и химикал. Слага я на гърба си и заминава за 1 година. В продължение на 12 месеца той посещава 28 държави. Всяка вечер сяда и рисува по една илюстрация, с която пресъздава по нещо, впечатлило го през изминалия ден. Така създава 365 малки любопитни истории, които няма да открием в нито един туристически гид, но са неговият опит да разбере света. 16 години по-късно те всички са събрани и публикувани в книгата „You Can Never Find a Rickshaw When It Monsoons“ („Никога не можеш да намериш рикша, когато има мусони“).
Всичко обаче започва години преди това.
Тук е
Моу Уилемс
Родителите му растат в Холандия по време на Втората световна война, придружени от глад и крайна бедност. Моу Уилямс обаче е късметлия и се ражда на 11 февруари 1968 г. в Чикаго. По това време баща му работи в хотел, докато майка му завършва право и гради успешна кариера. Като единствено дете, Моу е силно повлиян от родителите си. Те нямат нищо против синът им да гради кариера в областта на изкуствата. Всъщност за тях е безразлично къде ще се изявява. Единственото, което ги вълнува, е да не се провали.
„Спомням си как ми казваха: „Ако свършиш на улицата, ще те подминем, няма да ти помогнем.“
Мисълта за провал ще го преследва непрекъснато.
Но преди това…
Още на 3-4 години започва да рисува свои собствени герои. Обожава да измисля истории с тях и да ги споделя с останалите, докато не се появява едно подозрение – дали възрастните не го залъгват, че им харесва… от любезност? Хрумва му гениалното решение, което ще се превърне в негова запазена марка – ще пише забавни истории. Дори и най-любезните възрастни не могат да имитират смях, нали? Започва да отсява добрите от не толкова добрите разкази в картинки. Щом хората се смеят, е доволен. Щом само го хвалят, му е ясно, че не се е получило.
След като завършва Нюйоркския университет и пътува една година, се връща обратно в Ню Йорк. Започва кариера като аниматор и сценарист за „Улица „Сезам“, където се задържа от 1993 г. до 2002 г. Работата за предаването му носи 6 награди „Еми“. През този период се изявява и като комик, записва есета за BBC радио, работи за Cartoon Network и Nickelodeon.
В средата на своите 20 години Моу не само пише за телевизията, рисува комикси, кара мотор по улиците на Ню Йорк, свива си сам цигарите… но и говори на френски с гаджето си 🙂 Човек би помислил, че се чувства на върха. Негова приятелка от детството обаче споделя:
„Беше може би на 25 години. Бяхме седнали в едно кафене късно през нощта. Каза ми, че се чувства напълно съсипан, че се е провалил, че с него е свършено.“
Провалът за него е фикс идея. Тя се появява и в детските му книжки, където всичко е казано директно – слоновете не могат да танцуват, гълъбът не трябва да кара автобуса. Защо да се лъжем?
На 27 години Моу поема на пътешествие с баща си – от южна Холандия, през Франция към Сантяго де Компостела. Баща му мечтае да изминат свещения път на поклонниците, както са го правели от векове. Затова наема каруца с кон. Към тях се присъединява и куче. Тъй като каруцата е изрисувана с клоуни, всеки път, щом затъват в калта, прииждат деца да правят снимки. Най-накрая чупят превозното средство, изпращат вкъщи кучето и коня и купуват велосипеди. Когато им омръзва и от колелета, ги зарязват на пътя и изминават последните няколко стотин километра пеша.
Вече в Сантяго, Моу посреща на летището приятелката си Шер. Още същата вечер й предлага да се оженят.
„Казах си: „Щом се справих с това пътуване с баща си, мога да се справя и с брака.“
През 1999 г., 4 години след „славното“ пътуване до Испания, Моу и Шер наемат за месец жилище в Оксфорд, Англия. Целта е Уилемс да напише велика детска книжка. Пише и илюстрира 5 книжки, като нито една не е публикувана.
„Бяха това, което мислех, че искат децата – затова се провалиха. Не даваш на хората това, което искат. Даваш им онова, което още не знаят, че искат.“
Коледата на същата онази година Моу подготвя за всички приятели и колеги по един бележник с илюстрации – традиционните за него коледни картички. Този път скиците разказват за един гълъб, който иска да кара автобус.
Когато се връщат в Ню Йорк, Шер започва работа в училищна библиотека. Там чете на децата историята за гълъба. Те се влюбват. Един ден казва на Моу:
„Мисля, че това е детска книжка.“
Той е категорично против, с него се съгласяват и повечето издателства. Агентът му обаче не се отказва и продължава да предлага илюстрациите. Докато накрая получават едно „да“, последвано от „скромна сума“. През 2003 г. се появява „Don’t Let the Pigeon Drive the Bus!“ („Не позволявай на гълъба да кара автобуса!“). Неочаквано книгата се оказва успешен ход за издателството. Героят толкова се харесва, че се появяват още 5 истории с него, придружени със серия маркетингови продукти. Любопитен факт е, че образът на гълъбчето е скрит във всяка книга, издадена по-късно.
„Гълъбът не понася да има книжка без него. Така че е скрит във всяка книжка, която съм илюстрирал. Ако не го намирате, значи не гледате достатъчно внимателно.“
През 2003 г. Моу Уилемс се отказва от успешната си кариера в телевизията и решава да си остане „татко вкъщи“, за да бъде до дъщеря си Трикси. В едно интервю по-късно споделя, че е имало 2 причини за това решение:
„Едната е егоистична, а другата до някъде егоистична. Много егоистичната причина беше, че, ако пиша книги, мога да си работя от вкъщи. Имам малко дете и обожавам идеята да обядвам със семейството си всеки ден… Другата до някъде егоистична причина е, че имах повече свобода, докато пиша книги, отколкото докато пиша за телевизията.“
През 2007 г. се появяват другите му любими герои – прасето и слонът. До 2016 г. издава 25 книги с тях, продадени в милиони копия.
Това, което отличава книгите на Моу, е странното му чувство за хумор. Както и съчетаването на забавни думи с абсурдни герои – като жабата Нанета, която носела багета 🙂
„Предизвикателството пред мен е да бъда забавен, но мога да ползвам само 40-50 думи. Затова казвам, че е трудно да пишеш за малки читатели… Знам какво си мислят родителите: „Тези книжки са толкова лесни за правене – има само няколко думи, картинките са простички. И аз мога да го направя.“ Хората нямат идея колко работа трябва, за да се постигне тази простота.“
През 2008 г. семейство Уилемс се мести в Масачузетс. Най-после, всеки има свое място – Шер се занимава с грънчарство в мазето, а Моу работи на просторния и слънчев таван.
„Класическа нюйоркска мечта – да намериш още една стая.“
Не спира да пише и рисува. Негови работи участват в различни изложби. Печели престижни награди.
И, най-важното, непрекъснато се среща с деца, чете им, разговаря с тях, наблюдава реакциите им. Смеят ли се?
Едно дете му споделя:
„Исках да ви кажа, че имам дислексия. Когато се учех да чета, вашите книги бяха първите, които можех да прочета.“
Уилемс чува това често не само от малките читатели, но и от родители и библиотекари.
Днес вече не мисли толкова сериозно за провала. Обича да казва:
„Когато се озовеш в грешната история, можеш да си тръгнеш.“
