Имало едно време една красавица – Цена.

Свикала тя седянка, надошли ергени – най-славни и смели.

Нейните братя гонели всички.

Никой не бил достатъчно добър за тяхната сестра.

Останала сама, Цена чула омайния глас на Змея Горянин.

Той бил груб, страшен, сам, далеч в своята пещера, всички треперели от него.

Но, чувайки красивите му слова, Цена съзряла желания мъж в него.

Двамата се влюбили.

Цялото село пристигнали, за да освободят Цена.

В борба за живота ù, един от братята случайно слага край на нейния живот.

„… Змея оставя трупа на легло, гледа я умилно и продължително мълчи. После едри капки сълзи закапват от очите му, той се навежда и прилепя устни до тия на мъртвата.“

Край.

Така завършва пиесата „Змейова сватба“, написана в гр. Елена през 1910 г. от Петко Тодоров.

По това време писателят губи своята сестра – Мина Тодорова. Именно за нея той пише „Змейова сватба“.

Тук е историята на красивата Мина, плашещият Змей Яворов и упоритите братя Тодорови.

---

---

На 4 юли 1890 г. в гр. Елена се ражда момиченце. То е трето дете за едно от най-видните семейства в региона. Бащата Юрдан Тодоров е първият кмет на Елена след Освобождението, човек изключително начетен, банкер, притежаващ огромна библиотека и имоти в страната и Виена. Майката Роза Тодорова произхожда от един най-богатите еленски родове и е първа братовчедка на Стоян Михайловски.

Семейство Тодорови държи на образованието и доброто възпитание на своите деца – Христо, Петко, Мина и Никола.

„Сам баща ни, под чието непосредствено влияние сме се развивали, полагаше грижи зарад нас… Така обикновено ездейки коне, ние, децата, сме обикаляли с него всичките околности на Елена… А вечерно време, особено през зимните месеци, баща ни прекарваше по цели часове с атлас в ръка, да ни разправя за разни страни и исторически събития…“, разказва години по-късно Христо Тодоров.

Единственото момиче на семейство Тодорови расте мъничко, слабичко, болнавичко, все дават на детето нещо за подсилване. Но, растейки, Мина започва все по-силно да се отличава от своите връстници – освен красота, тя притежава изумителен интелект. От баща си наследява огромната любов към книгите и неговата спираща дъха библиотека от 4000 тома на френски, италиански, руски, турски и български. Мина обаче е свита, скромна, болезнено срамежлива. На 14 години се мести в София и продължава образованието си във Втора девическа гимназия. Заживява в семейството на брат си – писателят Петко Тодоров.

„Устроихме си свой дом, Петко имаше амбицията да го направи център на литературни срещи… В новия дом дойде сестричката му Минка“, спомня си жена му Райна Тодорова.

В началото на 1906 г. по-малката сестра на прочулия се вече писател ще направи своя първи литературен опит – нейната импресия „Силует“ впечатлява Александър Балабанов и той я публикува в редактираното от него сп. „Художник“.

„И сетните листи капят ли капят безшумно… Минават ята жерави, минават безспирно; сърцераздирателният им вик пронизва мъглата, както пронизва клетва на майка, разделена от първа рожба, на несретник, вечно гонен по гурбети.“

Петко Тодоров ще възкликне, че този опит е твърде несполучлив и как така стига до публикуване? Срамота!

Един поет обаче ще види красотата в думите. Отвъд двете хубави очи на авторката.

---

Два месеца по-късно, 25 март 1906 г.

В дома на брат ù пристига известният поет – Пейо Яворов.

„Тогава тя нямаше още шестнайсет години.

То беше денят Благовещение.

Блага вест я нарекох аз в своя живот.“

Цяла вечер 15-годишната ученичка разговаря с 28-годишния поет. На никой от присъстващите тогава не минава през главата, че това е началото на една унищожителна буря от емоции и за двамата.

„Типът на Яворов беше напълно екзотичен: големи черни, малко изпъкнали очи с жълтеникава ретина, дебели, гъсти черни вежди, жълтеникаво мургава кожа на лицето, смолиста коса, дебели устни, висок, малко прегърбен ръст. Неговият дълбок, тих глас с хубав тембър правеше силно впечатление на слушателите му.“

Така го описва Райна Тодорова. А самият Яворов ще напише за тяхната първа среща в автобиографичната си драма „В полите на Витоша“:

„Когато аз се вмесих в твоя живот?… Наистина ти трябва да си била тогава съвсем малко момиче, почти дете. О, трябва да ми е приличало мене, когато бях на двайсет и седем години… Странно нещо, аз нивга през онова време нямах едно чувство, тъй или инак стеснявано от твоята ранна младост.“

Пет дни след тяхното запознанство Мина заминава за Елена. Изпраща му картичка с изглед от родния си град.

Една кола много здраве от славната Елена.

Здравейте!

М. Тодорова

31.III. 906 г. Елена

Още същия ден Яворов благодари и изпраща две картички.

Макар и заобиколена от своето твърде предпазващо я семейство, Мина вече е прекрачила прага на пещерата на Змея.

---

В продължение на четири години срещите между Мина и Яворов са предимно на страниците на тяхната кореспонденция. Но и на други страници.

През тяхното първо лято, докато Мина е при родителите си в Елена, Яворов изпраща букет полски цветя и сп. „Мисъл“ с публикувани стихотворения, посветени на нея.

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи

Не искат и не обещават те…

Душата ми се моли…

***

Душата ми е пленница смирена,

плени я твоята душа! – пленена,

душата ми е в тихи две очи…

***

Очите ти са звездни небеса.

Косата ти е здрачния воал

на късна вечер, твоята коса!…

***

Сънувах те и тая нощ, о мила,

сънувах те – бленуваща до мен,

глава на рамото ми прислонила…

Мина е във възторг! Не може да повярва, че големият поет е вдъхновен от нея. И, макар нейните братя да са недоверчиви, чувствата на Яворов са съвсем реални.

„Ей на, тези очи са реални за мене. За тях съм треперал, безпокоил съм се… Знам ли? В даден момент две очи, два въглена се залепят на душата ти и парят или замръзват; или, ако бъдат две звезди, ти правят светло на душата.“

През есента на същата 1906 г. Яворов е командирован във Франция. Мечтата на Мина е да отиде при него. Настоява пред родителите си да замине и там да продължи образованието си. Но те са категорични – София или Дрезден! И двамата са нещастни. Яворов изпраща картичка, която адресира до дома на Петко. Избухва скандал.

„Дори постави въпрос за брак с него и искаше да замине за Франция, където беше той. Но Петко й заяви много развълнуван, че няма да допусне нито да замине, нито да се омъжи за Яворов. Тя му се противеше отчаяно.

Вечерта аз го посъветвах да я повика и братски да ù открие на какво се дължи упоритото му несъгласие. Използвайки подходящ случай, Петко ù казал, че Яворов като близък приятел му е разправил всичките си похождения с жени в Бургас, Анхиало, Сливен и Македония.

– Може би една голяма любов ще го облагороди, ще го преобрази и ще го приближи до нас – му отвърнала тя.“

Семейството на Мина не одобрява Яворов и поради други причини – класови предразсъдъци, съмнението, че би могъл да издържа семейство, а и желание изобщо да се впусне в сериозни отношения.

По това време тя ще му изпрати следното писмо:

„Всички тук са зле настроени против Вас. Не зная… Много неща не мога да си обясня, а само се лутам ту тук, ту там. Не мога да си дам сметка що ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а Вий сте поет.“

Той ще върне стихотворение („Пръстен с опал“):

… Душата ми над тебе бисер ще поръси,

че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.

И ние ще горим унесени в съня си, –

и като дим в небето ще намерим край.

И бележка към него: „И ако ти беше пред мене и ми зададеше същия въпрос, аз щях да те притисна до сърцето си и щях да ти повторя хиляди и милиони пъти, че ти си моя и ще бъдеш моя – на този и на оня свят!“

Но Мина не съумява да се противопостави на своето семейство и се опитва да прекрати отношенията си с Яворов. „Постарайте се да ме забравите. Не се сърдете никому, защото никой не е виновен. За мен всичко това бе ново. То развълнува от дъно моята още несформирувана душа и сега чакам да утихне бурята и всичко да се утаи на дъното.“

В този момент изглежда, че братята са успели да спасят красавицата от лапите на Змея.

Поетът обаче не се отказва. Той публикува цикъл от стихотворения „Писма“, вдъхновени от тяхната кореспонденция, и придружени с откъси от нейните писма. Избухва скандал.

„Аз не мислех, че любовта ми към Минка съставлява някаква обида за вашата къща… Аз смятам още, че всякога, щом поискам, мога да си осигуря 300 л. месечно, да нахраня една жена“, ще напише в отговор поетът на Петко.

Кореспонденцията между двамата влюбени прекъсва за 8 месеца. Времето за нея минава мъчно. Повече от всякога се чувства робиня в собствения си живот. Не издържа и на 12 август 1907 г. му изпраща следното питане: „… Да знаех поне, че една хилядна част от моите мъки изпитвате и Вие?“.

Отговор обаче не пристига. Тя му пише отново. Той продължава да мълчи. Минава месец. Причината за забавянето е внезапното заминаване на Яворов към Чирпан, за да бъде до своята получила удар майка. През това време той мисли и премисля. Май е стигнал твърде далеч с това момиче? Може ли наистина да изпълни всички обещания, които е дал в писмата и стиховете си?

„Но моята любов не би заслужавала името си, ако тя не беше единствена мисъл за Вашето бъдеще, ако не беше готова на крайни жертви, да се лиши даже от Вас, за Вашето собствено добро…“, ще й напише той.

Мина е силно объркана. Няколко опита за срещи между тях са осуетени. В края на годината тя получава остра криза от апандисит. Докато се възстановява, Яворов пише:

„Аз мисля, че е необходимо да се срещнем – за проверка на нашите чувства… Нужни са реални възприятия за поддържане жизнения сок на чувството…“

Вече повече от година и половина Мина и Яворов не са се виждали. И двамата идеализират другия безкрайно. Самата мисъл за среща на живо ги плаши. Дори самият Яворов, който предлага да се видят, пише на сестра си:

„Боже мой, ами че аз съвсем не съм човек за женене и семеен живот! Само едната мисъл за нещо подобно е достатъчна да убие не само всяка любов у мене, но и всяко човешко чувство. Помисля ли за такъв край, за женитба, аз чувствам любовта ми да се превръща в една непоносима ненавист!“

Но те се престрашават и на 3 януари 1908 г. се срещат.

„Винаги като те видя, мое щастие, аз чувствувам желание да се моля като един грешник…“

Следват няколко тайни срещи, докато Мина се възстановява в клиника след операция на апандисит. За заздравяването на раната е нужно дълго време и тя е принудена да напусне училище. Поради неясни причини през пролетта отношенията между Яворов и Мина се влошават. Едно от предположенията е изневяра от страна на поета. Той ще напише следното до сестра си:

„Боя се, че тя няма да изтърпи и ще се разплаче в някое писмо. А мене ми е меко сърцето и ще отстъпя. Ама за какво ли добро! Аз предчувствувам само нещастие. За това бих желал сега работата да се свърши веднаж за винаги.“

А Мина ще напише следното до свой приятел и довереник:

„Аз зная, че не ще го повече очаровам, па и не желая това, но ми е мъчно, че той се отдръпна с такова отвращение… разбери, че сега го обичам повече от всеки друг път“

През юни двамата подновяват кореспонденция и се срещат в Зоологическата градина, при клетката на лъвовете. Но малко след това Мина трябва да замине за Елена. Двамата са отново разделени. Мина разсъждава:

„И ето пред очите ми са мъж и жена. Той обича, но знае, че не е обичан така, както би желал да бъде обичан. Тя не обича или обича по своему и знае, че е обичана повече, отколкото й е нужно, или така някак, както тя не би искала. И ако трети някой ги слушаше, не би ли им казал да бягат по-скоро един от друг, защото и за единия, и за другия е еднаква гибелта.“

Все по-нещастна, самотна и страняща от връстниците си в Елена, тя пише на приятелка: „Аз не живея, а мъртвея тук“. За нея става все по-непоносим и тормозът на семейството, които я следят непрекъснато, ужасени, че Яворов може да дойде и да я отвлече. Тя мечтае единствено да избяга и открие спасение при поета. Пише му неведнъж, но той… за пореден път няма смелост и остава глух и ням за молбите ù. Изведнъж Мина осъзнава, че е съвсем сама.

В началото на 1909 г. двамата отново правят опит за раздяла. Но през февруари Яворов моли Мина за кичур от косата ù. Тя изпраща и той го пази в медальон до края на живота си. Последните дни на февруари са тежки за Мина, която е много болна и се налага да постъпи в санаториум в София. Близките ù отново полагат усилия да я задържат далеч от него. Чак на 18 юни двамата успяват да се срещнат. Това е тяхната последна среща.

„На тази среща Мина е предложила на Яворов да я чака две години, докато завърши образованието си в чужбина. Всъщност Мина знаеше вече, че е сериозно болна…“, си спомня брат ù Никола.

На следващия ден Яворов пише:

„… И който през тия две години спаси някакъв остатък от „любовта“ си, нека се намери на 18 юни 1911 г., 8 ½ ч. веч., в пипиниерата (сега Борисовата градина), на същото място, дето приказвахме снощи.“

Още същия ден Мина изпраща прощалното си писмо.

„Обстоятелствата са по-силни от мене. Но как те аз обичам!…“

В началото на септември Мина заминава за Париж заедно с малкия си брат Никола. Той единствен изпитва добри чувства към Яворов и оказва силна помощ на сестра си. Докато е там, тя започва да учи. Мечтае да постъпи в Сорбоната. На всички лекции е стриктна, впечатлява френските си преподаватели с изключителен характер и нестандартно мислене. В началото животът в Париж е вечен празник и за двамата – брат и сестра. Но в края на февруари 1910 г. тя изведнъж усеща силни болки в корема. Диагнозата е „перитонит у млади момичета“ – заболяване, което се явява на туберкулозна почва. За да не тревожат семейството, двамата крият повече от месец. Но Мина се влошава. В писмо до брат си Петко пише:

„… Аз стоях една година в Елена и вкусих от всичките й прелести; предпочитам перитонита, от който тегля сега…“

Чувайки тези думи, Петко осъзнава какво зло е причинявал неволно на сестра си през годините.

Половин час след полунощ, на 14 юли 1910 г., дългата агония на Мина приключва. Обличат я в бяла венчална рокля, бродирана от самата нея, слагат ръцете й като за молитва и разпръскват около нея момини сълзи. Никола съобщава веднага на Яворов, който от две седмици е във Франция и се опитва да я види:

„Нощес се помина. Утре пристига в Париж.“

Мина е погребана в гробището Бианкур, в края на Париж.

Семейството й е съсипано. Чак в този момент осъзнават вината към Мина и някогашната ненавист към Яворов пред лицето на Смъртта се преражда в нежна обич.

Тъгувайки ужасно много за Мина, Петко започва да пише „Змейова сватба“.

„Ще я посветя на Минкината свята памет…“

Междувременно Яворов ходи всеки ден на гроба.

„…Ти ме повика днес. Ти ме зовеше днес. Аз тръгнах след тебе.“

След 4 години динамична кореспонденция, любов и непрекъснато вдъхновение, сега Яворов е изгубен.

„И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята вече за мене… аз спрях и попитах: къде сега? За кого сега?…

Ти ме попита веднаж, защо те любя.

И аз не знаех защо.

Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.

И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеех за тебе…“

Докато Петко преживява мъката, пишейки „Змейова сватба“, то Яворов търси лек за непоносимата болка в написването на драмата „В полите на Витоша“.

„Живея като в някакъв кошмар… от една седмица пиша всяка нощ от 10 до 4 или 5 часа…“

Пред сестра си споделя:

„Неведнаж имах илюзията, че сама покойницата води перото ми.“

На 1 ноември 1911 г. вечерта Яворов се отбива неочаквано при литературния историк Боян Пенев. По повод новата драма Боян му казва откровено:

„Твоята любов към Мина – към една жива и към една мъртва – не можа да преодолее желанието ти да се подиграеш с тия, що са я заобикаляли, да ги окарикатуриш и след това самодоволно да се любуваш на произведението си, да се радваш, че си успял да си отмъстиш…“

В отговор поетът поглежда учудено и казва:

„Аз не разбирам това…“

Все пак, пред друг свой приятел той ще сподели открито:

„Моят произход е тъмен – може да съм арабин, може циганин, не е важно. Важното е, че сприхавостта, хумора, съмнението и боята имам от баща си, а от майка си – любовта към народната песен, сърдечността, вярата, поезията: демонът и ангелът, които поменавам в стиховете си. Ненапразно Петко Тодоров ме изографиса в „Змейова сватба“, аз пък него – във „В полите на Витоша“. Ако аз съм змеят, той е наполовина в Драгоданоглу. Но от писането на двамата ще разбереш и разликата помежду ни: аз съм жесток, той хрисим. И в мене, и в него повече бащината кръв е писала.“

---

---

Цитатите и снимките са от книгата „Писмата на Мина до Яворов“ от Милка Марковска (1984 г.).

Автор на картината с Мина е художникът Стефан Гавраилов.