Докато живее в Берлин, 40-годишният Франц Кафка обича да се разхожда в Щеглиц парк заедно със своята приятелка – 25-годишната полякиня Дора Диамант. Веднъж двамата попадат на разплакано момиченце. Притеснени и заинтригувани, го питат какво се е случило.
“Изгубих любимата си кукла”, казва то през сълзи.
Кафка предлага да я потърсят заедно. Без успех. Предлага да я потърсят пак на следващия ден.
Писателят се прибира вкъщи, сяда на бюрото си и с изключителна сериозност написва писмо.
Когато настъпва срещата в парка, Кафка подава на момиченцето лист хартия.
“Виж какво ти изпраща твоята кукла.”
“Но аз не мога да чета”, казва момичето.
И Кафка чете:
“Моля те, не плачи. Тръгнах на пътешествие, за да видя света. Ще ти пиша за всички мои приключения.”
Заинтригувано, момичето продължава да идва в парка и да слуша новите писма, които Франц чете на глас. В тях той описва вълшебните приключения на куклата. Три седмици по-късно в писмото се съобщава, че любимата играчка се е прибрала обратно в Берлин. Тогава Кафка подава на момичето кукла, която сам е купил.
“Но тя никак не прилича на моята кукла”, възкликва детето.
В прикрепено за куклата писмо пише:
“Пътешествията ме промениха.”
Илюстрации от книгата Kafka and the traveling doll
Момичето прегръща своя подарък и щастливо се прибира вкъщи.
Минават години. Кафка вече не е сред живите, а момичето е млада госпожица. Един ден, съвсем случайно открива в старата си кукла малка цепнатина. В нея е скрит лист хартия.
“Всичко, което обичаш, навярно ще бъде изгубено. Но накрая любовта ще се завърне преобразена.”
Франц Кафка
За първи път тази красива история е разказана от Дора Диамант през 50-те години на XX в. Десетилетия наред изследователи търсят доказателства за нейната истинност. Такива не са открити. Все още няма следи от подобни писма или споменатото момиче.
Но мнозина виждат в нея образа на Кафка – човекът, който обичал Света на писмата.
Роден в Прага през 1883 г., Франц Кафка е повлиян от силната воля на тираничния си баща – търговец от еврейски произход. Въпреки желанието си да пише, завършва Юридическия факултет на Карловия университет и почти до края на живота си работи в застрахователна фирма. Това не го спира да пише непрекъснато, най-вече нощем.
Страда от туберкулоза през шест години от живота си. Болестта, която той нарича “моето наказание”, слага край на земния му път месец преди да навърши 41 години.
Голямата му популярност настъпва след неговата смърт, при това първо в САЩ и Франция. Славата на австрийска и немска територия за него идва чак през 50-те години на XX в.
Днес Кафка, Джеймс Джойс и Марсел Пруст са признати за “тримата влъхви” на модерната литература.
През творческия си живот Франц Кафка приютява в себе си два образа:
отчужденият, непроницаем и енигматичен писател,
който в личните си писма се превръща в
открит, оголен и уязвим.
Така го описва културологът Ирен Крумова.
Кафка предлага брак (поне) на три жени. Всеки път нещо осуетява плановете и така и не стига до сватба – като началото на Първата световна война или неговата несигурност. Един епизод от живота му показва колко е смел. Но само с думите.
Годината е 1919.
Милена Йесенска получава от своя съпруг – литературния критик Ернст Полак, разказа “Огнярът”, написан от някой си Франц Кафка. Впечатлена от текста, младата преводачка се свързва с автора. Кореспонденцията започва с молба Милена да преведе разказа от немски на чешки. Но стига да страстна връзка между двамата.
“Вчера те сънувах… непрекъснато се превръщахме един в друг, аз бях ти, ти беше аз.”
До 1920 г. писмата летят трескаво между северноиталианския курорт Мерано, където Кафка се възстановява, и Виена, където Милена живее в нещастен брак със своя съпруг. Въпреки разменените силни думи, двамата се виждат само два пъти.
Щастлива и обещаваща, първата среща продължава 4 дни във Виена. Втората обаче трае само няколко часа в Гмюнд. Тогава двамата осъзнават, че не трябва повече да се виждат. От една страна са твърде темпераменти, от друга – Милена обича своя съпруг и не иска да го напусне. Така стигат до взаимното съгласие да бъдат заедно единствено чрез думите.
“Понякога имам усещането, че имаме стая с две врати една срещу друга и всеки от нас е хванал дръжката на своята врата и само едно трепване е достатъчно, за да излезе другият през своята врата, а ако в този миг единият каже дори само една дума, другият съвсем ще затвори вратата зад себе си и ще изчезне. Но другият пак ще отвори тази врата, защото това е стая, която може би не можем да напуснем. Ако не бяхме едно и също, ако единият беше спокоен, ако предпочетеше уж да не обръща внимание на другия, ако започнеше полека да оправя стаята, като че тази стая е като всички други. А вместо това всеки от нас се държи край своята врата като другия, понякога и двамата са зад вратите си, а хубавата стая е празна. От всичко това произтичат мъчителни недоразумения, Милена.”
През 1919 г. 36-годишният Кафка е във вихъра на най-продуктивния си творчески период. И тогава, най-после събира сили да напише писмо до баща си. Нужни са му 103 страници, за да сподели всички травми от своето детство.
“Драги татко,
Преди известно време ме попита защо твърдя, че се страхувам от теб. Както винаги, не знаех какво да ти отговоря – донякъде именно защото се страхувам от теб, донякъде поради това, че за да обясня този страх, са ми нужни твърде много подробности…… Щях да съм щастлив, ако ти ми беше приятел, шеф, чичо, дядо, та дори (наистина с известно колебание) баща на жена ми. Но точно като баща ти бе прекомерно силен за мен, особено поради факта, че братята ми умряха твърде малки, а сестрите ми се родиха доста късно, така че аз трябваше съвсем сам да устоя на първия удар, за който бях твърде слаб…
… Веднъж цяла нощ хленчих за вода, и то не защото бях жаден, а вероятно отчасти, за да ви ядосвам, отчасти, за да се забавлявам. След като няколко сериозни закани не помогнаха, ти ме взе от леглото, изнесе ме навън и ме остави да постоя там известно време самичък, по ризка, пред заключената врата… В себе си никога не можах да проумея правилната връзка между естествената за мен, макар и безсмислена, молба за вода с извънредно страшното изнасяне навън. Години наред след това страдах от мъчителната представа как мъжът с великански размери – моят баща, последната инстанция – може да дойде при мен през нощта и от леглото почти безпричинно да ме изнесе навън, и как следователно аз за него съм нищожество.”
В реалния живот, извън Света на писмата, Кафка не събира сили да даде писмото на баща си. Връчва го на майка си с молба да му го предаде.
Тя никога не го показва на своя съпруг.
