– Да му се не види е петелът! От къде се появи???
– Дара, мисля, че тук си живее…
– Да поспи още малко… Дори бебето още не е станало…
Учудващо бебето спеше. А те – не. В какво се забъркаха?
***
Дара и Пан бяха заедно вече 12 години. Планът беше това да си остане така. За да спрат да се изкушават с мисли за раздяла, се ожениха. Няколко месеца по-късно се роди и тяхната дъщеря. Всичко беше толкова нормално, че нямаше нищо общо с тях. На 2-я рожден ден на Вяра, точно след като духнаха двете свещички, Дара се обърна към Пан и му каза:
– Заминаваме!
– Сега?
– Няма ли да попиташ първо къде?
– Това ще го питам после. Сега ли заминаваме?
– Не, сега ще трябва да чистим.
Вторият рожден ден е велико събитие. Особено, когато го правиш в малко вкъщи с много любими гости. Всъщност… като изключим десетките хартиени чаши и чинии, които отиваха директно на боклука… целият останал хаос подозрително напомняше на обикновен понеделник… или вторник… или сряда… или всеки останал делничен ден. През почивните дни беше различно – тогава рядко се задържаха вкъщи.
Сега обаче щеше да бъде различно. Дара щеше отново да работи, Вяра щеше да тръгне на ясла и през делничните дни вкъщи щеше да е подредено. Колко трагично!
***
– Пан, хайде вече да заминаваме!
– Сега?
– След месец?
– Може. Къде ти се ходи? Море или планина?
– На село.
– Щом искаш, Дара. Избери селото и запази нощувка.
– Не, Пан. Не само една нощувка.
– Две? Дали ще успеем да тръгнем в петък? Трябва да приготвим багажа от предния ден, много бързо да вземем Вяра от яслата и веднага да тръгнем… Не е невъзможно, ако селото е близо… Имаш ли нещо в предвид?
– Имам в предвид да отидем за 365 нощувки. Хайде да избягаме!
Вероятно този малък разговор можеше да бъде много романтичен, ако Пан не хапваше супа в този момент. Супа топчета – за радост на Вяра. Щом чу вълшебното „хайде да избягаме“, Пан така се задави, че Дара цял живот щеше да разказва как през носа му се подаде фиде.
– Не можем да избягаме…
– Защо да не можем?
– Защото трябва да работим!
– Можем да работим и на село.
– Какво?
– Имаме един месец да разберем.
– А яслата на Вяра? Спомни си какъв огромен късмет беше да я приемат!
– Заминаваме само за една година…
Дара не беше мислила как може това да се отрази на Вяра. Разколеба се. Може би наистина времето за приключения беше отминало безвъзвратно.
***
– Заминаваме!
– Пан? Не вярвам на ушите си. Само ден по-късно и вече си съгласен? Как така?
– Имам план.
***
Два месеца по-късно заминаха.
Приключенията отнемат малко повече време, но трябваше да бъдат възможни.
Иначе това вече нямаше да бъдат Дара и Пан.
А малката Вяра се нуждаеше от тях.
Повече, отколкото от яслата… поне за една година.
