– Да му се не види е петелът! От къде се появи???

– Дара, мисля, че тук си живее…

– Да поспи още малко… Дори бебето още не е станало…

 

Учудващо бебето спеше. А те – не. В какво се забъркаха?

 

***

Дара и Пан бяха заедно вече 12 години. Планът беше това да си остане така. За да спрат да се изкушават с мисли за раздяла, се ожениха. Няколко месеца по-късно се роди и тяхната дъщеря. Всичко беше толкова нормално, че нямаше нищо общо с тях. На 2-я рожден ден на Вяра, точно след като духнаха двете свещички, Дара се обърна към Пан и му каза:

 

– Заминаваме!

– Сега?

– Няма ли да попиташ първо къде?

– Това ще го питам после. Сега ли заминаваме?

– Не, сега ще трябва да чистим.

 

Вторият рожден ден е велико събитие. Особено, когато го правиш в малко вкъщи с много любими гости. Всъщност… като изключим десетките хартиени чаши и чинии, които отиваха директно на боклука… целият останал хаос подозрително напомняше на обикновен понеделник… или вторник… или сряда… или всеки останал делничен ден. През почивните дни беше различно – тогава рядко се задържаха вкъщи.

 

Сега обаче щеше да бъде различно. Дара щеше отново да работи, Вяра щеше да тръгне на ясла и през делничните дни вкъщи щеше да е подредено. Колко трагично!

 

***

– Пан, хайде вече да заминаваме!

– Сега?

– След месец?

– Може. Къде ти се ходи? Море или планина?

– На село.

– Щом искаш, Дара. Избери селото и запази нощувка.

– Не, Пан. Не само една нощувка.

– Две? Дали ще успеем да тръгнем в петък? Трябва да приготвим багажа от предния ден, много бързо да вземем Вяра от яслата и веднага да тръгнем… Не е невъзможно, ако селото е близо… Имаш ли нещо в предвид?

– Имам в предвид да отидем за 365 нощувки. Хайде да избягаме!

 

Вероятно този малък разговор можеше да бъде много романтичен, ако Пан не хапваше супа в този момент. Супа топчета – за радост на Вяра. Щом чу вълшебното „хайде да избягаме“, Пан така се задави, че Дара цял живот щеше да разказва как през носа му се подаде фиде.

 

– Не можем да избягаме…

– Защо да не можем?

– Защото трябва да работим!

– Можем да работим и на село.

– Какво?

– Имаме един месец да разберем.

– А яслата на Вяра? Спомни си какъв огромен късмет беше да я приемат!

– Заминаваме само за една година…

 

Дара не беше мислила как може това да се отрази на Вяра. Разколеба се. Може би наистина времето за приключения беше отминало безвъзвратно.

 

***

– Заминаваме!

– Пан? Не вярвам на ушите си. Само ден по-късно и вече си съгласен? Как така?

– Имам план.

 

***

Два месеца по-късно заминаха.

Приключенията отнемат малко повече време, но трябваше да бъдат възможни.

Иначе това вече нямаше да бъдат Дара и Пан.

А малката Вяра се нуждаеше от тях.

Повече, отколкото от яслата… поне за една година.