Малко преди полунощ Пан посрещна Дара на вратата.
– Как са обувките?
– Все още се здрави.
– Не успя ли да се справиш с морето?
– Напротив. Но този път без жертви.
– Без… никакви жертви?
– Пан, как така станахме толкова драматични? Това не сме ние! Ние пием лимонада, рисуваме си послания по ръцете и краката, ходим на почивки, правим си смешни срещи… Това не сме ние! И пак ще го кажа, ако трябва! Това не сме ние! С всички тези драми, писма, молби… Писна ми!
– Писна ти? Значи бяхме до тук?
– Да, до тук бяхме!
Пан не можеше да повярва.
Щом морето не беше успяло… никой нямаше да успее.
По дяволите, колкото и да драматично да звучеше.
Все едно беше попаднал в тъп сериал.
„Дързост и красота“… 7865 серия простота.
Неговият живот, дами и господа!
Вече бил твърде драматичен!?
Ама, разбира се! Може ли животът ти все да е спокоен и весел? Що за подигравка би било? Да нямаше поне един повод да извикаш, да удариш по масата, да счупиш чиния, да кажеш „Край! Мразя те!“
Последните думи го изненадаха
В момента, в който ги произнесе наум, знаеше… о, колко само беше сигурен… това е единственото, което иска да каже на Дара.
„Мразя те за всички тези години, в които те търпях! И за всички тези глупави разговори! И за глупавите ти причини и оправдания! И за всичко, което усещам днес! И за това, че с всичките си безмислици, ме накара да се влюбя в теб! И за това, че съм толкова тъп да си стоя влюбен и да чакам някакво си тъпо море да ти промени мнението!“
– Дара, утре заминавам и повече няма да ме видиш.
– Моля?
– Предпочиташ да е тази нощ ли?
– Моля? Абе ти добре ли си?
– Не особено.
– Пан! Бухал такъв! Никъде няма да ходиш!
– Ти сама го каза, Дара. Не можем да продължаваме така. Аз не мога…
– Разбира се, че не можем. Няма и да продължаваме. Чакай малко… чакай… чакай… ей сега пускам радиото.
Настъпи полунощ. По радиото започна химнът. Доброто старо радио. Все едно отново бяха малки. При баба и дядо. И никой не си играеше на голям. И никой не се опитваше да прави някой щастлив.
– Мина полунощ. Официално започваме нова страница, Пан. И тя няма да бъде драматична.
– Дара, вече не мога да се преструвам…
– На какво се преструва до сега?
– Че можем да сме заедно.
– Но ние можем.
– Вече не.
– Не ме ли обичаш?
– Явно не, както трябва.
– А как трябва?
– Трябва да бъдеш щастлива, Даричка. Аз също трябва да бъда щастлив. Щом и двамата сме тъжни и слушаме химна в полунощ, значи определено не се справяме. Време е да сложим истински край. И повече да не се виждаме.
– Аз не мога.
– Нали ти първа го поиска?
– Ами… аз… уф, Пан, идиот такъв! Никога не съм искала наистина да се разделяме! Исках да се разтърсим. Да се събудим. Да се случи нещо различно от шоуто на Слави всяка вечер. Ние сме повече от шоуто на Слави. Ние можем повече.
– Вече не съм убеден…
– Ама аз имам списък…
– Какъв списък?
– На нещата, които ще направим през тази година.
– О, боже… още от списъците на Дара…
– Пан! Този е най-специалният от всички! Морето ми го подсказа.
– Значи това си говорихте с него до сега?
– Да, Пан. Вече знам къде е ключът!
– В ключалката?
– Да! Знам, че се заяждаш сега, но той наистина е там. Пъхнахме го преди години в ключалката и съвсем забравихме да го изкараме. Забравихме да се отключваме и да излизаме навън, и да опитваме нови неща, и да бъдем заедно… Но това ще се промени, ние ще се променим, заедно ще излезем и всичко ще се случва по друг начин, и ще бъдем щастливи. Пан, да знаеш само колко ще бъде щастливи!
– Трудно ми е вече да повярвам, Даричка.
– Направи само една мъничка крачка, Пан. Само една мъничка целувка. И една мъничка прегръдка. И мъничко сън. И утре ще ти покажа първата точка от списъка.
– Мъничко по мъничко ще се върнем пак към себе си, които не се понасяхме.
– Мъничко по мъничко ще махнем всичко, което не понасяхме.
– Дали?
– Ще вали… силно във неделя…Помниш ли тази песен? На нея танцувахме веднъж.
– Да.
– Вече е неделя. Не искам да вали.
– И аз.
