Началото
Беше мрачно и дъждовно.
Духаше типичният силен варненски вятър.
Беше февруари, зимата се усещаше, както си му е редът, а плажът си стоеше почти празен и разкошен.
Дара обичаше да остава насаме с плажа и морето. Днес обаче искаше малко хора, защото беше излязла с фотоапарата си. Техниката й беше… твърде силно казано техника. Имаше един малък апарат, който беше по-капризен и от нея. Разбира се, тя го обожаваше и той стоеше непрекъснато зареден в чантата й.
Днес тя беше на лов за кадри. С хора. Задължително с непознати хора. Познатите са изкуствени пред обектива.
Пан седна до нея. Тя изтръпна, защото през последните двайсет минути снимаше само него. Не беше умишлено. Просто той се оказа единственият друг на плажа. С шапка и ръкавици… и въпреки това с червен нос и още по-червени уши.
– Любителски или професионално?
Тя го погледна скептично. Погледна и фотоапарата си.
– Човек, който снима в тоя студ толкова време, трябва да е сериозен. Що не си вземеш по-добър апарат?
– Щото тоя си е ок.
– Може ли да видя снимките.
– Не.
– Имам право, след като снима мен.
Тъпо.
Имаше мъничко право.
Тъпо, тъпо, тъпо.
Ще се измъкне по добрия стар начин – с времето.
– Виж, днес е доста студено. Трябва да тръгвам.
– Имаш ли скайп?
– Да…
– Да се чуем там.
Чуха се.
После взеха да се чуват всеки ден в продължение на месец.
Сприятелиха се.
И тя го покани на гости.
– Ако сега изпиеш до дъно тази чаша с лимонада, ще те целуна.
– А ако откажа, Пан?
– Тогава никога няма да ме обикнеш, Дара.
Изпи я. До дъно. Ужасно лимонено-газирано преживяване. Пан я целуна, но тя не го обикна.
– Нищо, Дара, очаквах го.
Тя поиска да го зашлеви по онзи смешен момичешки начин, който обикновено мърмори единствено „Колко съм смешна“. Успя да се спре навреме. Беше объркана и тъжна, без да знае защо. В главата ù се търкаляха мързеливо всякакви клишета – за вечната любов от пръв поглед, за още по-вечната самота, за излъганите надежди… Все пак, Дара беше дете на холивудското кино.
– Сбогом, Пан.
– До утре, Дара.
Той дойде на другия ден, в 7:30 сутринта пред нейната врата. Тя беше раздразнителна и адски сънлива. Едва го видя през полузатворените си очи, но нямаше начин да не го чуе – звънеше от половин час. Вместо да ù се извини, Пан ядосано заяви:
– Закъсняваме!
– За къде може да закъснеем толкова рано?
– За нашата първа среща.
Най-неочаквано тези думи я разсъниха. Мисълта за тяхната първа среща беше онази неочаквано добра комбинация, която вкара в малкия си джоб големите чаши кафета, енергийните напитки и душовете с ледена вода. Пан я бутна леко и влезе в малката й стая. Продължи право към леглото ù.
– Мисля, че още ти е рано да влизаш в леглото ми…
Дара опита да се пошегува. Не се получи. Пан я погледна сериозно за момент, подмина леглото и спря пред големите червени пердета, които скриваха малкия прозорец. Дръпна ги и я извика.
– За щастие не закъсняхме.
– Ок, красиво е.
– Ок? Постарай се повече, все пак вече си част от играта.
– От кога играем, Пан, и на какво?
– От вчера, Дара. Играта се нарича „Открий любовта“.
– Но тя не се открива. Или се случва, или не. А при нас… тя просто не се случва. Съжалявам.
– Не ти се моля, Дара. Само ти предлагам поне веднъж да играеш смело. Без задръжки.
Тя го целуна. Не почувства нищо, но навън вече не беше ок.
– Значи към 7:30 сутринта слънцето започва да се показва пред мръсния ми прозорец? Да, не е ок. Хубаво е.
– Е, имаме някакъв напредък.
Три месеца и четири целувки по-късно Дара най-после видя своя Пан. Отново пред малкия мръсен прозорец, към 7:30 сутринта. Не се случваше нищо, той просто спеше в нейното легло след първата им нощ заедно. Стояха будни до 4 и 45 (едно от хобитата на Дара беше да запаметява точните часове, нещо като ваксина против забравяне на красивите моменти). Разговаряха по пижами, пиха лимонада и се чудеха какво ново да измислят за следващата си среща. Беше толкова детинско. Никаква страст, никакво желание за прегръдки или целувки. Една делова вечер по пижами. Така и заспаха. В 7 и 25 Дара се събуди. Припомни си набързо миналата нощ. Стана й тъжно. Горкият Пан беше уплашен от нея, през цялото време внимаваше да не прекрачи глупавите невидими граници и започваше да се отдалечава от замисъла на собствената си игра. Можеше ли Дара да бъде приятелка на Пан? Не. Всичко или нищо. За съжаление.
7 и 30 се престраши да погледне към спящия Пан. Случи се. Изпита неописуема нежност към него, към всяка мъничка част от тялото му. Целуна връхчето на лявото му ухо. Той продължаваше да спи. Дара за първи път го виждаше извън играта, без остроумните му реплики и красивите жестове. Сега просто дишаше и запълваше малкото ù легло. Дара не искаше нищо повече.
„Обичам те, Пан.“
Краят
„Тук ли си?“
Тези три… думички ли са изобщо?… сутринта легнаха някъде из гърлото й. Съвсем мързеливо се протягаха, докато Дара топлеше вода за чай. Погледна го. Абсолютно същият като преди… хм, колко години вече?… почти никакви бръчки, без нито един бял косъм, същите нежни ръце. Казано накратко – още го обичаше.
Водата кипна. Метна пакетче чай вътре и зачака да усети аромата на мащерка. Дали от омайващите пари, или от домашния уют на тяхната кухня, „Тук ли си?“ започнаха да се разсънват. Надигнаха се да си проправят път през гърлото й към езика. Още малко и ще се престраши да го попита. Още няколко милиметра и ще стигнат върха на езика. И тогава няма да има измъкване. Ще забрави всякакъв разум и ще се изложи. Започна да преглъща усилено. Трябваше да ги изпрати обратно някъде вътре, дълбоко в нея. Само и само да не подхване абсурден разговор. Който пък може да не се окаже толкова абсурден.
– Наздраве, Дара.
Е, не. Да кихнеш точно, докато се опитваш да преглътнеш 3 глупави думи. Каузата й беше изгубена. Заради глупавото пакетче черен пипер, което никога не се сеща да прибере в шкафа.
– Тук ли си?
– Да, точно пред теб, Дара.
Разбира се. Точка за него.
– Друго исках да кажа…
Изглежда, че Пан не разбираше нищо. Или печели време?
Сега на нея й се искаше да спечели време. Как да му каже защо всеки ден през последните месеци в гърлото й се настаняват няколко елементарни на пръв поглед думи, които объркват целия й ден?! Защото все по-често забравя да я целуне? Защото вече не я прегръща всяка вечер преди да заспи? Ще прозвучи толкова глупаво и незряло. Той ще я увери, че всичко е наред. Ще я целува през деня. Щя е целува и утре. Ще я прегръща всяка вечер, цяла седмица. Знае всяка негова стъпка. Но не знае дали той още е тук.
По дяволите! Чаят изкипя върху котлона. Тя се втурна да почисти.
– Опарих се!
– Ще мине.
Той излезе от кухнята. Чу го как отива в хола. Щрак веднъж, щрак втори път. Вече седи пред лаптопа си и зарежда скайп.
„Той вече не е тук“
Преглъщаше упорито. Но новите думички не се махаха от гърлото й.
