Нека започнем с това, че филмът „Уроците на Блага“ спечели наградите за най-добър филм и най-добра женска роля на един от най-престижните европейски филмови фестивали – в Карлови Вари, през тази година. Освен това е българското предложение за Оскар и нямам съмнение, че всичко това е напълно заслужено.

---

---

Малко преди българската премиера, която се състоя вчера в препълнената зала 1 на Фестивален и конгресен център – Варна, като част от филмовия фестивал „Златна роза“, актрисата Ели Скорчева, която играе (феноменално!) Блага, каза: „Нямам търпение да усетя дъха на публиката“.

И публиката затаи дъх.

След почти 2 часа, дойде моментът, в който си помислих:

„О, боже, как сценаристите ще измъкнат Блага от цялата каша, в която я навряха? Нямам търпение да видя какъв финал са ни подготвили!“

И се появиха финалните надписи.

Цяла вечер го мислих и премислях. Със сигурност това не е моят филм. Това, разбира се, не пречи да бъде гениален. Но такъв ли е?

С нетърпение днес посетих пресконференцията с хората, стоящи зад „Уроците на Блага“. Далеч по-просветените от мен в магията на киното затрупаха режисьора и сценариста с хвалебствия, като най-много похвали получи… естествено!… финалът.

„Браво, че не се поддадохте на желанията на широката публика и не сложихте завършен захаросан финал!“

Сценаристът Симеон Венциславов отговори, че след вчерашната премиера е бил затрупан с въпроси относно финала. Толкова му омръзнало да го питат, че предложил 100 лв. на онзи, който предложи по-добър финал. „Напълно съм сериозен“, завърши той.

Но защо е срамно филмът да остави широката публика доволна? Защо тя да е нисш и срамен субект в изкуството, обаче всички се радват като видят пълни зали? Нужно ли е, за да бъде едно изкуство… изкуство…, то да се фокусира единствено върху най-грозното, най-мрачното, най-безнадеждното? И, когато се отделиш от делничните си задължения и монотонност, оставиш децата за малко, седнеш в голямата красива зала, потопиш се в „магията на киното“, а оттам те залее един черен, мрачен Шумен, едни заплашителни влакове, една изстрадала пенсионирана учителка по литература, куп беди на главата й и за финал – брутално насилие над единственото късче светлина и очарование през целия филм, и се чудиш в теб ли е сбъркано нещо, та не изпитваш наслада от магията на киното…

Нужно ли е нашите гениални, фестивални филми да бъдат такива?

Според авторите на филма

„няма по-силен сценарий от живота“.

Но само това ли е животът?

И не е ли в това магията на изкуството – да вземеш новината от криминалната хроника, да я завъртиш, преметнеш, преобразиш в нещо неочаквано, нещо настръхващо, нещо отвъд баналното ежедневие? Не трябва ли там да бъде силата на сценариста? Да ме остави очарована и да си кажа:

„О, боже, никога нямаше да ми хрумне! Това е гениално!“

Но не, това се оказва пошло, „смляно изкуство“, дават ти се отговори на готово и никой уважаващ себе си творец не трябва да гледа с добро око към тази „порочна практика“.

„Блага, аз искам да стана българка“, ще каже момичето, което ходи на частни уроци, за да усвои нашия език. „Тук се чувствам спокойна. Тук няма война като в моята страна.“

Но Блага клати глава и без място за спор, типично по учителски, заявява, че тук не е по-добре. И наистина – филмът не показва нищо хубаво. Дори прекрасният Шумен е орязан до непозната за мен грозота, защото това изисква естетиката на продукцията.

„Киното трябва да създава морално безпокойство“, заяви днес режисьорът Стефан Командарев.

Коя съм аз да споря с него. Но, като съвсем обикновена част от широката публика, съм обезпокоена колко безнадежден ще бъде следващият български филм? И ще успее ли да напълни зала, ако гледа с насмешка към широката публика и нейното желание за малко красота и светлина?

И все пак – играта на Ели Скорчева беше феноменална! Убедена съм, че освен критиците, всички ние в залата оценихме това шеметно влизане в роля – от малките деца, през младежите, до бабата с бастуна, която едва стигна до мястото си минути преди началото на прожекцията. А музиката на Симфониета-Шумен направи по-поносимо мъчението да следваме стъпките надолу на Блага, макар да беше ползвана пестеливо.