Урокът, който научих е…
„На 18 юни 2009 г. навърших 30 години. Усещах как всички мои мечти умират и се чувствах смазана от тежестта на отговорностите. До този 30-годишен момент от мен се очакваше да съм наясно с живота си и да съм открила работата, която да ме задоволява интелектуално и стимулира да се развивам. Очакваше се да съм пораснала, доволна от себе си и от посока, в която съм поела. Вместо това – нямах идея коя искам да бъда и какво искам да правя през следващите години.
Имах нужда да се изключа от системата. Вече бях планирала да напусна работата си в адвокатска фирма, за да пътуваме с Патрик в продължение на година. Надявах се, че напускането на САЩ ще ми даде нова гледна точка, а и ще се позабавляваме. Пътуването за толкова дълъг период щеше да затвори устите на всички, които казват, че 30 значи отговорност.
И така, 3 месеца и 1 ден след рождения ми ден заминахме. Докато самолетът ни напускаше Hartsfield International Airport, стисках палци оставянето на двете ни кучета да ни се отблагодари с една по-щастлива и здравословна версия на „нас“.
Грешах. През първите няколко седмици бях очарована и напълно погълната от Австралия и Нова Зеландия. Но скоро въпросът ме облада отново: в крайна сметка, какво правя с живота си? И, когато пътешествието свърши… тогава какво? Проблемите не изчезваха само, защото сме напуснали дома, работата и живота си в САЩ. Всъщност проблемите даже и се увеличаваха, след като повече пари напускаха банковите ни сметки, вместо да влизат в тях. А аз нямах никакво конкретно решение как да използвам уменията си в работна среда. Ние все още бяхме същите хора, обвързани със същите отговорности, без значение дали сме в Атланта, или Азия.
Пътуването не беше отговорът.
Лекът за моето 30-годишно неразположение беше някъде другаде. Лекът беше да се освободя от очакванията. Очакванията бяха онази невидима нишка, която оковаваше китките ми към избраната кариера. Очаквания на семейството ми, на връстниците ми, на обществото като цяло, което налага, че след колежа идва Юридическия факултет, следван от правото като кариера за всяко умно момиче.
Но най-лошото беше, че ги имаше и моите очаквания – онези, които трупах от 8-годишна. Тогава научих, че писателите рядко печелят, докато адвокатите могат да пишат и забогатяват. До 15-годишна вече бях готова с мечтите си, като най-важното беше един ден да имам висок стандарт на живот и удобен офис. Мечти, които бях постигнала до 25-годишна възраст.
Преди година един познат се оплака, че душата го боли за още. Помислих си, че и с моята е така.
Пътуването ми помогна да се разделя с всички тези очаквания, защото, освен Патрик, никой по пътя не ме познаваше. Не отговарях пред никого и разполагах с времето да открия какво обичам и какво ме зарежда всеки ден. Оказа се, че ми трябва само здравословна доза перспектива – нещо, което можех да получа и в Атланта, не само в Австралия.
Моя добра приятелка завърши първа по успех Юридическия факултет. Пред себе си имаше големи перспективи. Вместо това, срещна мъж, роди две деца и си остана вкъщи. Тя твърди, че хората не го разбират – как се е отказала от мечтана кариера, за да бъде домакиня. Но, откакто има деца, гледната й точка се е променила.
В известна степен това се случи и с мен. Спрях да се тревожа какво искат всички останали – най-вече, какво си мислех, че искам аз – и започнах да се съобразявам с онова, което искам сега. Спря да ми пука за 15-годишното момиче в мен и започнах да се обръщам към 30-и-няколко-годишната жена, която е в моите обувки.“
Акила е пътешественик и автор на сайт, в който споделя своите приключения. The Roadforks проследява пътуванията на съпрузите Акила и Патрик до 2013 г., когато се появява тяхната дъщеря Амара.
„През първата година пътувахме през Австралия, Нова Зеландия и Азия.
През втората година опознавахме Африка, Северна Америка и прекосихме Атлантическия океан, за да изследваме Великобритания.
През третата година обикаляхме от Англия до Турция и обратно, заедно с двете ни кучета. В Чехия разбрах, че съм бременна.
През четвъртата година си стояхме кротко вкъщи в САЩ.
Купихме къща, ремонтирахме я и се нанесохме.
Коремът ми растеше. Патрик се върна на пълен работен ден. Аз работех малко на свободна практика. Малко пишех. Много мислех. И през март 2013 г. се появи Амара…
Макар в момента да сме в застой (2013 г. ), не бихме заменили това, което имаме сега. Сега е хубаво. Сега е наистина хубаво.
И все още се опитваме да измислим какво следва.“
През 2014 г. семейството подновява пътешествията си по света, в които вече участва и тяхната дъщеря.
И нещо любопитно: спомени от посещението им в България можете да прочетете тук, тук, тук и тук 🙂
