Първото парченце се появи случайно в един форум.

Там потребител сподели откъс от любимо стихотворение:

 

Искам да ми правиш кафе –

горчиво, черно, гъсто и без захар,

часовникът ленив да спреш

и да откъсваш сутрин вчерашната дата.

(из „Искам да ми правиш кафе“)

 

Днес ще потърсим останалите парченца, за да съберем един цял образ на любимия виртуален поет ranobudniche или Горица Българанова.

• Това ли е рецептата за твоето сутрешно кафе? И каква е любимата ти добавка към него?

• Целувка и усмивка 🙂 И тишина. Започнах с отговорите отзад-напред. Кафето ми е точно такова – да. И по ирония на съдбата обичайно си го правя сама 🙂

• С какво се занимава Горица Българанова, след като изпие своето сутрешно кафе?

• По професия съм юрист и от почти 10 години работя в една от големите банки у нас. Занимавам се с дейности, които не правят банковите клиенти щастливи, но все някой трябва да върши тази работа 🙂 Харесвам до болка това, което правя – дишам и горя в ежедневието си, с цялата му динамика и адреналин. Всъщност, по този начин правя всичко, с което се захвана. Докато виждам смисъл.

 

И тази нощ дойдох при тебе,

фанфарите изхвърлих вън – пред прага.

Вземи ме кротка – спомен непотребен,

преди да тръгна пак с деня да бягам.

 

• Това е откъс от стихотворението ти „И тази нощ дойдох при тебе“. То е част от твоята първа книга „Когато ме докосваш“. Издадена е от Сдружение „Словото“, на което си член. Разкажи ни малко повече за него.

• Сдружение „Словото“ е организация с нестопанска цел, събрало хора, привлечени от родната ни литература. Лично за мен, то означава принадлежност. Принадлежност към българщината като цяло (която, за жалост, в последните години все повече ни убягва).

• Как се става член на Сдружението? Смяташ ли, че това е един от по-лесните и бързи начини за млади автори да добият популярност?

• Популярност? Това е последното, което би ми хрумнало. Но (така като питаш) допускам, че е възможно да битува и подобно мнение. „Словото“ е по-скоро кауза, а не средство. А членството е въпрос на желание и малко самоинициатива 🙂

• В момента книгата ти е с изчерпан тираж. Замисляла ли си се каква е „печелившата формула“, с която поетът успява да спечели читателите?

• Нямам представа – никога не съм умувала върху това. Пишех за себе си. Ако някой друг идентифицира свои усещания в написаното, значи не съм сама. Вероятно съм имала нужда от този тип форма на споделеност.

 

Човек и море се делят и събират

с нежна ласка и остър двубой

без слова и на сън се намират

в светла пяна и нощен прибой…

 

Човек и море се усмихват и плачат –

всеки в себе си нещо таи,

даже век между тях да е здрачът

все се търсят със жадни очи.

(„Човек и море“)

 

• Родена си във Видин, сега живееш в София. Но обичаш да пишеш за морето 🙂

• Морето е тайната ми любов 🙂 Винаги съм искала да живея край морето, макар способностите ми да плувам да са като на ютия в кофа вода. Има нещо тайнствено и загадъчно в тази водна шир, докъдето взорът ти стига и потъва отвъд хоризонта… Всъщност, морето е тема за бира 🙂

• Тогава да продължим реденето на нашия пъзел с още едно парченце, при това много важно – какво предпочита Горица Българанова: бира с цаца, бира с картофки, бира с цаца и картофки, бира на нашето Черноморие или бира край някое друго море?

• Всичко. По природа съм лакомия. И въпреки прокрадващото се присвиване под лъжичката (когато гледам в какво се превръща родното черноморско крайбрежие), нашето ми е любимо. В него има нещо, по което си приличаме – понякога е тихо, друг път – бурно… Понякога е бистро и прозрачно, а в други случаи – тъмно и дълбоко. Смесица от (на пръв поглед) взаимно изключващи се състояния. Точно както възприемам себе си.

 

Погледни ме.

Ако очите можеха да убиват,

бих била най-щастливата

мъртва.

(„Най-щастливата“)

 

• До колко автобиографична е поезията ти?

• В голяма степен. Всъщност, като се замисля, май не съм писала за нещо „просто така“. Или ми се е случило, или ми се е искало да ми се случи. Т.е. – ако трябва да обобщя, част от римите ми са свързани с реални, а друга – с хипотетични преживявания.

• Има ли теми, за които категорично не би писала?

• Почти не. Може би не бих могла да прославям злото – такова, каквото е според субективните ми критерии.

 

И днес си откраднах няколко мига.

Няколко мига суета.

Откраднах ги от всички.

И от себе си.

Суетата трябва да се подхранва понякога.

Като всяко отроче.

Да се приласкава.

Да се погали по главицата.

…

И така.

Пет минути под душа.

Три минути пред огледалото.

Пет минути себедисекция.

Стига толкоз.

Мазохизмът също следва да е в разумни граници.

На финала си припомням твърдо и трикратно, че се обичам.

(из „Тринадесет минути суета“)

 

• Имаш съпруг и двама сина. Намираш ли време за суета? И това ли е твоята „рецепта за красота“?

• Ако някой ти каже, че не намира време за суета, не му вярвай. Тя също (в умерени граници) опосредява общуването. В прекалени би могла и да го пречупи, разбира се. Знаеш… краставите магарета се надушват 🙂

 

Ще сплета косата си на възел

в тропичен, буреносен пъзел

ръцете ти ще свържа с нея…

 

Ще почна бавно да отвързвам…

По китките ти малък белег

ще пари кожата ти бледа…

 

Ще стана тихо… ще си тръгна…

Ще хукна през глава… пияна…

Страхувам се… да не остана…

(„Бягство“)

 

• Литературният ти псевдоним е ranobudniche или Ранобудниче. Защо го избра?

• Пълна проза – просто ставам рано 🙂 Обичайно – около 04:30.

• С кое твое произведение би искала да ни кажеш „чао“ и да поставиш финалното парченце от своя собствен пъзел 🙂

• С последното, което съм писала (преди малко повече от пет години).

 

Дойде ми твърде много, свръх… соленото.
Пропи и кожата ми, и носа. Очите
в кристали се превърнаха – от времето,
когато твърди са били пръстта, а и реките.
Светът се пръска нежно на сентенции –
безформени, без мисъл за подреждане.
Побъркани до скръб сме от претенции,
от собствена значимост – до изцеждане.
Изкапват ни зениците от взиране –
да търсим грешни ходове отсреща.
Пред прошката избрахме да умираме,
системно да кастрираме надеждата,
на хиляди парченца да я скълцаме,
кремирана в морето да я хвърлим..
От бързане да изгорим мостове скърцащи
дали ще видим път, за да се върнем?

(„Дъното“)

 

Или пък… Знам ли. Има някои условия, за да бъде завършен един пъзел… 🙂

 

Събирам се. (Не)рязани фрагменти.
Безформени мозаечни парчета,
пиляни в суета, със комплименти.
А някога… в завивки на мечета.

Така от (знам ли колко) време
събирам и подреждам… разпилявам…
и после пак, без ритъм ги повеждам…
Във ласките на вятъра оставям

мозаечните късчета… Потребна
е чисто бяла кърпа – да забърша
засъхналата кал – цинично бледна.
И мечешкия пъзел да довърша.

(„Парченца“)

• 
•